Партията е нашият кърмчия...

      Централният комитет на партията взе решение рязко да се повиши производството на селскостопанска продукция. И се заеха сума умни глави да мислят как да се претворят решенията на партията в дела. Мислеше и първият секретар на нашия областен комитет. А заедно с него мислеха и вторите секретари, и третите секретари, мислеха съветниците, консултантите и референтите.

      Честно казано, задачата е простичка. Климатът у нас, в Украйна, е досущ като във франция. Черноземът ни е цял метър дебел. Мазен чернозем, като нищо можеш да го мажеш на хляба вместо масло. Тракторите в колхозите ни чет нямат, а агрономите са още повече. Но работата е там, че полза от рекордните реколти ние нямаме никаква! Нищо от тях не ни влиза в джоба! Съгласи се, че другояче не може и да бъде. Ако за нашия труд ни даваха поне десет процента от това, което сме произвели, за нула време да бяхме забогатели. По-богати и от чиновниците, дето ни пишат инструкциите, щяхме да станем. Да, ама това е неравенство, социална несправедливост. Освен туй, ако наистина ни пуснеха по десет процента, щяхме да затрупаме страната с жито и да се получи свръхпроизводство. Не, по-добре е да не си доядеш, отколкото да преядеш. Затова партията реши рязко да увеличи селскостопанското производство, ама така, че ние, селяните, да нямаме сметка от това.

      Дълго мисли нашият секретар на областния комитет. И най-сетне измисли. А може някой да му е подсказал: „Торове!“

      Бива. Решиха да увеличат производството на торове в местния химкомбинат. Комбинатът дава продукцията си на държавата, но ако се разкрият резерви, ако се икономисат суровини и енергия, ако се работи ударно, тогава... В химкомбината свикаха митинг. Тръбачите издуват бузи, тръбите лъщят, вятърът развява червените байраци, работническата класа държи речи. Речено — сторено. Цяла зима икономисваха. А на 22 април излязоха на трудов съботник и произведоха хиляди тонове тор от икономисаните суровини. По решение на митинга всички тези скъпоценни тонове трябваше да се раздадат безплатно на околните колхози. Нека има реколта! Нека разцъфти родината като пролетна градина. Пак засвири химни оркестърът, пак се държаха речи. Столични кореспонденти зашетаха с апарати, а вечерта за химкомбината ни и по радиото говориха, и по телевизията го показаха. Секретарят на областния комитет пък изпрати рапорт, а вестниците взеха да го хвалят и настойчиво да препоръчват на останалите да възприемат челния опит. Всички химкомбинати в страната тържествено се заклеха също да се заловят да икономисват и да повишат реколтата със спестените суровини.

      Отминаха трудовите празници — след тях се заредиха делниците. На другата сутрин от химкомбината се обадиха право в областния комитет: какво да правим с торовете? Всички резервоари са пълни с надпланова продукция. Ако тя не се извози незабавно, комбинатът ще престане да работи. Той е като крава, трябва да се дои навреме. Производството не бива да се прекъсва — за такова нещо премии не се получават. Надплановата продукция не може да се даде и на държавата — не са запланирани железопътни цистерни за извозването й. А в комбината в това време пристигат нови суровини — тях къде да ги дяват?

      От областния комитет се обадиха в районните комитети, оттам — в управите на колхозите: вземайте си подаръка, хем по-бързичко.

      Новината, че на колхоза ни безплатно са му отпуснали 150 тона течни торове, не зарадва нашия председател, не го развесели. Заповядано му е да си вземе подаръка в срок от 24 часа, и толкоз. А в колхоза ни имаше седемнайсет камиона, от тях -три цистерни. С едната возехме мляко, с другата — вода. За превозване на торове май не са подходящи. Оставаше само една Цистерна — за бензин. Това беше съвсем старо камионче, ГАЗ-51, от ония, дето вратите им бяха не железни, а от шперплат. До града са 73 километра. Като се има предвид състоянието на нашите пътища, това означаваше пет часа за отиване и пет за връщане. Цистерната побираше тон и половина. А шофьор на този камион бях аз.

      — Слушай, Витя — ми казва председателят. — Ако не спиш 24 часа, ако акумулаторите на твоята таратайка не се скапят, ако радиаторът не гръмне от парата, ако не ти заяде скоростната кутия, ако не затънеш в калта, за едно денонощие ще направиш два курса и ще докараш три тона. Но ти за 24 часа трябва да направиш не два курса, а сто!

      — Ясно — рекох.

      — Има и още нещо — казва той. — Зле сме с бензина. За три курса, то се знае, ще ти дам бензин, а останалите деветдесет и седем ги направи както знаеш. Ако щеш, със задника си го тикай твоя камион.

      — Ясно — рекох.

      — На теб разчитам, Витя. Не направиш ли стоте курса — ще ме изволнят.

      Това го знаех. Председателя ни никой не го обичаше. Това пък той го знаеше. Натиреха ли го обаче, щяха да пратят още по-лош. Това не го искахме — нещо, което той също го знаеше.

      — Всичко ли е ясно?

      — Не, не всичко. Да речем, че направя сто курса... без гориво, ама тия торове къде да ги дяна?

      Председателят хвърли озадачен поглед към широкия колхозен двор. Наистина, къде? Ленин взел, че се родил през април, затуй надплановата продукция се произвежда на ленински съботници именно през април. Кога трябва да се тори земята с въпросния подарък, не бяхме съвсем сигурни, но във всеки случай не през април. Тогава къде ще я държим? 150-те тона воняща отровна течност?

      — Виж какво — казва ми председателят, — тръгвай веднага за града и виж какво правят хората. Да не мислиш, че партията само нас ни е насадила на пачи яйца? Другите колхози имат същия проблем на дневен ред. Гледай какво ще правят хората и прави същото. В нашата област все ще се намери някоя умна глава, която да реши гатанката. Нашенци са талантливи хора. Желая ти успех — и без победа да не се връщаш. Не победиш ли, ще ми откъснат главата, а аз ще откъсна твоята. В това не се съмнявай.

      Че аз да не би да съм се съмнявал?

      Опашката пред комбината е дълга. Камиони от всякакви марки, всякакви на цвят. Едно ги сродява — до един са очукани. Аз колхозните камиони ги познавам от цял километър. Те като просяците инвалиди бият на очи в тълпата. А тук цяло сборище просяци. И ЗИЛ-ове, и техните предшественици — сталинските ЗИС-ове; на един на мотора му пише „Автозавод им. Молотова“, на друг — просто „Горьковский автозавод“ Но всичките са мръсни. Работата спори. Чевръсто наливат тоновете в нашите цистерни и затова опашката бързо се скъсява. Само че стават едни чудеса: току-що камионът инвалид си тръгна натоварен, а след малко го гледаш, вече е сколасал да се върне и да се нареди най-отзад. Крила уж няма. Каква е тая пъргавина? Какви са тия скорости? Или специален път са им асфалтирали? Както и да го асфалтират, до най-близките колхози все едно не можеш да стигнеш и да се върнеш за десет минути.

      Дойде ми и на мен редът. За две минути ми наляха цистерната догоре. Регистраторът вписа първите тон и половина на родния ми колхоз. Изкарах колата през портала, но вместо към колхоза — лепнах се за бензиновоза пред мен. Каквото той, това и аз. А той прави същото, каквото правят всички: от портала на комбината наляво и надолу към брега на Днепър, пуща маркуча в реката и източва тора в нея. И аз като него. И всички наоколо — също. Десетки курсове, стотици камиони, хиляди тонове. Ширва се по водата петно — ама огромно, — лъщи на слънцето като злато. А риба — свят да ти се завие. Я, колко богат бил Днепър на риба! Докъдето ти стигат очите — сомове по петнайсет-двайсет килограма, щуки с остри муцуни, тлъсти платики. Ако не беше химията, изобщо нямаше да разберем колко богати са реките ни! Да се не нагледаш. Само че нямаме време за любуване на гледката. Работата не чака.

      По обед довтаса милиция. Блокираха целия район. Нас, шофьорите, ни скупчиха на едно място. Пристигна черна „Волга“. Във „Волга“-та голям началник, с чанта. Затиска си носа с кърпичка. И има защо: вонята от тоя тор те блъска в носа като чук, иде ти да си купиш кърпичка и да си затиснеш носа. Покрай големия началник се завъртя един по-дребен началник, също с чанта, също с „Волга“, само че неговата „Волга“ не е черна, а сива и пораздрънкана. Единият началник дава на другия обяснения. След някое време и двамата началници си заминаха, а с тях се измете и милицията. Стоим и не знаем — да си продължаваме ли работата или не. А от комбината дотърча още един началник, още по-дребен. Размахва ръце, псува, вика да сме си продължели работата. Излезе, че шофьорите бяха измислили правилното решение. Пък можеше ли да има и някакво друго? Ако надплановата продукция не се експедира навреме — комбинатът ще спре, цялата френска техника ще се повреди, а за нея сума пари са давани. Тогаз ще се наложи да махнат секретаря на обкома. А подир големия началник ще изхвърчат и всички по-малки началници. Затуй, след като се посъвещаваха, началниците решиха повече да не занимават голямото началство и да не си навират носовете в проблемите на селското стопанство. Нека всичко си върви, както е вървяло досега...

        Вечерта ми сипаха в цистерната последните тон и половина и тях ги подкарах вече не към реката, а към моя роден колхоз. Прибрах се по тъмно. Намерих председателя (него лесно можеше да го намери човек, той не излизаше от кабинета си), докладвам му, че съм изпълнил задачата. Председателят не започна да ми задава въпроси, да се впуща в подробности. Животът отдавна го бе научил да не се интересува как завършват хрумванията на партията в областта на селското стопанство,

      — А в цистерната ми има още тон и половина... тях къде да ги дявам, Васил Данилич?

      — Давам ти ги, Витя. Ако река, и без твоите торове ще поставям рекорди. Само че за какво са ми?

      Така се разбрахме. Ако бях излял тора в нашия ручей, историята щеше да свърши дотук. Но ми дожаля: мое си е, свидно, с труд изкарано. Закарах тора в моята градина и до сутринта го разлях с една кофа, разплисках го. Скоро във всичките комшийски градини се показаха кълнове, в моята — не. Градинката ми като на всички — колкото една педя. Много зловонна течност бях наблъскал в земята и тя не приела подаръка ми. Ами сега? Как ще изкарам зимата? Това, което ми даде колхозът, няма начин да ми стигне. Да избягам от него не мога — колхозниците са без паспорти. А без паспорт нито подслон, нито работа някой ще ти даде. Ако речеш да се ожениш — пак ще удариш на камък. Ти остави другото, ами без паспорт селянин в никой хотел няма да го пуснат, и със самолет не му е разрешено да лети. Кой ще те пусне в самолет без паспорт? Ами ако излезеш терорист?

      И не си мисли, че това е прищявка на съветските комунисти. Това е жизнена необходимост. Щом искаш да установиш равенство между хората, ще ти се наложи да въведеш драконови мерки срещу селяните. Ако направиш хората равни, ще започне масова миграция на селяните в градовете, където работният ден е ограничен, където дават отпуск през лятото, където животът кипи. Но ако повечето селяни отидат в градовете, твоята държава на всеобщото равенство ще умре от глад. За да предотвратиш това, трябва или да се върнеш към свободния пазар и да се примириш с неравенството, или да държиш селяните в селата насила, с антиселско законодателство.

      Аз бях привърженик на материалното равенство и затова бях готов цял живот да карам без паспорт, да не летя със самолети и никога да не отсядам в хотели. За сметка на туй пък всички са равни. За сметка на туй няма експлоатация на човека от човека!

      Проклетият тор и онзи, който го бе измислил, ме принуди да търся нов път в живота, да се нагодя по някакъв начин. В армията трябваше да ме приберат чак идната пролет. Как да изкарам дотогава? Изборът не беше голям: можех да вляза в затвора — там хранят безплатно. Можех да стана офицер, там също хранят безплатно. Можех, то се знае, да крада и в колхоза. Само че в колхоза всичко е наше, всичко е общо и работническо-селската държава бди да не крадем собственото си имане. Не можеш да откраднеш кой знае колко, ще те опандизят. Така че краденето и влизането в затвора за мен не бяха два различни пътя. Това беше един и същи път. Но той беше лек и аз реших да тръгна по него само ако не сполуча да изляза на по-трудния. А това наистина не беше лесно. За да стана офицер, първо трябваше да стана гражданин на собствената си страна, да получа по някакъв начин паспорт. Казват, че в СССР било много трудно да получиш задграничен паспорт, често на хората цял живот не им стигал да си го издействат. А вътрешен паспорт опитвали ли сте се да получите? Задграничен паспорт трудно се получава, но законът, конституцията са на твоя страна. Пиши протести, обявявай гладни стачки, може пък и да ти провърви. А как да получиш вътрешен паспорт, ако законът е срещу теб? Ако на теб такава привилегия просто не ти се полага? Ако просто си съветски селянин, ако не те водят за гражданин на собствената ти страна? Ако си поставен на едно равнище с кравите и свинете, на тях също им забраняват да летят със самолети и не ги пущат в хотелите. Дори куче можеш да возиш в самолет, а селянин не бива. Като всеки съветски селянин аз бях извън закона, за мен законите ставаха валидни само ако трябваше да ме накажат.

      И все пак независимо от всичко реших да си постигна целта. Това е дълга история. Шантажирах председателя на колхоза, лъжех председателя на селсъвета, свалях секретарката му. Тази история не искам не да я разказвам, ами дори и да си я спомням. Получих паспорт. Но и след това той не беше напълно законен. Предстоеше ми да го сменя срещу официално издаден от държавата документ. В противен случай всеки момент можеха да ме уличат в незаконно присвояване на гражданство на страната, в която дедите ми са живели хиляда години и никога не са прекосявали границите й.

       Постъпих в Харковското гвардейско танково командно училище. Там ми взеха паспорта и ми дадоха вместо него червена военна книжка със звезда, със сърп и чук. Сега вече никоя сила не можеше да ме върне обратно. От Съветската армия няма връщане.

       Така започна военният ми живот. Посещавал съм най-големите военни полигони на Съветската армия и съм участвал в нейни грандиозни маневри и учения. Служил съм в 287-а Новоград-Волинска учебна мотострелкова дивизия. В състава на 24-та Самаро-Уляновска Желязна мотострелкова дивизия освобождавах Чехословакия. Служил съм в щаба на 13-а армия и в щаба на военен окръг. След завършване на Военно-дипломатическата академия се озовах в Главното разузнавателно управление на Генералния щаб и няколко години работих на длъжност набавящ офицер на ГРУ в Западна Европа...

       В тази книга разказвам само за три години от живота си: последната година в училището и първите офицерски години. През 1966-а с група курсанти от Харковското танково училище за кратко време се озовах в Киевското танкотехническо училище. В момента, от който започва разказът ми, бях в наряд на контролно-пропускателния пункт. След безсънната нощ спях.