---

ЧАСТ ПЪРВА АРЕСТЪТ

         Контролно-пропускателният пункт на Киевското танкотехническо училище.

 

 

       — Наборе!

       — Какво, бе?

       — Такова! Ставай.

        Затуляйки се от заслепяващото слънце, аз се стараех да отсроча момента на събуждането.

        — Цяла нощ съм бил на пост, по устав ми се полагат три часа сън.

       — Полага ти се грездей. Ставай, ти казвам. Всички сме арестувани.

         Съобщението за арестуването не ми направи абсолютно никакво впечатление, само ясно осъзнах, че цели час и половина от компенсацията за безсънната нощ за мен са безвъзвратно загубени. Седнах на твърдата кушетка. Разтърках челото и очите си с юмрук. Главата ми се цепеше от недоспиване.

         Прозинах се, протегнах се до изпукване на ставите, въздъхнах дълбоко, за да пропъдя окончателно съня, и както въртях глава, за да си раздвижа врата, попитах:

        — Колко ни лепнаха?

        — На теб пет.

        — Късметлия си ти, Витя.

        — Пък нас със Сашко с по десет денонощия ни одрусаха, а Андрюша, сержанта, с цели петнайсет.

         — Шибано е да си сержант във военно училище: пет рубли повече получаваш, а те чукат за двайсет и пет.

        — Хей, чакай, а къде ми е автоматът? — сепнах се аз.

        — Всичко вече е в ротата: и автоматите, и паласките, и щиковете. Сега старшината ще донесе вещевите и продоволствените книжа, ще ни изкъпят, ще ни острижат нула номер и - напред!

        В основната стая на контролно-пропускателния пункт спешно викнатите от занятия първокурсници приемаха документацията, брояха папките с инструкции. Техният сержант делово и съчувствено слушаше нашия, кимайки съжалително с глава.

        — Не откъсвах очи от него и командата изревах колкото ми глас държи, и момчетата чевръсто отвориха портата, и го гледаха вторачено като лъвове. Ама на, за едното нищо ми лепна петнайсет денонощия, а на юнаците по десет. Нейсе, Коля, служи!

        Нашите момчета от караула дойдоха да ни вземат и под конвой ни поведоха да се острижем и — към студената баня.

 

        В „приемната“ на киевския гарнизонен арест чистотата беше ослепителна. Извикваха ни по списък, в който аз бях се случил пръв.

       — Другарю младши лейтенант, гвардейски курсант Суворов се явява за излежаване на наказание в гарнизонния арест!

       — Колко?

       — Пет денонощия арест!

       — За какво?

        „Тю, да му се не види!“ — мина ми през ум. И наистина, за какво ме наказват?

       Младши лейтенантът с необикновено широко лице и учудващо къси крака нетърпеливо ме пронизваше с оловните си очички.

       — За какво? — повтори той.

      — Съвсем не знам!

       — А кой те арестува?

       — Съвсем не знам!

       — С моя помощ ще научиш — благо ми обеща младши лейтенантът.

       — Следващият! - Влезе моят сержант.

        — Другарю младши лейтенант, гвардейски сержант Макеев за излежаване...

       — Колко? — попита го суратестият.

       — Петнайсет денонощия арест!

       — Кой ги наложи?

       — Заместник-командващият окръга генерал-полковник Чиж.

       — За какво?

      — Охранявахме контролно-пропускателния пункт на училището.

        — Аа... — с разбиране се усмихна младши лейтенантът.

        Той много добре знаеше, а и трите армии в окръга знаеха табиета на генерал-полковник Чиж да арестува наряда на КПП. Казват, че арестувал само нарядите на КПП, но ги арестувал винаги, при всяко посещение на което и да е училище, полк, батальон, дивизия, на всеки полигон, стрелбище, склад — на каквото и да било; навсякъде, където минавал през контролно-пропускателен пункт, задължително арестувал целия наряд. И определял стандартни срокове: на началника на смяната петнайсет денонощия арест, на бодърстващата смяна — по десет, на спящите — по пет. Това продължаваше от години. И трите армии, и многобройните самостоятелни части, подразделения, военни учреждения и организации подозираха, че заместник-командващият мечтае за някаква непредвидена от устава церемония на посрещане, но какво точно му се иска, никой не можа да се досети през всичките години на неговото пребиваване на този висок пост.

         На прага на приемната се появиха двама звероподобни ефрейтори и приемането започна.

         — Десет секунди... Съблечи се!

        Ботушите, коланите, калпаците, шинелите — всичко мигновено полетя към пода. И ето че застанахме както майка ни е родила пред суратестия.

        — Кръгом! Наведи се! Разтвори! — Младши лейтенантът от Съветската армия изследва задниците ни. В ареста не бива да се пуши и заклетите пушачи понякога увиваха половинка от цигара в хартия и се изтарикатяваха да я вкарат в ареста в задниците си. Тази хитрост отдавна е известна на арестантското ръководство и се пресича незабавно и безмилостно.

        Звероподобните ефрейтори междувременно привършиха краткия, но извънредно старателен оглед на хвърлените ни на пода дрехи и ботуши.

        — Петнайсет секунди... Обличай се!

          Ако са те арестували не в града, а в част или в училище и имаш стандартната подготовка: продоволствените и вещевите книжа, стригането, банята — намери пет минути, за да си смениш ботушите с по-големи. Тъй като знае какво те чака, всеки ще ти даде своите. Като вземе твоите, по-малките, той ще страда може би не по-малко от теб, търпеливо очаквайки завръщането ти. Но големите ботуши са спасение в ареста. Ако с мъка нахлузваш ботушите си, няма как да сколасаш през ония секунди: Облечи се!!! Съблечи се!!! И петте денонощия арест могат да се превърнат в десет, та дори и в петнайсет. Това явление е съвсем нормално и се нарича „допълнителна дажба“, или ДД — за по-кратко.

       — Документите — на масата!

       — Ефрейтор, съберете коланите!

         В ареста всички живеят без колани, за да не се обесят. Вярно, историята на киевския арест знае един много предприемчив, изобретателен човек, който в единична килия, където няма нищо освен завинтен за пода стол, отпрал подгъва на гимнастьорката си и измайсторил късо и тънко, но много здраво въженце. Всичко това той извършвал много предпазливо, почти под постоянното наблюдение на извеждачите, които денонощно патрулират в коридора. След това направил примчица, чийто край вързал за крака на стола. Десетина минути се търкалял по пода, за да затегне примката. И все пак се обесил!

       — Пари, часовник?

        Не, такива неща в ареста не вземаме, часовника все едно ще ти го вземат, а после ще ти дадат чужд, повреден. И няма на кого да се оплачеш.

       — Значки, отличителни знаци? А бе, мамичката ви, защо сте с гвардейски знаци? Какъв е тоя карнавал?

       — Другарю младши лейтенант, курсанти сме от Харковското гвардейско висше танково командно училище.

        — А за какъв дявол се мотате из Киев?

        — Докарахме техника за Киевското танкотехническо училище. Приемането на техниката се проточи и за да не седим без работа, ни сложиха в наряд: едни в кухнята, други на КТП, а ние се случихме на КПП...

        — Ефрейтор Алексеев!

        -  Аз!

        — Най-напред всички тия гвардейци да идат на дръвцата.

        — Слушам, другарю младши лейтенант!

        По асфалтирания, необикновено чист двор ни заведоха до малко стопанско дворче, заградено с много висока тухлена стена.

        Първото, което ме смая, беше ослепителният ред. Нарязаните вече дърва бяха подредени толкова грижливо, че краищата им образуваха почти полирана стена. Всяка цепеница се отрязваше по еталон — 28 сантиметра, и отклонение от 3–4 мили-метра се смяташе за брак, който жестоко се санкционираше. Цепениците, естествено, утре все едно щяха да влязат в печката и тази точност на нарязването им на никого не беше нужна, но редът си е ред.

        Дървата, които ни предстоеше да нарежем и наредим със същата точност, бяха докарани преди ден-два, но въпреки това не бяха струпани на камара, а подредени с неописуема любов и дори изкусно, бих казал. Преди всичко бяха сортирани по дебелина: най-дебелите отдолу и след това все по-тънки и по-тънки, най-отгоре — най-тънките. Онези обаче, които ги бяха сортирали, на всичко отгоре явно са притежавали изтънчен художествен вкус, след като бяха взели под внимание и цвета на стволовете: отдясно — най-тъмните, след това постепенен преход наляво до чисто белите. И ето че ни предстоеше да разтурим това произведение на изкуството, да нарежем и нацепим всички дърва според еталоните и пак да ги подредим.

        Другото, което биеше на очи, беше едно коренище със съвършено невъобразима форма, проснато насред двора и наподобяващо какво ли не, само не и дърво. Човек не можеше да повярва, че природата е в състояние да създаде такава фантастична плетеница от въжета или маркучи, или нещо друго много гъвкаво. Независимо от цялата сложност, придаваща му вид на кълбо змии, кютюкът в същото време запазваше много висока якост на всичките си елементи. Коренището лежеше там явно от десетилетия, за което говореха хилядите стари и нови следи от зъби на трион.

         Всички, които проявяваха опърничавост, неосъзнали докрай къде са се озовали, получаваха задача да осигурят дръвца, тоест да нарежат кютюка. След час някой от ръководството идваше да провери как върви работата, учудваше се, че още нищо не е свършено, и налагаше наказание. На всичко отгоре задачата се възлагаше само на един човек, никога на двама едновременно; и на този един му се връчваше дълъг, гъвкав, но изключително тъп трион, с който могат да работят само двама.

        Когато влязохме в двора, някакъв мургав войник напразно се опитваше да направи поне една резка. Прибраха го след двайсетина минути като нежелаещ да работи. В зависимост от настроението на ръководството действията на горкия дървар могат да бъдат квалифицирани по всякакъв начин — от нежелание да работи и пререкания с ръководството (ако се опита да докаже, че това е невъзможно да се направи) до икономически саботаж и категоричен отказ да изпълнява заповедите на командването. След такава формулировка началникът на ареста или заместниците му могат да сторят на клетника каквото им скимне. А на този кютюк му е писан дълъг живот, сигурен съм, че и до днес той си е там и някой несретник напразно се опитва да го нареже. Прехапал е устна, очите му са се налели със сълзи, лицето му е съвсем отнесено... а времето изтича...

 

            Пристъпвайки към рязането на дървата по еталона 28 сантиметра, научихме още една интересна подробност. Бяхме се наканили всичко да нарежем, нацепим и наредим цепениците по дебелина и цветове и чак тогава да изметем всички стърготини.

            — Ааа, тая няма да я бъде! Тук важат нашите правила! Винаги трябва да има ред!

             И започнахме. Отрежеш една цепеничка — събери стърготините — с ръце. Отрежеш втора — пак събери всичко. А метли нямаше.

        А часовият междувременно водеше ли, водеше опърничавите до кютюка един по един: я нарежи дръвца, братле!

 

          Към седем часа дворът започна да се изпълва с глъчка. Взеха да пристигат камионите с арестанти, които през целия ден бяха работили на студа на безбройните обекти; един в танкоремонтния завод е мъкнал вериги, друг е разтоварвал композиции със снаряди. Премръзнали, мокри, гладни, изморени до смърт, всички след пристигането си се строяват, защото след работата предстоят занятия — три часа без почивки. В общия строй натикаха и нас; от този именно момент започва да тече времето за арестанта, целият работен ден преди този момент не е нищо повече от сутрешна гимнастика.

         Киевският арест знае само два вида занятия: строева подготовка и тактика. Тук не споменавам политическата подготовка, защото тя не е всеки ден, а само два пъти седмично по два часа, и не вечерта, а сутрин преди работа, но за нея ще стане дума по-нататък. А засега строевата и тактиката.

         Час и половина строева е абсолютно изнурително занимание. Близо сто арестанти в колона по един в кръг, по периметъра на двора, не вървят, а дънят със строева стъпка, навирвайки крака до немислима височина. В двора освен арестантите няма никой: нито началници, нито часови. И пак се тресе от мощното им трополене.

         Само от време на време някой от щатните звероподобни ефрейтори ще надникне през вратата:

          — Ей ти, клепоухият, не ти бе, ти! Гледал ли си филма „Обикновен фашизъм“? Ха тъй. Ама твойта строева стъпка далеч не е като на хората от филма! Я потренирай малко на място.

        „Клепоухият“ трябва да отиде в центъра на кръга и да удря крак на място така, че коленете да излитат едва ли не до гърдите му. След такова нареждане всички, които продължават да маршируват по периметъра на вътрешния двор, удвояват старанието си. Работата е там, че в центъра на двора асфалтът е малко по-нисък, отколкото по краищата, това е лична инициатива на другаря Гречко от времето, когато той бил само командващ Киевския окръг. Идеята е проста и гениална — когато вали дъжд или се топи снегът, насред двора винаги има голяма локва. Лятно време, когато няма дъждове, там пущат вода под предлог че поливат двора. Онзи, който се озове в центъра на двора, трябва да марширува насред локвата. А ако в нея се съберат четирима-петима души, тогава те не само прогизват до ушите, но и хубавичко намокрят всички останали, маршируващи наоколо. В ареста няма къде да си изсушиш дрехите и го отопляват само денем, докато арестантите са на работа, а надвечер, когато се прибират в килиите, печките (радиатори там няма) отдавна са студени. „Гречковия басейн“ го изпитах на собствената си кожа през март, когато денем снегът се топеше, а нощем свиваше студ.

          Строевата подготовка се провежда всеки ден, без да се прескачат съботите, неделите и празниците, каквото и да е времето и каквато и да е температурата, както впрочем и всички други „мероприятия“. Час и половина строева подготовка при нашето стандартно темпо 60 крачки в минута прави 5400 крачки и всеки от нас се старае максимално да си вдига краката и непоносимо да си изпъва бомбето на ботуша, защото на никого не му се отива в центъра. Заради това строевата подготовка се нарича „индивидуален зачот“. А след него идва ред на „колективния зачот“ — на тактиката.

         Тактиката за разлика от строевата подготовка се гради не върху личния страх на всеки, а върху социалистическото съревнование между колективите и затова е значително по-изморителна от строевата.

         Цялата тактика се свежда до един тактически навик — до пълзенето под телени заграждения, тоест така, че и главата, и цялото ти тяло да са максимално притиснати до терена, в нашия случай — до асфалта. Ръцете и краката трябва да се движат чевръсто, а цялото тяло да се гърчи като тялото на гущер.

          И тъй, пълзене. Всяка килия сега е пехотно отделение.

         — Ориентир — брезата. Отделение, към ориентира пълзешком... НАПРЕД!!

          Секундомерът се спира, когато допълзи последният от отделението, и ако времето на отделението се окаже незадоволително, последният вечерта ще яде пердах в килията, защото в социалистическия свят биенето, а не битието, определя съзнанието.

         — Да, времето не е лошо. — Окаляните, мокри от пот, запъхтени арестанти, изплезили езици, се усмихват. — Но се налага да не зачета времето на отделението: ей онзи хубавец много си виреше задника, все се опитваше да ходи на четири крака.

        На хубавеца няма да му се размине нощният пердах, загдето е изложил колектива на килията в социалистическото съревнование.

           — Я, отделение, да опитаме още веднъж. На изходния рубеж бегом...МАРШ!!! Ориентир — брезата! Отделение, пълзешком към ориентира... НАПРЕД!!!

         Само че този път времето е по-лошо. Няма как, ще потренираме още.

           В края на занятията началникът на ареста или заместникът му прави равносметка. На последната в класирането килия най-напред съобщават името на онзи, заради когото тя сега ще си пати, а подир туй следва командата:

         — Ориентир — дъбът...

           Дъбът — това значи, че ще трябва да пълзят право през центъра на плаца, право по ледената вода, право през водната преграда, изобретена от гениалния пълководец. Добро въображение е имал другарят Гречко!

 

          Войниците от Съветската армия ги хранят по-зле, отколкото всички други войници в света, и първия ден в ареста, след като е изкарал цял ден гладен на студа, след немислимите натоварвания, свикналият с всичко войник все пак не може да надвие отвращението си към онова, което е прието да се нарича вечеря в ареста. Той още не е готов да възприеме факта, че трябва да яде не от отделна, па макар и кучешка паница, а от обща тенджера, където са сипали бъркоч, смътно наподобяващ супа или чорба от кисело зеле. И докато в него се борят гладът и чувството на отвращение, се разнася кратка команда: „Стани!!! Излизай за строяване!!!“ Така подир краткото гнъсно мероприятие, именувано вечеря, идва ред на вечерната проверка.

 

          Под тавана на коридора в студената мъглица мъждукат жълтеникави крушки. Арестантите са строени. Арестантите не се помръдват. Вечерна проверка!!! Арестантите чакат команда! И след бързата проверка командата се раздава:

         — Десет секунди... Събличай се!!!

           Откъде се взема тая чевръстина?! Смайващо е, но на стотина души напълно им стигат 10 секунди, за да се съблекат чисто голи. Вярно, че всеки арестант дълго и старателно се е подготвял за тази команда. Още по време на вечерята той скришом е разкопчал по едно копче на ръкавите, за да може при командата да разкопчее не две копчета, а едно. Всички копчета на яката на гимнастьорката само изглеждат закопчани, а всъщност ръбчетата на копчетата вече са потънали донякъде в илиците, само да дръпнеш яката и петте копчета се разкопчават едновременно. Голямо нещо е опитът. Всеки войник знае десетки такива хитрости.

          — Първата редица, три крачки напред, ходом — МАРШ!!! Втората редица, КРЪГОМ!!

          И двете редици са долепили лица до срещуположните стени на коридора. Голи. По бетонния под вятърът разнася редки снежинки.

        — Наведи се!!! РАЗТВОРИ!!!

          И докато копоите ефрейтори претърсват захвърлените на пода гимнастьорки, клинове и мръсни партенки кажи-речи като на съветска митница, капитан Мартянов, началникът на ареста, или заместникът му младши лейтенант Киричек провежда свещения ритуал на огледа на нашите задници. Операцията е отговорна: ами ако някой по време на работа е вдигнал от пода гвоздей, пренесе го в задника си, а нощес си разреже с него вените на нара, денем постовите непрекъснато го наблюдават, а нощем, макар килиите да са осветени с ослепяваща светлина, колко му е да стане беля; или ако някой си е натикал в задника фас и нощес тайно го запали? Тази операция изисква особена сръчност и ефрейторите до нея явно не ги допущат, нека се ровят из мръсните долни дрехи, тук само офицер от Съветската армия може да се справи!

           — Петнайсет секунди... ОБЛИЧАЙ СЕ!!!

          Развеждат арестантите по килиите и започва ходенето по нужда.

А        рестът не е затвор. Тук не е разрешено да се държи в килията отходна кофа. Тъмничарите разполагат с много време за въздействие върху затворника. А ръководството на ареста е ограничено във времето, затова, естествено, се стреми максимално „да насити програмата“ и да използва всякакви или дори всички естествени човешки потребности с възпитателна цел. Елементарните физиологични нужди са въздигнати в ранг на възпитателно въздействие и задоволяването им се провежда под зоркия надзор на ръководството.

         След развода на арестантите по килиите им конвоят и постоянният състав на ареста, понякога включително и лично началникът, заемат постовете си и процедурата започва. Щракайки с ключалките, в килията влизат ефрейтор и двама конвойни. Арестантите са строени и изравнени като на парад. Ефрейторът без желание забива мръсен пръст в гърдите на първия:

           -Тръгвай!!!

         Арестантът се втурва, търчи по коридорите и стълбищата. Часови има на всички ъгли и завои.

         — По-бързо!

         — По-бързо!

        — По-бързо!

        А арестанта няма защо да го подканват, той знае, че всеки миг заради недостатъчната му скорост могат да го върнат обратно, понякога от самата мечтана врата.

          — Май нямаш голям зор, миличък, я кръгом, в килията!!!

        А насреща ти следващият вече хвърчи по стълбищата, та чак петите му святкат.

        След като привърши с една килия, ефрейторът с конвоя заключва вратата и тръгва към следващата килия. Често пъти ефрейторът може да забрави да изпрати в клозета един-двама от килия или да „прескочи“ цяла килия. Но няма на кого да се оплачеш. Защото всичко се извършва без нарушаване на съветските закони. Категорично твърдя, че в съветските арести не се нарушава нито една буква на закона. Нека разгледаме, да речем, изхождането: най-демократичната в света съветска конституция гарантира на всички правото на труд например. Но къде другаде освен в ареста можеш да се насладиш до насита на това право? Или, да речем, правото на образование. Щеш не щеш, но три часа на ден трябва да посветиш на строевата и тактическата подготовка, а освен това два пъти седмично има политическа подготовка. Не е ли образование това? Или, да речем, правото на почивка. Возят те всеки ден до работа или от работа, почивай, кой ти пречи, или нощем на нара си почивай чак до ставане, чак до 5,30, ако, естествено, нощес не те привикат в съответствие с положението за правото на труд. Обаче за естествените нужди в конституцията и във всички други закони абсолютно нищо не пише. Затова не искай нищо свръх конституцията! Или си против нашия съветски ред?

        — Конвой, при мен!!!

         И най-сетне след изхождането идва онова, за което арестантът мечтае цял ден от първия миг на събуждането си: „Отбой!“

         Пак щраква ключалката, отново в килията се появява ефрейторът с конвоя. Килията е строена и старшият по килия докладва на всемогъщия, че сме готови за отбой.

           Следва едва доловима команда, само слабо помръдване на устните, разбирай го както знаеш. Но килията го разбира. Зад гърбовете ни на около един метър са дъсчените нарове. По командата, която възприемаме по-скоро с поглед, отколкото със слух, и десетимата, както стоим гърбом към наровете, извършваме умопомрачителен трик: скок заднешком на наровете. Нито да се групираш, нито да замахнеш с ръце нямаш нито време, нито място: всички стоим в строя, притиснати един до Друг. От това именно положение се извършва скокът назад, към неизвестността. Един дявол знае в какво ще си блъснеш главата: в ръба на дъсчения нар при недостатъчен отскок, в тухлената стена, ако се престараеш, в лактите и черепа на ближните при точен скок. При това най-неприятното е, че изобщо нямаш време да се извърнеш с лице към голите дъски, поради което е абсолютно невъзможно да смекчиш удара, който в този случай винаги е внезапен.

        Тракане на глави, сподавен писък, но всеки замръзва в позата, в която се е допрял до нара. Жестока болка в рамото и абсолютно непоносима в коляното. Ако не си се забил главешката, пак добре. Глухата тишина внезапно се разкъсва от грохота на тела в дъски, тренират съседната килия: май на ефрейтора техният отбой не им е харесал кой знае колко. А на нас ще ни се размине ли днес?

        — Ставай — командата се произнася с пределно тих глас и цялата килия от хоризонтално положение се оказва във вертикално. Дори миг не е отминал — всички стоят изпънати, препасани, подравнени, готови да изпълнят всяка задача на партията и правителството! Явно са ни вдигнали заради онзи дебел войник с авиаторска униформа. Личи си, че е от щабните писари, проклетникът, нощес ние ще го потренираме! Ще го научим да изпълнява команди!

— Отбой.

         Пак грохот на тела и сподавени стонове. Пак цялата килия се вцепенява в положението, в което десетте тела са се докоснали до наровете. Тю да му се не види! Тлъстият писар не е долетял! Отскокът му е бил мощен, само че тялото му е твърде тлъсто за войник. Той здравата се е цапардосал с хълбока в ръба на дъските и е замръзнал в тая поза. Ръцете изпънати, трупът на нара, само че краката му висят навън. По лицето му — ужас и страдание. Има да страдаш нощес, шопаре! Да знаеш само какво те чака!

           Междувременно краката на дебелия писар малко по малко се свличат надолу, неумолимо се приближават към тухления под. Войникът събира целия остатък от силите си, за да се опита, без да мърда рязко, да прехвърли тежестта на тялото си върху нара. Ефрейторът търпеливо изчаква завършека на това балансиране. Цялата кръв се качва към лицето на дебелия, той изпъва врата си и цялото си тяло, като се старае да издърпа незабележимо краката си. Няколко мига ни се струва, че неговото изпънато като линийка тяло ще изтегли леко сгънатите крака, но в следващия момент краката пак започват да слизат надолу и накрая ходилото му меко докосва пода.

         — Ставай... Не ти ли се спи бе, братле? Командва ти се отбой, всички си лягат като хората, а на теб хич не ти се спи. Караш ме да тренирам хората заради теб. Щом е тъй, ела, аз ще те повеселя... отбой.

        Командата се подава тихо и внезапно, ефрейторът си мисли, че сме загубили бдителност. Но ние тези номера отдавна ги знаем. Трудно ще ни преметне. Мощен скок на деветте тела, грохот и вцепеняване.

       Щраква ключалката и аз мигновено заспивам, долепил буза до нерендосаните дъски, полирани от хилядите тела на моите предшественици.

 

        В ареста няма сънища. Само дълбоко пропадане, само пълно изключване на целия организъм. През цялата нощ в килиите не гасят заслепяващата светлина. Наровете са голи. Пролуките между дъските са широки три пръста. Студено е. Завиваш се само с шинела си, който ти се разрешава да подлагаш и под главата и хълбоците си. Шинелът е мокър. И краката ти са мокри. Не усещаш глада — все пак е изминал само първият ден.

 

        Арестът не е затвор. В затвора има колектив — добър, лош — но колектив. Второ, в затвора държат хора, които поне веднъж са въстанали срещу законите, срещу обществото, срещу режима. В ареста — наплашени войници, измешани с курсанти. А курсантите са хора, които доброволно се готвят да станат най-безправната група в обществото — съветски офицери, с тях могат да правят каквото си щат. Всички, с които съм лежал там и с които съм имал възможност после да обсъдя всичко видяно, единодушно са на мнение, че режимът във всеки от хилядите съветски арести може да бъде затегнат още повече без какъвто и да било риск за съпротива от страна на арестантите. Особено в големите градове, където курсантите са мнозинство.

 

        Събудих се посред нощ, но не от студа и не от страхотната воня на деветте мръсни тела, натикани в съвсем малка, непроветрявана килия. Не, събудих се от нетърпимо желание да посетя клозета. Когато си премръзнал, това е нормално. Половината килия вече не спеше. Подскачат, потропват. Най-големите оптимисти тихо, през шпионката увещават извеждачите да се смилят и да ги заведат до клозета. Извеждачите обаче са неумолими. Защото знаят какво ги чака за излишна либералност. В ареста няма отходни кофи, защото той не е затвор, а военно учреждение. И го посещават висши началства. За да им е приятно на тези началства, отходни кофи не се използват. Теоретично е предвидено, че извеждачът (тъкмо оттам произлиза наименованието му) трябва от време на време да извежда арестантите един по един до клозета. Тази мярка обаче може напълно да подкопае цялото възпитателно въздействие на та кова важно мероприятие като изхождането. Тъкмо затова се пресичат опитите на либералните извеждачи (а те са пак курсанти, сменяни всяко денонощие) да се вслушват в молбите от общите килии. С килиите на следствените, подсъдимите и осъдените работата е друга.

         Лежащите в тях ги извеждат при първа молба. С единичните килии нещата са по-зле. Но и оттам понякога извеждат нощем. Сигурно защото в тях държат психари, които са готови на всичко. А с общите, където има здрав колектив, положението е отчайващо. Тях изобщо не ги извеждат нощем, защото стражата знае, че колективът, страхувайки се от общата отговорност, на никого няма да позволи да се изходи в килията.

        Напълно съм убеден, че песента:

             Извеждачо,

             заведи ме до кенефа,

             хайде, братче!

е родена не в затвор, а в арест. Не е важно в кой — киевски или ленинградски, читински или уланбаторски. Важното е, че тази песен е стара и популярна в цялата Червена армия.

 

        В това време тежкото резе издрънчава, което може да означава или необяснима милост на конвоя, или негов гняв по повод на настойчивите молби. Всички, които преди миг подскачат из килията като котараци, безшумно рипват на наровете си и се спотайват, преструвайки се на заспали. В килията обаче просто напъхват дебелия писар, който почти през цялата нощ бе чистил клозетите след вечерното изхождане, и вратата пак се затръшва. Дебелият писар е направо измъчен, на зачервените му от недоспиване очи личат сълзи, тлъстите му бузи треперят. Той се покатерва с пъшкане на нара и щом докосва с мръсната си буза коравата дъска, мигновено заспива.

       Килията в това време отново се разшавва. Аз заедно с всички започвам да танцувам от нетърпение.

       — Щабна мърша — ядосва се висок мургав войник от химическите войски, — изпикал се е в кенефа и сега кърти.

       На всички, които вече сме се събудили, им се спи дори повече, отколкото им се живее, защото само сънят може да запази остатъка от силите ти. Но един-единствен от нас спеше сега. Затова омразата към него кипва у всички ни едновременно. Високият химик съблича шинела си, мята го върху главата на мигновено заспалия човек и ние се втурваме към него. Аз скачам на нара и го ритам по корема, сякаш е футболна топка. Лишен от възможността да вика, той само скимти. Към вратата на килията ни бавно се приближават стъпките на извеждача, който е дочул някакъв шум. Равнодушното му око съзерцава сцената и стъпките се отдалечават пак така бавно. Извеждачът е свой човек, курсант, сигурно много пъти е лежал тук. Той ни разбира и по въпроса е напълно солидарен с нас. Сигурно му се ще да влезе в килията и да добави един-два тупаника, само че не е редно постовите да посягат. За такова нещо има наказания.

         Сега сигурно е пет заранта. До ставане има още трийсетина минути. Най-тежкото време. Ох, няма да се устискам! Май всички килии вече са се събудили. Вероятно във всички килии сега пердашат онези, които са се оказали най-големи калпазани в тактиката или на работа, на вечерната проверка или отбоя.

 

          Първата сутрин в ареста. Колко я чакахме! Така поетите чакат изгрева на слънцето. Само че нашето нетърпение е по-голямо от това на поетите.

          Никога през живота си не съм тичал толкова бързо както при първото ми сутрешно изхождане в ареста. Покрай мен профучават стени, подове и стълбища, лица на извеждачи и пазачи. И в главата ми има само една мисъл: „Дано сколасам!“ Нищо не може да ме отвлече от тази мисъл, дори нечие съвсем познато лице и черните танкови пагони, които профучават насреща ми. И чак когато се прибирам в килията и си поемам дъх, се сещам. Този курсант е от новобранците, които ни смениха в КПП-то след нашето арестуване, а това може да значи само едно: Владимир Филипович Чиж, генерал-полковник и заместник-командващ окръга, на влизане в училището арестува нас, а след един час, на излизане от училището, е арестувал онези, които ни смениха.

         Суров човек е генерал-полковникът. Жалко само, че освен от това, как му се отдават почести, не се интересува от нищо друго.

         Измежду милиардите хора, населяващи нашата грешна земя, аз съм един от малцината озовали се в истинския комунизъм и, слава Богу, завърнали се оттам живи и здрави.

       Това стана така.

        В ареста по време на сутрешния развод ефрейтор Алексеев, забождайки мръсния си пръст в нашите омазнени гимнастьорки, обяви припряно: „Ти, ти, ти и ти — обект N8.“ Това значи танковият завод, да се товарят износени вериги: съсипваща работа и абсолютно неизпълними норми.

        — Ти, ти, ти и ей тия десетимата — обект 27.

         Това е гарата, разтоварване на композиции със снаряди май още по-лошо.

         Конвоят веднага подбира поверените му арестанти и ги води да се качват на камиона.

        — Ти, ти, ти и ей тия — обект 110.

        Това вече е съвсем лошо. Нефтобазата. Чистене на огромни резервоари отвътре. Така се омирисваш на бензин, керосин и други гадости, че после не можеш нито да ядеш, нито да спиш и те цепи главата. Други дрехи не ти дават, а в ареста къпане няма. Но днес май ми се размина.

         Ефрейторът се приближава. Къде ли ще ни изпрати днес

       — Ти, ти и ей тия тримата — обект 12.

         Къде ли е това?

                          

следва продължение

---

---