---

        продължение на: ЧАСТ ПЪРВА АРЕСТЪТ

Отведоха ни настрана, конвойният си записа нашите имена и ни даде обичайните 10 секунди за качване в колата, а ние като хрътки, леки и пъргави, се метнахме под чергилото на новичката газка. Докато конвойният се разписваше за нашите души, сръгах с лакът един кльощав курсант с артилерийски емблеми, явно най-опитния измежду нас, който, щом чу цифрата 12, доста се оклюма.

— Къде е това?

— В комунизма, при Чорбаджийката — бързо прошепна то и пак шепнешком тегли една солена псувня.

Като го чух, и аз изпсувах, всеки знае, че по-лошо от комунизма на тоя свят няма.

За комунизма бях чувал, за Чорбаджийката също, но просто не знаех, че това се нарича „Обект N12“.

Конвойният издрънча с автомата си, прескочи през капака и нашата газка, след като изкиха бензинов пушек и се пораздруса, пое по гладките предреволюционни павета право към светлото бъдеще.

Комунизмът се намира в северозападните покрайнини на най-древната славянска столица — майката на руските градове, хилядолетния град Киев.

Макар че заема солидно парче от украинската земя, за простосмъртния просто е невъзможно да го види, невъзможно е да види дори четириметровите му бетонни огради. Комунизмът е закътан в гъста борова гора и е отвсякъде заобиколен от военни обекти: бази, складове, хранилища. И само за да зърнеш оградите на комунизма, първо трябва да се промъкнеш във военна база, която се охранява от зорка стража с картечници и свирепи кучета.

След като отмина последните къщи по Брест-Литовското шосе, газката ни чевръсто се шмугна в алея между два зелени стобора със знак „Влизането забранено“ и около пет минути по-късно стигна до сива дъсчена небоядисана порта, която изобщо не приличаше на вход в сияйното утре. Портата се отвори пред нас и щом ни пусна, веднага се затръшна. Озовахме се в капан за мишки: от двете ни страни високи някъде към пет метра стени, отзад дъсчената, но явно яка порта, отпред — метална, още по-яка. Отнякъде изскочиха лейтенант и двама войници с автомати, преброиха ни на бърза ръка, надникнаха в каросерията, в мотора и под колата, провериха документите на шофьора и на конвойния и зелената стоманена стена пред нас потрепна и плавно се плъзна наляво, разкривайки панорамата на борова гора, прорязана от широк и гладък като самолетна писта път. Всичко друго бях готов да видя зад стоманената ограда, само не и гъста гора.

Междувременно газката ни хвърчеше по бетонираното шосе. Отдясно и отляво между боровете се мяркаха грамадните бетонни кутии на хранилища и складове, засипани отгоре с пръст и гъсто обрасли с бодливи храсталаци. След няколко минути заковахме пред невъобразимо висока бетонна ограда. Процедурата се повтори: първата порта, бетонната клопка, проверката на документите, втората порта и пак гладък път през гората, само че складове вече не се виждаха.

Най-сетне се спряхме пред раирана бариера, охранявана от двама часови. В двете посоки от бариерата през гората се отдалечаваше ограда от бодлив тел, покрай която едри сиви кучета опъваха синджирите. Какви ли не кучета съм виждал през живота си, но тези веднага ме смаяха с нещо. Чак по-късно осъзнах, че всяко друго вързано със синджир куче яростно тегли веригата и хърка до прегракване, докато тези свирепи твар бяха безгласни; Те не лаеха, а само съскаха, давейки се от слюнки и люта злоба. Явно такова трябва да е караулното куче — да лае само в случаите, предвидени от инструкцията.

След като преодоля последното препятствие, газката стигна огромно, високо 6–7 метра червено табло, на което със златисти букви, по половин метър всяка, беше изписано:

 

„ПАРТИЯТА ТЪРЖЕСТВЕНО ОБЕЩАВА -ДНЕШНОТО ПОКОЛЕНИЕ СЪВЕТСКИ ХОРА ЩЕ ЖИВЕЕ ПРИ КОМУНИЗМА!“

 

И малко по-долу в скоби: „Из Програмата на Комунистическата партия на Съветския съюз, приета от XXII конгрес н КПСС“

Конвойният изрева: „Десет секунди! ЗАД КОЛАТА!!!“ ние изхвръкнахме като сиви врабченца от каросерията, за да се строим до задния капак на камиона. Десет секунди — криво ляво се ядва, нали сме само пет души; да скачаш от камиона е като да се катериш в него през заледения капак, пък и бяхме олекнали през последните дни.

Появи се и високомерен суратест ефрейтор с офицерски ботуши. Личеше си, че е от тукашните, от свитата. Ефрейторът кратко обясни нещо на конвойния, а той се развика: "Ръцете зад гърба! След ефрейтора, в колона по един! Ходом МАРШ! Ние нестройно затрополихме по павираната пътечка, очистена от снега, избиколихме една елова горичка и без всякаква команда всички едновременно се спряхме, смаяни от небивалата гледка.

Из горската поляна, заобиколена от млади елички, в живописно безредие бяха пръснати красиви постройки. Никога дотогава и никога след това, нито във филми, нито на изложби на чуждестранна архитектура, не съм срещал такова удивително съчетание на цветове, природна хубост и изящество на архитектурата.

Не съм писател и не намирам думи, с които да опиша очарованието на мястото, където веднъж ме отведе съдбата.

Не само ние, но и нашият конвоен съзерцаваше небивалото със зяпнала уста. Ефрейторът, явно свикнал с такава реакция на външните лица, подвикна на конвойния, за да го накара да дойде на себе си, оня сащисан оправи ремъка на автомата си, изпсува ни и ние отново затрополихме по павираната със сив гранит пътечка покрай замръзналите водопади и изкуствени езерца, покрай китайските мостчета, извили котешки гърбове над каналите, покрай мраморните беседки и покритите с цветно стъкло басейни.

Така полека-лека отминахме прелестното селище, за да се озовем отново в елова гора. На малка площадка, заобиколена отвсякъде от дървета, ефрейторът се спря и заповяда да разгребем снега, под който се оказа, че имало люк. Петимата повдигнахме чугунения му капак и го изтърколихме настрани.

От земните недра ни лъхна чудовищно зловоние. Ефрейторът си запуши носа и отскочи настрани в снега. Ние, естествено, не го последвахме, защото като нищо можехме да получим къс откос между плешките, ако бяхме проявили същата чевръстина. Само си запушихме носовете и отстъпихме заднешком от канализационната яма.

Ефрейторът пое от чистия горски въздух и ни нареди: „Помпата и таргите са там, а овощната градина — ееей там. До 18,00 ямата да се изпразни, дърветата да се наторят!“ И се оттегли.

 

Райското място, където бяхме попаднали, се наричаше „Вила за командния състав на Варшавския договор“. Вилата се поддържаше за в случай че командването на Варшавския договор ненадейно бъде обзето от желание да си отпочине в околностите на престолния град Киев. Само че ръководството на Варшавския договор предпочиташе да почива на черноморското крайбрежие на Кавказ. Затова вилата стоеше празна. Ако в Киев пристигнеше министърът на отбраната или началникът на Генералния щаб, те щяха да се настанят в друга вила с официалното наименование „Вила за ръководния състав на Министерството на отбраната“, или „Обект N23“. Тъй като министърът на отбраната и първите му заместници не идват в Киев всяко десетилетие, тази вила също беше празна. За пристигнали в Киев ръководители на партията и съветското правителство имаше безброй „обекти“, стопанисвани от киевските градски комитет и градски изпълком, други, по-солидни, стопанисвани от Киевския областен комитет и областен изпълком, и най-солидни, стопанисвани от ЦК на Украинската комунистическа партия или от Върховния съвет на Украйна. Така че имаше къде да бъдат настанени скъпите гости. Нито командващият Киевския военен окръг, нито заместникът му можеха да използват вила N12 — те имаха право на лични вили. А за да има вила N12 обитаем вид, в нея живееше постоянно жената на командващия, а във вила N23 — единствената дъщеря. Той пък (с проститутките) — в личната си вила. (Организацията, осигуряваща с проститутки ръководния състав, официално се нарича Ансамбъл за песни и танци на Киевския военен окръг. Такива организации са създадени във всички окръзи, флотове, групи войски, а също и към всички вишестоящи инстанции.)

Щатът, отпуснат на жената на армейски генерал Якубовски, който по онова време командваше Киевския военен ок ръг, беше просто огромен. Не се наемам да кажа от колко души общо се е състоял, защото не съм сигурен. Но съм сигурен че на помощ на многобройните готвачи, сервитьори, камериерки, градинари и други всеки ден от ареста докарват по 5 арестанти, а понякога и по 20, за най-черната работа като тая, която щяхме да вършим днес.

Сред арестантите вилата на Варшавския договор беше известна под вдъхващото антипатия име „Комунизмът“. Трудно ми е да кажа защо са я кръстили така, дали заради плаката до портала на вилата, или заради красотата на това място; или поради факта, че приказната красота и прелест, тайнствеността и обаянието тук толкова тясно се преплитаха с ежедневното унижаване на хора поради органичната близост на красотата и лайната.

А лайната бяха доста.

— Дълбока ли е ямата? — заинтересува се узбекът, военен строител.

— Ами до центъра на земята.

— Че не са ли могли да я свържат с градската канализация?

— Тая система са я измислили просто за безопасност. Току виж паднала вътре някоя поверителна хартийка, тогава накъде? Врагът не дреме. Врагът използва всички канали. Затуй тук са измислили такава затворена система, че да няма изтичане на информация!

— Нищо не разбирате, братлета — резюмира кльощавият артилерист, — такава система е измислена просто за да се запазва генералският екскремент, който тук е много калориен, не като нашия. Каквото яденето, такова и срането. Ако на някой Мичурин му дадат толкоз първокачествен екскремент, той ще прослави родината ни във вековете с високи реколти!

— Стига сте си чесали езиците! — прекъсна дискусията конвойният.

Хубаво е, когато те конвоира свой човек танкист. Съвсем другояче се живее. На него, естествено, му е ясно, че стига само някой да забележи толериране на арестантите от страна на конвойния, и току-виж след смяната той заел в ареста място заедно с онези, които току-що е охранявал. И все пак свое момче танкист е значително по-добре, отколкото пехота или авиация. Не е зле също, когато охраната се носи от опитни — трети или четвърти курс — момчета, които, макар и да не са свои хора, са лежали в ареста поне по веднъж и знаят как стоят нещата. Най-зле е обаче, когато те охраняват сополанковци, на всичко отгоре чужди. Новобранците винаги са шантави и свирепи. Те схващат инструкциите дословно. Тъкмо такъв беше ни се паднал днес.

Висок, суратест, по спретнатостта му си личи, че е новобранец, пък и всичко му е новичко: и шинелът, и калпакът, и ботушите. При старослужещ такова нещо не се среща. На него най-много едно ще му е ново: или шинелът, или ботушите, или коланът. Ново ли ти е всичко — значи сукалче си. А емблемите му — на свързочни войски. В Киев това може да означава Киевското висше инженерно радиотехническо училище -КВИРТУ. Или както всички им викат — квиртясали.

Да, ама квиртясалият май започва да се самонавива. Време е значи да се захващаме за работа.

И тъй, започнахме трудовия ден в комунизма. Един изпомпва лайната, останалите четирима мъкнат вонящата каша към генералската градина. На мен за другар ми се падна кльощавият курсант артилерист, най-опитният измежду нас. Работата обаче явно не му беше по силите. И докато мъкнехме натоварената тарга, той целият почервеняваше и пъшкаше — струваше ми се, че всеки миг ще се скапе. С нищо не можех да му помогна, аз също едвам удържах моите ръчки. По-малко не можехме да товарим: втората двойка веднага се развикваше, а конвойният се заканваше, че ще докладва на когото трябва.

Все едно обаче аз трябваше да подкрепя момъка — ако не с дело, то поне с дума. При натоварена тарга това беше абсолютно невъзможно, но на връщане — като нищо. Пък и се отдалечавахме на около триста метра от зловонния люк и от конвойния, така че беше възможно да си приказваме.

— Артилерийо, още колко дена арест ти остават? — започнах аз, като изтръскахме първата тарга под една клонеста ябълка.

— Край, вече съм си излежал всичко — неохотно отговори той, — стига днес да не ни лепнат ДД.

— Късметлия си ти, ех! — искрено му завидях аз. — Абе, бог на войната, а златните пагони още колко има да ги чакаш?

— Край вече.

— Как така край? — не го разбрах аз.

— Ами така, край. Заповедта от три дена е в Москва. Днес, ако я подпише министърът, ей ти ги златните пагони, утре ако я подпише, значи утре ще стана офицер.

Още веднъж искрено му завидях. На мен ми оставаше още цяла година. Цяла година в гвардейското танково училище. Една година е толкова много, че аз за разлика от мнозина мои приятели още не бях започнал да броя часовете и минутите до производството; в момента броях само дните.

— Щастлив човек си ти, артилеристе, от ареста право в банята и на абсолвентския бал. Върви им на някои хора!

— Ако не получим ДД — мрачно ме прекъсна той.

— В такива случаи се полага амнистия.

Той нищо не ми отговори, може би защото наближавахме суратестия конвоен.

Вторият курс за артилериста се оказа значително по-труден от първия. Той едва се дотътри до първите дървета и докато преобръщах таргата, с цялото си тяло се долепи до грапавия ствол.

Трябваше да подкрепя човека. Два коза вече бях изхабил; нито скорошното завършване на училището, нито скорошното освобождаване от ареста ни най-малко не го зарадваха. Оставаше ми само една надежда да повдигна душевното му състояние на нужното равнище. Реших да му подхвърля мисълта за светлото бъдеще, за комунизма!

— Ей, бог на войната.

— Какво искаш?

— Чувай, артилерийо, сега ни е тежко, ама някой ден и ние ще живеем в ей такива райски условия, в комунизма. Туй ще е живот! А?

— Как ще живеем? С тарги в ръцете ли?

— Не бе, за друго става дума — огорчих се аз от черногледството му. — Казвам, че ще дойде време — и ще живеем в ей такива райски градини, в ей такива прекрасни малки селища с басейни, а наоколо столетни борове, а още по-нататък ябълкови градини. Или още по-добре — вишневи. Усещаш ли поезията? Вишнева градина!!! А?

— Глупак си ти — уморено ми отговори той, — танкист, ама глупак.

— Защо да съм глупак? — възмутих се аз. — Чакай, първо ми кажи защо съм глупак.

— Ами кой според теб ще мъкне лайната при комунизма? А сега си затваряй устата, че наближаваме.

Този въпрос, толкова прост и зададен с толкова подигравателен тон, сякаш ме цапардоса по главата. Отначало той не ми се стори неразрешим, но това беше първият в живота ми въпрос за комунизма, на който не можах да измисля веднага какво да отговоря. Досега всичко ми беше абсолютно ясно: всеки работи както иска и колкото иска, според способностите си, а получава каквото и колкото иска, тоест според потребностите си. Беше ми абсолютно ясно, че ако някой, да речем, пожелае да бъде стоманолеяр — е, заповядай, труди се за благото на цялото общество и за свое благо, естествено, защото си равноправен член на това общество. Поискаш да станеш учител -заповядай, у нас всеки труд е на почит! Поискаш да станеш селскостопански работник — има ли нещо по-почетно от това да храниш хората с хляб? Поискаш да станеш дипломат — пътят ти е отворен! Но кой ще се завре в канализацията? Ще се намери ли някой, който ще каже: да, това е призванието ми, тук ми е мястото, за нищо повече не съм способен? На остров Утопия с това се занимавали арестантите, както ние сега. Но при комунизма няма да има нито престъпници, нито затвори, нито арест, нито арестанти, понеже няма защо да се извършват престъпления — всичко е безплатно. Вземай каквото си поискаш — това не е престъпление, а потребност и всички ще вземат според потребностите си — това е основният принцип на комунизма.

 

Обърнахме третата тарга и аз тържествуващо заявих:

— Всеки ще чисти подире си. А освен туй ще има машини! Той ме изгледа съжалително:

— Чел ли си Маркс?

— Чел съм го — наперено му отговорих аз.

— Спомняш ли си примера с карфиците: ако ги прави един човек, ще произвежда по три парчета на ден, а ако се разпредели работата между трима, единият реже тела, другият ги подостря, третият им слага топчетата, вече ще излизат триста карфици на ден, по сто на човек. Това се нарича разделение на труда. Колкото по-висока е степента на разделение на труда в едно общество, толкова по-висока е производителността му.

Всяка работа трябва да се върши от майстор, от виртуоз, а не от любител, от дилетант, А сега си представи макар и град Киев и как неговите милион и половина обитатели всеки за себе си прокарва канализация и през свободното си от обществена дейност време я чисти и поддържа в добро състояние. А сега за машините. Маркс е пророкувал победата на комунизма в края на XIX век, но тогава такива машини не е имало. Значи и комунизмът по онова време е бил невъзможен, така ли излиза? Сега също няма такива машини и комунизмът е пак невъзможен, така ли е или не? А докато няма такива машини, някой все ще трябва да се ровичка в чуждите лайна, нали? Да, ама да прощаваш, това не е комунизъм. Дори някой ден да направят такива машини, кой ще ги настройва и ремонтира, кой наистина ще изпитва потребност цял живот да се занимава само с това? А ти подкрепяш ли Марксовата теория за разделението на труда, или не си марксист?

— Марксист съм — измънках аз.

— Наближаваме, затуй ще ти дам няколко допълнителни въпроса за самостоятелен размисъл. При комунизма кой ще заравя труповете? Самообслужване ли ще има, или любители ще се занимават с това през свободното си време? И изобщо в обществото има твърде много мръсна работа, не всички могат да станат дипломати и генерали. Кой ще разфасова закланите свине? Ти някой път влизал ли си в рибопреработвателен цех? Рибата се изсипва, трябва бързо да се изкорми и нищо не можеш да механизираш, ха сега де? А кой ще мете улиците и ще извозва боклуците? Още отсега извозването на боклуците изисква квалификация, и то не малка, с дилетанти не можеш да се оправиш. А сервитьори ще има ли при комунизма? Сега това е доходоносна професия, а когато премахнат парите, тогава какво ще стане? И последно: онзи, който сега понятие си няма за почистването на говната, другарят Якубовски например, заинтересован ли е някога да настъпи ден, когато той ще трябва сам да изхвърля собствените си лайна? Хайде, размишлявай и си затваряй устата, наближаваме...

— Много дърдорите, работете!

 

— Чувай, артилерийо, според теб май никога няма да има комунизъм.

— Няма да има, разбира се!

— Откъде накъде? Недоклан белогвардеец си ти! Антисъветчик! — аз ядосано тръшнах тежката тарга на земята и вонящата златиста течност се разтече по ослепителния бял сняг и по гранитната пътечка.

— Какви ги вършиш, бе?! — плю ядосано артилеристът. -Сега като нищо ще ни друснат по пет денонощия.

— Май никой не видя. Сега ще го засипем със сняг. Чевръсто се заехме да затрупваме със сняг мръсното петно, но конвойният ни вече беше се завтекъл към нас.

— Какви ги вършите бе, мързеливци! Дай ви само да дърдорите! А аз да отговарям за вас! Да знаете, че лошо ви се пише!

— Стига си врякал, сега ще го затрупаме със сняг, няма да се вижда, тежка е проклетата тарга, изплъзна ми се от ръцете. А и за градината ще е добре. След една седмица снегът ще се стопи, всичко ще измие.

Суратестият първокурсник обаче не мирясваше:

— По-добре да не дърдорехте, а да си гледахте работата Но ще си изпатите вие!

Тогава артилеристът смени тона:

— Ти, льохман с льохман, послужи колкото нас, че тогава ни врякай! А ако ни наковладиш, и теб ще те тикнат в ареста, та друг път да си отваряш очите!

Аз го подкрепих:

— Още си малък и глупав и не си срещал големи затруднения в живота. А човекът вече е представен за звание, след два-три дена ще стане офицер. А ти още си сополанко...

— Аз ли съм сополанко? Добре тогаз...

Той насочи автомата си към нас и се развика:

— Я започвайте да работите! Бързо! Ще ви науча аз!

Артилеристът равнодушно погледна към него и ми каза спокойно: „Да тръгваме... Хайде да не се разправяме с тоя овен... Ще го тикнат в ареста днес... Можеш да разчиташ на моя опит...“ Запътихме се, без да бързаме, към канализационния люк.

— Ще ни наковлади! — уверено каза артилеристът.

— Няма — казах аз. — Само ще се порепчи, до довечера ще му мине.

— Ще видиш.

— Не тъгувай, приятел, и не охкай. Хващай живота като кон за юздата! Абе, недоклан белогвардеецо, защо според теб никога няма да има комунизъм?

— Ами няма да има, само недей хвърля таргата... Няма да, има, защото въпросният комунизъм не е нужен на нашата партия и на нейния ленински Централен комитет.

-Лъжеш, мизернико!!!

— Дишай дълбоко, психопат с психопатите. Успокой се, не викай. Докато вървим нататък, с теб не може да се говори. Потрай, сега ще се разтоварим и ще ти преподам.

Изсипахме таргата.

— Представи си, че комунизмът ще настъпи утре заран.

— А, това е невъзможно — прекъснах го аз. — Първо трябва да се построи материално-техническата база.

— А ти си представи, че 1980 година е настъпила и партията, както обеща, е създала въпросната база. Кажи ми сега какво собствено ще има един обикновен наш стандартен секретар на районен комитет от въпросния комунизъм. А? Хайвер до насита? Той и сега го има колкото си ще. Кола? Има две служебни „Волги“ и една частна за всеки случай. Медицинско обслужване? Всичките му лекарства са само вносни. Плюскане? Мацки? Вила? Всичко това той го има. Така че нищо ново той, драгият ни секретар на най-мижав районен комитет, няма да получи от комунизма. А какво ще загуби? Всичко ще загуби! Сега той си пече тумбака на черноморското крайбрежие в най-луксозните курорти, а при комунизма всички ще са равни като в баня, и местата на тоя плаж няма да им стигнат. Или, да речем, изобилието на продукти, вземай в магазина каквото искаш и колкото искаш, хем без опашка, ама пак е главоболно -трябва да идеш и да си вземеш. А за какво му е това, когато неговите мекерета днес му носят всичко на крака; за какво му е такова утре, щом днес му е по-добре? Всичко ще загуби той при комунизма: и вилата, и персоналните лекари, и мекеретата, и гавазина си.

Така че дори на равнище районен комитет те не са заинтересовани комунизмът да настъпи утре, а и вдругиден не им се ще. А на такива като Якубовски и Гречко той още по-малко е нужен. Видя ли как рипнаха срещу Китай, че в Китай имало уравниловка и всички ходели с еднакви гащи? А ние как ще живеем при комунизма? Ще има ли мода, или няма да има? Ако няма мода, всички ли ще ходим със затворнически ватенки? Партията казва: не. А как тогава ще осигурим за всички модни дрехи, щом са безплатни и всеки взема колкото си иска? Откъде ще набавим сребърни лисици за всички женоря? Жената на Якубовски, да речем, всеки ден си сменя хермелиновите манта. А ако утре изведнъж настане комунизъм, можеш ли да докажеш на доячката Маруся, че нейните кълки не струват в сравнение с кълките на тая стара глупачка и че положението й в обществото не е толкова почетно? Маруся е младо женче, на нея също й се иска да има хермелин, да има злато и брилянти. А мислиш ли, че скублата на Якубовски сама ще даде кожените си палта и брилянтите без бой? Тъкмо затуй те не искат комунизмът да настъпи още утре — и толкоз. Затуй е измислен историческият период. Ленин чел ли си го? Кога той ни е обещавал комунизма — след 10–15 години. Така ли е? А Сталин? Също след 10–15, понякога след двайсет. А Никита Сергеевич? След 20. И цялата партия се кле на народа, че този път няма да го излъже. Да не мислиш, че като дойде тая 1980 година, ще има комунизъм? Кур ще има. А мислиш ли, че някой ще потърси сметка на партията за лъжата? Никой няма да й потърси сметка.

А замислял ли си се, драги танкисте, защо всички управници измислят именно 15–20 години? За да може хем той да успее да си поживее охолно, хем народът да не загуби надежда. А освен туй — за да успеят всички тия обещания да се забравят. Сеща ли се сега някой какво е обещавал навремето Ленин? И 1980 година като дойде — абсолютно никой няма да си спомни, че времето е дошло. Че някой трябва да отговаря! За такива неща партията заслужава да я съдят.

— А ти комунист ли си?

— Не комунист, а член на партията. Достатъчно голям си, за да разбереш разликата!

Той млъкна и не си казахме дума чак до вечерта.

Надвечер все пак стигнахме до дъното, изгребахме всичко. Към самия край на работата на пътечката се появи кльощава сбръчкана жена с разкошно кожено палто. Съпровождаше я ефрейторът. Този път изражението му беше не високомерно, а угодническо.

— Внимавай — предупреди ме артилеристът, — ако Чорбаджийката те одруса с няколко денонощия — трай си. Жена е все пак, ще вземе да те даде на военния прокурор.

Ефрейторът хвърли бърз поглед на ямата и градината и Докладва с мазен глас:

— Всичко свършиха, цял ден съм ги контролирал.

Тя се усмихна едва-едва. Отиде до ямата, надникна надолу...

— Добре работиха, аз цял ден... — мазнеше й се ефрейторът.

— Само че изпоцапаха цялата пътечка и я затрупаха със сняг вметна нашият конвоен.

Ефрейторът скришом изгледа кръвнишки конвойния.

— Коя пътечка? — с благ глас полюбопитства кльощавата особа.

— Ами елате, елате, всичко ще ви покажа! — и той тръгна по пътечката с широка крачка. Особата заситни след него.

Мръкваше се. Беше взело да се застудява и конвойният с мъка къртеше с ботуша си буците втвърден сняг.

— Ей тук и със сняг го посипаха, мислеха, че няма да забележа. А аз всичко виждам.

— Кои? — изведнъж викна пискливо бабата.

— Ей тия двамата, приятелчетата... Спотайват се. Мислят, че няма да ги забележим... А ние всичко виждаме...

— По пет денонощия арест на всеки — изсъска бабата. — А вие, Фьодор... А вие, Фьодор... — от лицето й лъхаше злоба. Без да довърши, тя се загърна с коженото си палто и бързо тръгна към прекрасното селище.

Лицето на ефрейтора се изкриви, той се обърна към нашия конвоен, който май не беше разбрал, че неволно е погодил номер на всемогъщия Фьодор.

— Отвеждай сбирщината си! Тъпкано ще ти го върна, гад! Конвойният смаяно се вторачи в ефрейтора: ама аз уж за добро!

— Тръгвай, тръгвай, през носа ще ти излезе!

Затрополихме нестройно с налчетата си покрай дивното селище, което с настъпването на здрача беше станало още по-прелестно.

Някакви деца се плацикаха в басейна, оградени от студа със зеленикава прозрачна стена. Наблюдаваше ги висока жена със строга синя рокля и бяла престилка.

 

Чакаше ни да се върнем от комунизма заместник-началникът на киевския гарнизонен арест младши лейтенант Киричек, очевидно предупреден за получените ДД.

— Така значи, по пет денонощия на всеки... Тъй и ще го запишем. Пет... денонощия... арест... От командващия окръга... за... на... ру...шава... не... на военната дисциплина. Тю, да му се не види — сепна се той. — Той, командващият, излетя за Москва за конгреса на партията. Как можах?! — Повъртя тетрадката, после изведнъж се досети и с пухтене дописа пред думата „командващ“ едно „зам“. — Е, вече всичко е наред. На теб, Суворов, първите ти пет денонощия са от зам.-командващия и вторите пет са пак от зам.-командващия. А третите от кого ли ще бъдат? — весело се закиска той на собствената си шега.

— Извеждач!

— Аз, другарю младши лейтенант!

— Тия двама юнаци да ги запреш в 26-а. Нека поседят час-два, та занапред да знаят, че ДД не е просто излежаване на нов срок, а е нещо по-сериозно!

26-а килия на киевския арест се именува „Революционна“, защото от нея някога, още преди революцията, забягнал прочутият криминален престъпник Григорий Котовски, който в тази килия чакал да го съдят за изнасилване. По-късно, през 18-а година, Котовски с бандата си ср присъединил към болшевиките и за неоценими услуги от криминален характер по лично указание на Ленин бил преименуван от разбойник в революционер. От него именно започнали несполучливите Ленинови опити за опитомяване на руския престъпен свят.

Опитът на прочутия революционер бил изучен всестранно и след революцията от килията вече никой не можал да избяга. В килията няма нито нарове, нито пейки — само един плювалник в ъгъла. И са го сложили не току-тъй. Той е пълен догоре с хлорна вар! Уж за дезинфекция. Прозорецът, през който се измъкнал героят на революцията, отдавна е зазидан, а килията е толкова малка и хлорната вар е толкова много, че ти се струва невъзможно да изкараш там и пет минути. От очите ти рукват сълзи, дъхът ти секва, устата ти се препълва със слюнка, усещаш непоносими бодежи в гърдите.

Щом ни тикнаха в килията, опитният артилерист, давейки се от кашлица, ме избута по-далечко от вратата. А аз бях се наканил да думкам по нея с ботуша. Доверих се на неговия опит и се отказах от намерението си. Много по-късно научих, че артилеристът е излязъл прав и в този случай: точно срещу 26-а килия се намираше 25-а килия специално за такива, на които не им се седи в 26-а. След 25-а всички се успокоявали и се завръщали в 26-а кротки и търпеливи.

Междувременно при нас натикаха трети квартирант. Пет пари не давах кой е той и не се стараех да го огледам през сълзите си, но опитният артилерист май очакваше появата му. Той ме смушка (абсолютно невъзможно беше да се говори) и ми посочи третия. След като си разтърках очите с юмрук, видях отпреде си нашия конвоен.

 

Обикновено арестът никога не се почва от 21-ва, 25-а или 26-а килия. Само който получи допълнителна дажба — ДД, минава през една от тях или през две.

Нашият квиртясал новак започна епопеята си от 26-а ки лия: дали всемогъщият ефрейтор беше подшушнал нещо на младши адютанта или на офицера за поръчения на командващия, дали нашият конвоен се е изежил, когато, след като сдал автомата и патроните, научил, че взводът му се завръща в родните стени, а той по неизвестни причини остава за 10 денонощия в ареста. А може би младши лейтенантът за майтап е решил да го вкара при нас, защото предварително е знаел реакцията ни.

Щом се озова в белезникавата мъгла на хлорните изпарения, новият арестант се задави от първия пристъп на кашлица. Очите му се наляха със сълзи. Той безпомощно протягаше напред ръце, опитвайки се да напипа стена.

Ние не бяхме благородни рицари и нямахме ни най-малко желание да му прощаваме. Може да се каже, че да биеш безпомощен, временно ослепял човек не е хубаво, и то в момен когато той не очаква нападение. Може това наистина да не е хубаво за онези, които не са лежали там. Ние обаче преценихме появата на конвойния като подарък на съдбата. Пък и можехме да го бием само докато той беше беззащитен. Във всяка друга обстановка той щеше да ни размята като котараци, твърде суратест беше. Пиша както си беше, в мен нямаше за пет пари благородство и не се каня да си приписвам възвишени душевни пориви. Който е бил там, ще ме разбере, а който не е бил, не може да ми става съдник.

Артилеристът ми посочи с ръка и когато високият електроник се изправи между два пристъпа на кашлицата, аз със замах го изритах с ботуша между краката. Той изви с нечовешки глас и се прегъна. Приклякайки, в този момент артилеристът с все сила го фрасна с ботуша си право по лявото колянно капаче. И когато оня се загърчи на пода, издебна момента на издишване и го изрита два пъти в корема.

От резките движения всички се нагълтахме с хлор. Аз повърнах. Артилеристът се давеше. Конвойният лежеше проснат на пода. Изобщо не се интересувахме от него.

Аз пак се изповръщах и съвсем отчетливо почувствах, че може би няма да ме бъде още дълго на тоя свят. Нищо не ми се искаше, дори чист въздух. Стените на килията трепнаха и се завъртяха наоколо ми. Отдалеч доплава щракането на отключвана брава, но вече ми беше абсолютно все едно.

Свестили са ме вероятно много бързо. Покрай мен повлякоха по коридора конвойния, още не беше се съвзел. И изведнъж непоносимо ми дожаля, че когато се свести на нара, той изобщо няма да проумее какво му се е случило в 26-а. Незабавно реших да коригирам ситуацията и да го допребия, докато не е късно. Изметнах цялото си тяло, опитвайки се да скоча от циментения под, но от това се получи само жалък опит да си помръдна главата.

— Дойде на себе си — каза някой точно над главата ми. -Нека подиша още малко.

Артилеристът вече беше на крака, той повръщаше. Някой досами нас каза:

— Заповед на министъра на отбраната, той вече е офицер.

— Заповедта на министъра се получи днес, а е подписана още вчера — възрази му друг глас. — Значи амнистията се разпростира само върху срока, който е излежавал вчера, А днес, вече след като е станал офицер, той е получил нов срок от заместник-командващия окръга. И амнистията на министъра не е валидна за новия срок.

— Тю, да му се не види. Ами ако запитаме по случая заместник-командващия? Случаят все пак е необикновен.

— А бе заместникът през живота си не е виждал тоя ваш новоизлюпен лейтенант. Съпругата на самия командващ се е разпоредила. А той замина за конгреса на партията. При нея ли ще идете да я молите?

— Няма как! — съгласи се вторият глас.

— А да го пуснем поради амнистията на министъра не можем: ако тя утре довтаса на проверка, на всички ни ще откъсне главите!

— Така си е.

 

Станало така, че докато нашият артилерист чистеше канализацията, министърът на отбраната подписал заповедта, в съответствие с която той и още двеста щастливци от курсанти се превърнали в лейтенанти. Заповедта на министъра в този случай представлява опрощаване на всички грехове. Но докато заповедта пътувала от Москва, нашият артилерист успял да получи нов срок уж от заместник-командващия Киевски военен окръг. И никой нищо не можеше да направи. Но той вече е офицер и мястото му е в офицерското отделение, изолирано от общото с висока ограда. Прегърнахме се като братя, като много близки хора, които се разделят навеки. Той ми се усмихна тъжно и както си беше оплескан с изпражнения на съпругата на бъдещия главнокомандващ Обединените въоръжени сили на страните — участнички във Варшавския договор, маршал на Съветския съюз И. И. Якубовски, вече без конвой тръгна към желязната порта на офицерското отделение.

 

Същия ден в столицата на нашата родина, града герой Москва, под грохота на овациите на хилядите делегати и на многобройните ни братя, пристигнали от всички краища на земята, в Кремълския дворец започна работата си XXIII конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз, конгрес редовен и исторически.

От този ден нататък партията повече нищо не е обещавала тържествено на сегашното поколение съветски хора.

                                                                                                               продължава

---

---