XII ГЛАВА

---

1

Вербуването е сложна работа. Това е като лов на самури. Трябва да го уцелиш в окото, за да не му развалиш кожата. Но за истинския ловец не е трудно да уцели окото на самура. Да намери самура в тайгата — ето кое е трудното.

ГРУ търси хора, които притежават тайни. Има много такива. Но съветникът на президента, ракетният конструктор, генералът от щаба са отделени от нас чрез охрана, огради, стражеви кучета, тайни привилегии и огромни заплати. На ГРУ му трябват носители на тайни, които живеят сами, без телохранители, трябват му носители на държавни тайни без розови перспективи пред себе си и огромни заплати. На нас ни трябват носители на тайни, на които им са нужни пари. Как да се открият точно те? Как да се отделят от останалите стотици милиони, които нямат достъп до тайните? Не знаете ли? А аз знам. Сега знам. Имам блестяща идея.

Но пак нямам късмет: невъзможно е да попадне човек на прием при Навигатора. Вече много дни той седи в кабинета си като в затвор и не приема никого. Младши лидерът е по-зъл и от куче. Опасно е да се приближиш към него — ще те ухапе. И той почти цялото си време прекарва в командирския кабинет. А освен тях там е Пьотр Егорович Дунаец. Официално той е вице-консул. Неофициално — полковник от ГРУ, заместник на Навигатора. Сега към тази компания се присъедини още и контра-адмирал Бондар — заместник-началник на 1-во управление на ГРУ. Той долетя във Виена като член на някаква делегация, разбира се, не военна, а гражданска. В делегацията никога не са го виждали. Има си по-сериозни грижи.

Цялата компания — генерал, адмирал и двама полковници — много рядко излиза от командирския кабинет, сякаш са стахановци — седят в забоя. Да не са решили да поставят световни рекорди по добив?

Женя, петият шифровчик, им носи в кабинета и закуската, и обяда, и вечерята. А после изнася таблите със съдовете: всичко е изстинало, нищо не е докоснато. И още Женя изнася оттам камари чаши за кафе и пирамиди от фасове. Какво става вътре, естествено, не знае.

Всички командирски шифрограми се обработват само от Александър Иванович — първия шифровчик. Но неговата мутра винаги е каменна. Без емоции.

Сигурно онова, с което се занимават четиримата в кабинета, се нарича с научния термин „локализиране на провала“. Изглежда провалът е голям, дълбок. И трябва да бъдат прекъснати всички нишки, които могат да напипат следователите. Затова в командирския кабинет викат един по един най-опитните варяги на резидентурата и след кратък инструктаж те изчезват за по няколко дни. Какво правят, не знам. На мен не ми се полага да знам. Ясно е, че прекъсват нишките. А как ги прекъсват? Мога само да гадая. Дават на агентите пари и паспорт: заминавай в Чили, заминавай в Парагвай, парите ще ти стигнат за цял живот. Естествено не всички имат такъв късмет. Става дума за сигурността на ГРУ. Става дума дали могъщата организация ще си остане както винаги в сянка или за нея ще започнат да говорят всички булевардни вестници, както го правят за КГБ или ЦРУ. За ГРУ е много важно отново да остане в сянка. Залозите в играта са небивали. И затова ГРУ прекъсва нишките и по други начини. Някой сега пада с див вик под колелата на влака като награда за дългогодишната си вярна служба. Всекиму своето. Някой се дави при къпане. На всеки може да се случи. Но най-често стават автомобилни катастрофи. ГРУ, като анакондата, никога не убива от любов към убийството. ГРУ убива само при крайна нужда. Но убива непредотвратимо и чисто. Това е нервна работа. Ето защо сега е по-добре да не се приближава човек към Младши лидера: ще го ухапе.

2

— Теб, Витя, добрината ти ще те погуби. Не трябва да си толкова добър. Човек има право да бъде добър до определена граница. А по-нататък: или хапи всички, или лягай в калта. Дарвин е обосновал това правило по научен път. Оживява най-силният. Казва, че теорията му е подходяща само за животинския свят. Правилно казват, Само че ние всичките сме си животни. По какво се различаваме от тях? По малко неща. При другите животни няма венерични болести, а при хората има. Какво още? Само усмивката. Човек може да се усмихва. Но от вашите усмивки светът не става по-добър. Животът е в оцеляването. А оцеляването е борба, борба за място под слънцето. Не се отпускай, Витя, и не бъди добър — ще те стъпчат…

Късно след полунощ е. От брега на Дунав се носи прохлада. Някъде далеч каца самолет. Дъждът премина. Но от кестените още падат топли тежки капки. Младши лидерът седи срещу мен, тъжно подпрял буза с юмрук. Всъщност той вече не е Младши лидер. Така го наричаме просто по навик, пък и не всички. Сега той е просто полковникът от ГРУ Мороз, Николай Тарасович. Добиващ офицер, действащ под дипломатическо прикритие. Това не е много. Полковник от ГРУ също не е чак толкова висок чин. В ГРУ има различни полковници. Важно е не званието, а успехът и положението. Добиващият полковник може да бъде просто хрътка, както двамата военни аташета, които ги евакуираха един след друг. Той може да бъде горд и преуспяващ варяг. Полковникът може да стане заместник на лидера или Младши лидер. А в някои случаи и лидер на някоя малка дипломатическа или нелегална резидентура.

Сега полковник Николай Тарасович Мороз е свален от предпоследния етаж най-долу. Локализирането на провала е завършено. Младши лидера го свалиха. Трима хрътки, които винаги го осигуряваха, са евакуирани в Москва. И всичко затихна. Отстрани не можеш да видиш промените.

Свърши с властта на полковник Мороз. Засега не са изпратили никого на неговото място. Така че Навигаторът ни управлява лично и чрез заместниците си. Не му е леко без първия заместник, но откровено казано, сега не се и старае много. Всичко някак върви от само себе си.

Всеки по-своему вижда падането на Младши лидера. Всеки по-своему реагира. За офицерите от „ТС“, от радиоконтрола, от фотодешифрирането, за охраната, за операторите на защитната система, за свързочниците, за шифровчиците и за всички останали, които не участват в добиването, така си и остава полубог. Та нали както и по-рано той е добиващ офицер! Но сега някой от нас, добиващите, се държат по-различен начин с него. Естествено капитаните, майорите и подполковниците не си позволяват простащини. Той по положение е равен с нас, но все пак е полковник. Виж, сред полковниците, особено с по-малко успехи, някои се подсмиват. Интересни създания сме: онези, които най-много се мъчеха да са по-близо до него, сега му се надсмиват повече от другите. Приятел в нужда се познава. Николай Тарасович не се обижда от шегите. Не се зъби. Пие Николай Тарасович. Яката пие. Навигаторът не обръща внимание. Нека пие. Мъка има човекът. Струва ми се, че и самият Навигатор си попийва. Боря, третият шифровчик, разправя, че Навигаторът пие пред огледалото, заключвайки се в кабинета си. Не иска да пие без огледало, смята, че самотното пиянство е сериозен вид пиянство. Не знам дали се шегува или казва истината, но само преди три месеца Боря не би се осмелил да се шегува така, нито пък да издава командирски тайни. Изглежда е отслабнала ръката на нашия Навигатор, нашия бащица, нашия командир. Отслабнала е ръката на Лукавия. Възможно е Навигаторът и бившият Младши лидер понякога да се напиват заедно. Но Лукавият се изхитря да го запази в тайна, а Николай Тарасович не се крие.

Днес вечерта тичали под проливния дъжд към колата си, а той, горкият, целият мокър, не може да уцели ключалката на вратата на дългия си ситроен.

— Николай Тарасович, сядайте при мен, ще ви закарам вкъщи!

— Как тогава, Витя, ще се върна утре в посолството?

— Ще прескоча да ви взема. Потеглихме.

— Витя, хайде да пийнем някъде?

Е, що да не пийнем? Закарах го оттатък Дунава. Тук съм си открил места, неизвестни почти на никое разузнаване. Пък и цените са умерени. Пием.

— Добър си ти, Витя. Така не може. Ти спасяваш човек от беда, пък той ще те изяде. Казват, че хората са зверове. С това, Витя, ама съвсем не мога да се съглася. Хората са по-лоши от зверовете. Хората са жестоки като гълъбите.

— Николай Тарасович, всичко ще си дойде на мястото, не се кахърете. Навигаторът ви смята за брат, той ще ви подкрепи. Пък и в Аквариума имате яки връзки, и в нашето управление, и в КП, и в информацията…

— Всичкото това, Витя. е правилно… Само че… ш-т… тайна… Аз имам провал… Жесток… Разглеждаха го в Централния комитет… Тук връзките в Аквариума няма да ми помогнат. Защо мислиш, че не съм в Съюза? Защото ще изглежда странно: в една страна има шпионски процес, а в съседната изчезват съветски дипломати… Хитрите журналисти веднага ще направят съпоставка… А за политиката на разведряването това е като да удариш някого със сърп по гърлото. Това е нещо като признаване на вината и заличаване на следите. Временно съм във Виена. Нещата малко ще поутихнат, ще се позабравят, тогава и ще ме махнат. Ще ме евакуират.

— А ако успеете да завербувате някого, особено важен?

Гледа ме с тъжен поглед. Малко ми е неудобно заради думите ми, И двамата знаем, че чудеса не стават. Но нещо в казаното от мен му харесва и той тъжно ми се усмихва.

— Ето какво, Суворов, днес твърде много говоря, макар и да нямам това право. Говоря, защото съм пиян, а и защото сред мнозината мои познати ти сигурно си заразен най-малко с подлост. Слушай, Суворов, и запомняй. Сега в нашата глутница има пълно отпускане с полудрямка — както след полово сношение. Това е, защото Навигатора го удариха — едва се удържа, пък и мен ме свалиха и временно е прекратен транзитът на нелегални през Австрия, та потокът на добитата информация сега отива в Аквариума по други канали. И на мнозина им се струва, че не трябва да се прави нищо. Всички ги е обхванал мързел, разпуснали са се без тежката бащина ръка. Това не е за дълго. Нашата глутница изгуби един много ценен източник на информация и Централният комитет скоро ще ни напомни за това. Лукавият ще се изправи на нокти. От всекиго ще потърси отговорност. Лукавият може всекиго да набута в миша дупка. Той непременно ще си избере жертва и ще я сложи на олтара на съветското военно разузнаване. За да не си позволява никой да се отпуска. Бъди, Викторе, нащрек. Скоро ще донесат на Лукавия шифровка от Кир. Лукавият е страшен в гнева си. Ще разруши кариерите на мнозина. И правилно ще бъде. За какъв дявол чакате напомняния, сякаш сте овце в стадо? Викторе, сега работи. Утре може би ще бъде късно. Послушай съвета ми.

— Николай Тарасович, имам една не лоша идея, но вече доста време не мога да попадна на прием при Навигатора. Да взема утре да опитам?

— Не те съветвам, Витя. Не те съветвам. Почакай. Скоро той ще започне да вика всички един по един на „тепиха“ за голямото съдене — тогава и ще му кажеш идеята си. Само че на мен не ми я казвай. Сега аз съм никой. Нямаш право да ми казваш идеите си. А освен това аз мога и да открадна идеята ти. На мен сега страшно много ми трябват идеи. Не се ли страхуваш?

— Не се страхувам.

— Напразно, Суворов, не се страхуваш. И аз съм животно, както и всички останали. А може и по-лошо да съм. Да отидем ли при к… балерините?

— Късно е, Николай Тарасович.

— Тъкмо навреме е. Ще ти покажа такива мадами. Не се страхувай, да тръгваме.

Всъщност нямам нищо против да погледам момичетата. И не се страхувам от него. Той, макар и да смята себе си за звяр и макар да е напълно обръгнал спрямо убийствата, все пак е човек. Рядко изключение е сред хилядите двукраки зверове, които съм срещал по пътя си. Аз съм по-голям звяр от него. И инстинктът ми за размножаване не е по-слаб от инстинкта ми за самосъхранение. Но той е пиян и с него мога да попадна в неприятна ситуация. А след това ще последва евакуация.

— Късно е вече.

Той разбира, че нямам нищо против да погледам момичетата и малко да се поотпусна в тяхната компания,но днес няма да отида. И не възразява.

3

Хората се делят на капиталисти и социалисти. И на едните, и на другите им трябват пари. Това ги обединява. А ги разделя методът, чрез който се сдобиват с парите. Ако на един капиталист му трябват пари — той работи упорито. Ако на един социалист са му нужни пари, той захвърля работата и започва да подстрекава и други да направят същото.

При капиталистите и социалистите всичко е ясно и логично. А аз се отнасям дявол знае към каква категория. В нашето общество всичко е обратно. На всички ни са нужни пари. Но е неприлично да се говори за пари и е престъпление те да се изкарват. Що за общество е това? Ако у нас имаше едно нормално общество, непременно щях да стана социалист. Щях да стачкувам постоянно и така бих натрупал огромен капитал.

Сега ми се иска да мисля за каквото и да е, за капиталистите и социалистите, за светлото бъдеще на планетата, когато всички ще станат социалисти, когато всички ще помнят само правата си, но не и задълженията си. И изобщо сега ми се иска да мисля за всичко, освен за онова, което след няколко минути ме очаква зад бронираната врата на командирския кабинет.

Свиреп е Лукавият, когато е ядосан. Страшен е, особено когато получи шифровка от Кир. Александър Иванович, първият шифровчик, прочете по заповед на Лукавия шифровката „от инстанцията“ пред цялата глутница. Сурова беше тази шифровка.

А след нея тръгнаха полковниците един подир друг към тепиха. Пред светлите очи. А след полковниците — подполковниците. Лукавият бързо поставя резолюциите си, също както батко Махно — присъдите. Скоро е моят ред… Страшно е.

— Докладвай.

— Алпийски туризъм.

— Алпийски туризъм ли? — Навигаторът става бавно от своя фотьойл. — Ти каза „алпийски туризъм“, така ли? — не му се седи на едно място. Крачи припряно от ъгъл до ъгъл, като се усмихва на нещо и гледа покрай мен; — Алпийски туризъм — показалецът на дясната ръка докосна мощното му чело и веднага се насочва към мен като пистолет: — Винаги съм знаел, че ти имаш златна глава.

Настанява се удобно във фотьойла, като си подпира бузата с юмрук. Оранжевият отблясък от лампата се плъзна по очите му и аз изведнъж усетих върху себе си подтискащата тежест на могъщия му интелект: — Разкажи ми за алпийския туризъм.

— Другарю генерал, Шести флот на САЩ контролира Средиземно море. Ясно е, че ГРУ го следи от Италия, от Вашингтон, от Гърция, Турция, Сирия, Ливан, Египет, Либия, Тунис, Алжир, Мароко, Испания, Франция, от Малта, от Кипър, от спътниците, от корабите на 5-та ескадра. Но можем да наблюдаваме 6-ти флот не отстрани, а отвътре. Наблюдателният пункт ще бъдат австрийските Алпи. Нашият опит, естествено, ще бъде пренесен в Швейцария и в други страни, но ние ще бъдем първите. 6-ти флот е една златна мина: атомни самолетоносачи, най-съвременни самолети, ракети от всички класове, подводници, десантни кораби, а в тях — танкове, артилерия и най-различно въоръжение на сухопътните войски. В 6-ти флот ще намерим всичко. Там има ядрени заряди, атомни реактори, електроника, електроника, електроника… Той не ме прекъсва.

— … Службата в 6-ти флот е една възможност да се види Европа: защо да летиш за САЩ, ако можеш да прекараш великолепно отпуската си в Австрия, в Швейцария, във Франция. След изтощителните месеци под изгарящото слънце, морският офицер попада в снежните планини…

Очите му блестят:

— Ако се беше родил в някое вълче капиталистическо семейство, то щеше да бъдеш предприемач. Продължавай..,

— Предлагам да сменим тактиката. Предлагам да ловим мишката не в дупката й, а когато е извън нея. Предлагам да не проникваме в особено секретните обекти и да не ходим на лов за някаква определена мишка, а да си построим капан. Хотелче в планината. Това няма да ни струва практически нищо. 500 хиляди долара — не повече. За изпълнението на плана ми е необходимо само едно: секретен агент, който дълги години е работил в добиването, но сега е загубил агентурните си възможности. Необходим ми е един от старците, въвлечен напълно и докрай в нашата работа и на когото вярвате. Мисля, че ще се намерят старци, които са в агентурна консервация. Ще намерим някой малък планински хотел на границите на банкрута. Има доста такива. Ще вдъхнем нов живот в него, като вкараме като съдружник нашия агент с парите. Така ще спасим хотела и ще поставим собственика му на колене. Като съберем предварително данни за хотелите, ще изберем онзи, в който американците от 6-ти флот отсядат най-често. Хотелът не е мястото за вербуване. А място за изучаване. Мълниеносното вербуване е след това. На друго място.

— Хотелът е пасивен път. Я отседне някой, я — не. Дълго трябва да се чака…

— Както рибарят, хвърлил въдицата… трябва да знаем къде да хвърлим и с каква примамка.

— Добре. Заповядвам ти да събереш материали за малки планински хотели, които се продават по различни причини… Продават се, не защото са процъфтяващи.

— Другарю генерал, вече съм събрал такива сведения, ето ги…

4

Аз не работя повече за осигуряването. Това го виждат всички в Забоя. Всеки се опитва да предскаже съдбата ми. Дълго ли ще имам такива привилегии. Да се предскаже съдбата не е много трудно. Трябва да се наблюдава първият шифровчик. Той знае всичко. Всички тайни. Той е барометърът на командирската благосклонност или немилост.

А първият шифровчик започна да се обръща към мен по име и презиме: Виктор Андреевич. Имате шифрограма, Виктор Андреевич. Добро утро, Виктор Андреевич. Разпишете се тук, Виктор Андреевич.

Това е гръм от ясно небе. Никога с първия шифровчик не се е случвало такова нещо. Той не е добиващ офицер, но е най-близо от всички до Навигатора. Има звание подполковник. Обръщаше се по име и презиме само към добиващите полковници, а с подполковниците, — майорите и капитаните караше без обръщение: имате шифрограма. И нищо повече. А сега виж ти: спомни си името ми и го произнесе публично. Главната работна зала притихна, когато го каза за пръв път. Към мен се насочиха учудени лица. На Серьожа — Двадесет и седми — чак челюстта му увисна.

Първият път, когато това се случи, първият шифровчик ме викаше при Навигатора:

— Командирът ви очаква, Виктор Андреевич.

Сега вече свикнаха. Всеки се опитва да отгатне къде съм успял толкова да се отлича. Понякога чувам с половин ухо част от разговор за мен: завербувал китайския аташе! Слуховете около мен са различни. Но освен мен, за моята дейност знае само Навигаторът, първият шифровчик и Николай Тарасович Мороз, бившият Младши лидер. Той вече не пие. Никой повече не се шегува с него. По-рано, когато беше Младши лидер, той казваше: „Заповядвам!“. След това не говореше нищо. Сега, оставайки си обикновен добиващ офицер, започна да изрича: „Заповядвам от името на Резидента!“. В гласа му отново , зазвучаха железните нотки на машината за издаване на заповеди. Щом заповядва, значи има такива пълномощия. Щом заговори с такъв тон, значи чувства сила зад гърба си.

Загубил е титлата Младши лидер — това, естествено, е важно, и то много. Но по-важно е друго: Навигаторът вярва както по-рано на полковника и се опира на него. По-рано Младши лидерът с властта си държеше цялата глутница в ръце, сега прави същото, но от името на командира.

— Другарю генерал, за утре ми трябват трима души за осигуряване, а за нощта срещу неделя — петима.

— Вземай.

— Кого?

— Съгласувай с Николай Тарасович. Който не е зает, него вземай.

— А ако са само полковници и подполковници?

— И тях вземай.

— И да ги командвам аз?

— И ги командвай. В деня на провеждане на операцията разрешавам да използваш формулировката „От името на Резидента“.

— Благодаря, другарю генерал.

Работим двамата с Николай Тарасович. Като двама въздушни асове под прикритието на цяла една ескадрила.

Правим капани в планините. Разгръщаме голям бизнес. Аз нямам нищо против, че го присъединиха към моята идея, че ме подчиниха изцяло на него. Той има опит, има и агентура.

С разрешение на Аквариума Навигаторът измъква старци от агентурната консервация и ги събира в Австрия за провеждането на операция „Алпийски туризъм“. Купени са три, а не един хотел. Това не е скъпо за ГРУ.

Измъкнатите от консервация стари добиващи агенти се използват по различен начин. Повечето от тях влязоха в състава на агентурна група с пряк канал за свръзка. Те могат да предават съобщения направо във Ватутинки, без да подлагат себе си и нас на риск. Неколцина работят под контрола на Николай Тарасович. Един е подчинен непосредствено на мен.

По-рано го наричаха 173-В-106-299. Сега го наричат 173-В-41-299. Завербуван е през 1957 година в Ирландия. Пет години е работил в добиването. Какво е добивал, в досието му не се съобщава. В досието само между редовете може да се прочете за голямата му активност и значителни успехи. После следва един съвсем тъмен период от биографията му. В досието се казва само, че по това време е имал пряка връзка с Аквариума, като не е бил подчинен на виенския Навигатор на ГРУ. Този период завършва с награждаването му с орден Ленин, изплащане на огромна премия и извеждане в продължителна консервация с прехвърляне под контрол на нашата резидентура.

По време на консервацията с него не са правени срещи. Такива момчета се наричат Миша, Дремещият, Котка. Сега той се завръща от зимния си сън към активна работа. Сега има контролни задачи. Мисли си, че работи, но просто го проверяват. Да не е загубил хъса. Да не се е предал? Да не е преминал към. други?

5

Навигаторът променя курса. Всички го. чувстваме. Той изви рязко кормилото и насочва кораба ни по бурните вълни. Рискува. Накланя кораба. Така може и да загребем вода. Но ръката му е здрава.

Нещо се променя. Интензивността на осигуряването нараства. Всички в осигуряването! Започнаха операции от друг тип. Да се свържем с рекламните бюра! Да се съберат материали за екскурзоводите и обслужващия персонал на хотелите! Тайно. Сгрешиш ли — чака те затвор! Да се установят преки контакти с рекламните бюра по Средиземноморското крайбрежие. Дявол да го вземе, ние какво, да не сме се захванали с туристическия бизнес?

Добиващите влизат един след друг в кабинетите на заместниците на Навигатора. Добиващите изчезват за по няколко дни. Да се скрие предавател в планините! Да се поставят пари в скривалището! Повече пари! Заместниците на Навигатора проверяват изпълнението на задачите. Какво става, дявол да го вземе? Всеки път не можеш да изтичаш за съвет при Навигатора, Навигаторът е зает. Никой да не влиза! Откъде заместникът може да потърси правилния отговор? Към Николай Тарасович Мороз ли да се обърне? Той сега не е Младши лидер, но, да го вземат дяволите, както и по-рано е в курса на всичко. Заместниците се тълпят в кабинета на Николай Тарасович. Всъщност кабинет изобщо не му се полага. Той сега е никой. Той е просто един добиващ. Но докато новият Младши лидер не е пристигнал…

Николай Тарасович е никой. Но е по-добре заместникът на Навигатора да мине още веднъж да се консултира — по-добре да изслушаш неговите упреци, отколкото да сгрешиш. Сгрешиш ли — чака те майчица-Сибир.

И отново осигуряването засмука всички. Ден и нощ. Без почивни дни. Без празници. Без паузи.

— Николай Тарасович, няма кого в осигуряването да сложим!

— Ами помислете, Александър Александрович. Александър Александрович мисли.

— Може би Витя Суворов?

— Не. Него не може.

— Че кого тогава? — Александър Александрович, заместник на Навигатора, има само един добиващ офицер в резерва и това е Николай Тарасович Мороз. Александър Александрович гледа въпросително към Николай Тарасович. Може би сам ще се сети, ще помоли да бъде изпратен в осигуряването? Нали вече няма кого! Всички са пратени. Но Николай Тарасович мълчи.

— И какво, аз самият ли да отида в осигуряването? Все пак съм заместник.

— А защо, Александър Александрович, веднъж да не отидете? Щом няма кого да изпратите?

Александър Александрович продължава да мисли. Накрая намира решението: „ще изпратя два пъти през нощта Виталий-Аерофлот“.

— Ето, виждаш ли, а казваш — няма кого.

Накъде, Навигаторе, си ни подгонил? Може ли така да се прегряват котлите? Да не гръмнат? Няма да гръмнат! Тренирани сме. От Спецназ сме. В осигуряване! Всичките! Александър Александрович, в осигуряването! А твоето осигуряване го осигурява новият военен аташе. Със зеления Мерцедес.

Капваме. Завъртя ни шайбата. Сгрешиш ли — затвор. За всяка операция да се напише план. За всяка операция — отчет. Това е, за да могат после следователите от 9-то направление на ГРУ по-лесно да открият виновните.

В голямата работна зала не гасят светлината. Сега не се назначава старши дежурен офицер по забой: все едно, забоят е пълен с добиващи офицери по всяко време на денонощието.

Отляво на мен зад работната маса седи Слава от Търговското представителство. Съвсем младичък капитан. Пише отчет. Крие го с ръка от мен. Правилно, на никого не се полага да знае чуждите тайни. Откъде той, Слава, да знае, че именно аз съм измислил операцията. Че всичките й подробности ние с Навигатора и с Николай Тарасович преди седмица цяла нощ обсъждахме. Откъде, Слава, да знаеш, че точно ти ме осигуряваше. И когато ти излезе на горската просека, аз те видях. Добре те видях. А ти не ме видя. И не можеше да ме видиш. И нямаше право да ме видиш. Хайде, пиши, пиши.

6

Виктор Андреевич го боли главата. И очите. Виктор Андреевич седи в кабинета на Николай Тарасович. Проверяваме книгите за регистрация. Те са много. От различни хотели. От такива, които не са и наша собственост. Но в нас са копия от книгите за регистрация. Десетки хотели и десетки хиляди имена. Това вече е история. Но онзи, който познава историята, може да прогнозира бъдещето. Точно или не — това е друг въпрос. Но не може да се познае бъдещето, ако не се познава настоящето и миналото.

В Австрия има хиляди хотели. Милиони туристи. Ако осигуряващите набавят повече регистрационни книги, може да се използва и компютър за разчитането на прогнозите. А засега го правим на ръка.

Група японски туристи. Шестнадесет души. Дали са интересни хора? Може би. Само че нямаме никакво ключе за тях. Не знаем интересни ли са или не са? Жалко. Но веднага ги слагаме в графата на неинтересните. Просто ги пропускаме. В допълнение — японският турист никога не се връща на едно и също място, също както диверсантът от Спецназ, който никога не се връща назад. Японският турист бърза да разгледа цялата планета. Японския турист го изпускаме.

Една английска двойка от Лондон. Дали представлява интерес? Не знам. Изпускаме я.

— Николай Тарасович, вижте какво открих!

Поглежда. Клати глава. Цъка с език. Самотен американец от малкото италианско пристанище Гаета. Какво ви говори това име? Какво може да каже това име на всекиго? Какво ще каже това име на някой офицер от КГБ? Абсолютно нищо. Малко рибарско селище. В него кой знае как е попаднал и американецът. Защо ли? Та кого интересува това? Всеки, който би научил, че в един малък австрийски планински хотел е отседнал американец от Гаета, не би обърнал ни най-малко внимание на това.

Но ние сме военни разузнавачи. Всеки от нас е започнал службата си в някоя информационна група или отдел. Всеки от нас е учил наизуст хиляди цифри и имена. За всекиго от нас Пирмазенс, Пенмарш, Обен, Холи-Лох, Уудбридж, Пвайбрюкен звучат като райска музика. Каква наслада е да се чуе това име — Гаета! В селцето се базира само един военен кораб. На борда му е изписана огромната цифра — „Ш“. Спомнихте ли си сега? Не? Това е американският крайцер „Олбани“! Това е флагманският кораб на 6-ти флот. Това е концентрация на всички тайни и на всички линии за управление. О, дървена моя главо! Защо идеята за планинските хотели не се появи в теб преди година? Съвсем наскоро в един планински хотел е бил на почивка американец от малко италианско селце. Той задължително е бил свързан с крайцера „Олбани“. Не го знаем какъв е. Но не може американец в това забравено селце да не познава някого от другите американци от крайцера. Нека да не е капитан, да не е офицер и дори да не е моряк от крайцера. Нека дори и да не е военен. Може да е пастор, а може — и продавач на порнография. Но той има контакти с моряците от крайцера и това е най-главното. Ако нашият капан беше заложен преди година, ние непременно щяхме да се нахвърлим върху бедния американец с цялата мощ на нашата глутница.

Масово преследване! Десетки шпиони срещу една жертва. Жертвата чувства, че акулите са навсякъде, че няма пътища за отстъпление. Понякога, когато се осъществява масовото преследване от цялата глутница, стена, македонска фаланга — жертвата не изтрайва и се самоубива. Но по-често се съгласява да работи с нас. Ако знаехме за него, когато се е появил в Австрия, върху му би се стоварила цялата несъкрушима мощ на ГРУ. А ако Навигаторът помолеше за помощ, то по заповед на Аквариума можеха да бъдат хвърлени силите на няколко резидентури за извършване на едно вербуване. В такива случаи жертвата крещи и се дърпа, като се сблъсква навсякъде с варяги и хрътки. Той би позвънил в полицията. Какво пък, понякога можем да облечем нашите момчета и в полицейски униформи. Полицията би го спасила и би го посъветвала или да се самоубие, или да се съгласи с предложението на ГРУ. Когато цяла орда гони някого, нещастникът може да звъни по всички мислими адреси, но навсякъде ще получи един и същи отговор. В ъгъла го изтикайте! В безизходица! Ъглите са различни: физически и нравствени, има финансови безизходици и безнадеждни пропасти. А може и просто да го притиснем в ъгъла. Голият човек в ъгъла на ваната. Един гол човек сред облечените винаги усеща непреодолимо чувство на срам и безсилие. Ние умеем да притиснем в ъгъла! Умеем да унижаваме и да величаем. Умеем да накараме някого да се хвърли в пропастта и умеем навреме да му подадем ръка за помощ.

— Замечта ли се?

— Замечтах се, Николай Тарасович.

— Виж какво намерих.

Чета записаното. Британска двойка от малкото градче Фаслейн — базата на британските подводници. Ако двойката живее във Фаслейн, вероятността тя да е свързана с подводниците, е много голяма. Може той да е командир на подводница, а може и да е обикновен пазач в базата. Може да е боклукчия на военната база или край нея, да е доставчик на мляко или собственик на пивница. Може да работи в библиотеката или в стола, или в болницата. Всяко едно от тези положения е великолепно: той има контакти с екипажите, с ремонтните бригади, с щабните офицери.

Ако във Фаслейн има проститутки, смело може да се твърди, че и те са свързани с базата. И то как! И чрез тях могат да бъдат получавани тайни, за които може би не знаят дори и капитаните на подводниците.

Фаслейн е твърде малък. Затова всеки негов обитател е свързан по някакъв начин с базата.

Във Франция също има база за атомни подводници. Но това е Брест. Голям град. Далеч не всеки е свързан с подводниците. Затова ние търсим градчета, които са много малки и където се намират военни обекти с изключителна важност. Като този Фаслейн, например. На дипломатическата резидентура на ГРУ в Лондон и е много неудобно да праща своите момчета във Фаслейн. Във Великобритания ловят често и гонят безжалостно. Не можеш набра голяма скорост. Пък и появата на чужд човек в малкия градец кара обитателите му да стават подозрителни. Затова и ловуваме тук, в Австрия, обитателите на тези малки градчета, чиито имена така сладко звучат в ушите на военния разузнавач.

По цели нощи прелистваме регистрационните книги. Случва се понякога и това — някой от тези хора да се реши за втори път да се върне на едно и също място. А ако не стане така, ще намерим други.

Книгите за регистрацията са минало. Жалко е, но то не може да се върне. А като разлистваме книгите за миналото, виждаме ясно контурите на бъдещите си операции.

7

Командирът е сериозен. Командирът е строг.

— Със заповед на началника на Генералния щаб е назначен моят пръв заместник. Всички мълчим.

— Александър Иванович, прочети шифрограмата.

Александър Иванович, първият шифровчик, ни оглежда с нищо неизразяващия си поглед и свежда очи към едно малко ярко-жълто плътно листче:

„Строго секретно. Заповядвам за първи заместник на командира на дипломатическата резидентура на ГРУ 173-В да се назначи полковник Мороз, Николай Тарасович, Началник на Генералния щаб, маршал на Съветския съюз Огаркоа Началник на ГРУ, армейски генерал Ивашутин.“

Командирът се усмихва. Първият шифровчик се усмихва Усмихва се Николай Тарасович. Той отново е Младши лидер. Аз се усмихвам. Моите другари се усмихват. Не всички.

При нас в ГРУ, както и в цялата съветска армия, в КГБ, в целия Съветски Съюз, издигането след немилост е нещо рядко. То е равносилно на излизане от гроба — малцина се връщат. Подхлъзването означава падане. А падането е винаги на дъното, върху камъчета.

Приближаваме се към Младши лидера и един по един го поздравяваме. Той повече не трябва да използва формулата „От името на Резидента“ — сега и в юридически аспект е всемогъщ. Стиска ръце на всички. Но ми се струва, че не е забравил напълно кой му се е присмивал, когато започна падането му. Не го е забравил. И онези, които се подиграваха, също знаят, че не го е забравил. Ще си спомни. Не сега, ще поизчака. Всички знаят, че очакването на отмъщението е по-лошо от самото отмъщение. Младши лидерът не бърза.

— Поздравявам ви, Николай Тарасович — дойде и моят ред. Той ми стиска ръката, гледа ме в очите. Тихо ми казва „благодаря“.

Освен нас, само Лидерът и първият шифровчик разбират истинското значение на това „благодаря“. Преди месец агент 173-В-41-299, станал сега съсобственик на малък хотел и мой подчинен, ме извика на извънредна среща и ми съобщи за хотелски гост от един малък белгийски град, чието име е блян за всеки офицер на ГРУ. За вербуване трябваше да отида аз — незабавно. Свързах се с Навигатора и се отказах. Не мога, нямам достатъчно опит. За това вербуване бих получил червена звезда на гърдите или сребърна на раменете. И опит имах достатъчно. Но… аз се отказах. Навигаторът изпрати Николай Тарасович. Ето, че днес той има празник.

— Благодаря, Витя — Навигаторът ми стиска ръката. Всички наоколо ни гледат. Никой нищо не разбира. Защо изведнъж Навигаторът ми стиска ръката. За какво ми благодари? Да не би аз да празнувам днес? А Навигаторът слага ръка на рамото ми, потупва ме по гърба — и на твоята улица ще дойде празник. Не знам защо, но наведох очи надолу. Не ми е жал за онова вербуване, хич не ми е жал.

Дано ви провърви, Николай Тарасович.

8

Боледуват само мързеливите. Нима е трудно веднъж месечно да се поразходиш из гората и да сложиш край на всички болести? Да предотвратиш всички бъдещи неразположения? Аз винаги намирам такова време, дори и в периодите на най-напрегнатото осигуряване. А сега още повече.

Високо в планината съм. Знам, че тук няма никой. Умея да проверявам. Не, не ме очакват нито скривалища, нито срещи. Мравки. Големи червеникави горски мравки. Ето и тяхното царство, техния град-държава. На една слънчева поляна сред боровете. Събличам се и се хвърлям в мравуняка, сякаш в студена вода. Те са хиляди. Тълпа. Шанхай на мравките. Заприпкаха по ръцете и краката ми. Една ме ухапа болезнено и веднага цялата глутница се впи в мен. Ако поседя малко по-дълго, ще ме изядат целия. Но ако издържа само минута — това е лечение. Това е като змийската отрова. Много — означава смърт. Малко — лекарство. Не напразно змията се смята за символ на медицината. Но аз не се лекувам със змийска отрова. Не знам защо. Просто никога не съм имал време. А за мравките не ти трябва много време: намери някой огромен мравуняк и скачай в него!

Течността, която се отделя от жлезите на една мравка, консервира и запазва всичко. Някоя мравка ухапе гъсеница и я мъкне в мравчения си хамбар. От ухапването мъртвото тяло няма да изгние и за година, и за две. Така и ще си лежи — като че е в хладилник!

А с живото тяло истински чудеса стават. Нито бръчки на лицето, нито пожълтяване ще имаш. Зъбите ти ще си останат цели. Дядо ми умря на деветдесет и три години без бръчки и почти с всичките си зъби. Загуби само три — червените му ги избиха. Той беше избягал от тях, иначе щеше да изгуби всичките заедно с главата. Изживя до край живота си — изхитри се да скрие махновското си минало. Иначе никой нямаше да ме вземе в Червената армия. Пък сигурно нямаше и да ми е съдено да се родя.

Не само моят дядо използваше тайните на мравките. Цяла Русия ги знае. А преди нея — Византия. А още по-рано — Египет. Мравката в Египет се смята за първия доктор. Преди много хиляди години египтяните видели как мравките консервират храната си и започнали да пъхат крака и ръце в мравуняците. А после почнали и мъртвите фараони да оставят за по две нощи на мравките. За хилядолетия след това телата им са избегнали разрухата.

Всички знаят, че червеникавата мравка е магьосница. Но човечеството си е лениво! Хората си купуват в аптеките мравчена киселина. Не истинската, а произведената във фабриките. Разтриват си ръцете и краката. Глупави са си. Та мравката знае къде да те ухапе. А това е много важно — да те ухапе точно там, където трябва. Също както в китайската медицина с иглолечението. Не къде да е, а там, където трябва.

Изревах като лос. Скачам в галоп. Изтръсквам мравките от себе си. Благодаря, братлета, за днес стига.

9

Изчезна Приятелят на народа. Приятелят на народа — това е резидентът на КГБ. Главният ни Съсед. Всички съседи от чекисткото гнезденце са мрачни. Става нещо при тях. Сигурно и самите те не знаят точно какво? Но резидентите на КГБ от Виена, Женева, Бон и Кьолн бяха извикани в Москва и кой знае защо не се върнаха. Временно управляват заместниците им.

Евакуацията е нещо жестоко и безвъзвратно. Получаваш шифрограма — баща ти си отива. Иска да се прости с теб преди смъртта си. Летиш в самолета, а до теб — конвой. За да не избягаш. Пристигаш в градчето-герой Москва и веднага в следствието. А кой при нас няма никаква вина? Всички са виновни. Стига да го има човекът, дело винаги може да му се стъкми. Наистина, сега не разстрелват като през тридесет и седма година. По-точно — разстрелват, но не толкова интензивно.

С какво ли се е провалил Приятелят на народа? Откъде да знаем. Може, разбира се, да дадем ухо на слуховете. Но нали слуховете се пускат от специалната служба, за да скрият истината…

… Често става така. Започваш бизнес и имаш невероятен успех Не за дълго. Същото става и с нашите търговски предприятия. Едва се хванахме на работа и — небивал успех: вербуването, за което простиха провала на Младшия лидер.

Младши лидерът с група осигуряващи добива тайни, за които генерал-полковник Зотов, началникът на информацията на ГРУ, изпраща възторжени шифрограми.

Но терминът „достатъчно“ се използва в информационната служба само тогава, когато качеството на добиваната информация не е много високо. Във всички останали случаи се използва терминът „недостатъчно“. Това е същото, както и при милиардера — парите все не му стигат и никога няма да му стигнат. Както на жените не им стигат дрехите. Както на колекционера все ще му липсва едно ръждясало петаче. И все ще му е недостатъчно. А на Генералния щаб винаги не му стигат вражеските тайни. Колкото и да сме добили. Винаги остава по нещо не докрай разбрано относно положението на противника, плановете му, въоръжението.

Но нашите планински хотели засега не дават желания резултат. Пък не е и толкова лесно. Всеки ден в малкия хотел не попадат хора от малки градчета с такива звучни имена като Майнот или Офут. Агентурата ни в туристическия бизнес получи тънички листчета с имената на места, където практически всеки жител би трябвало да е свързан с обекти от свръхголяма важност. Но резултати засега няма. Попадна една рибка в мрежата и край. Попадна една рибка и аз я дадох доброволно на Младши лидера. За него е по-важно сега да има успех. А пък на мен нищо не ми изпада.

Шифрограмите от Аквариума са малко ядовити: защо не слагате Четиридесет и първи в осигуряването? Та нали сам си призна, че още не е готов да работи самостоятелно?

10

Нашите съседи, приятелите на народа, имат голям празник. Преди няколко години от съветски боен кораб избягал един офицер. Много резидентури на КГБ се опитвали да го пипнат, но провървяло на виенската дипломатическа резидентура. Тя извършила една главозамайваща провокация. Заместник — резидентът на КГБ се свързал с американското разузнаване и му подхвърлял напълно правдоподобни тайни. А след това и се наканил да бяга в САЩ. Но преди да избяга, поискал гаранции: искам да поговоря с някой избягал съветски офицер наистина ли живее добре. Американското разузнаване изпратило нещастния беглец на среща с КГБ. Затова и в КГБ сега празнуват.

Е, приятели на народа, желая ви успехи. Добре сте се научили да крадете хора. Но защо не успяхте да откраднете американските атомни тайни, защо нито веднъж не донесохте на съветската промишленост нито чертежите на френските противотанкови ракети, нито на британските торпеда, нито германските танкови двигатели? А?

— Виктор Андреевич, има сигнал за вас.

Чашката с кафе — настрана. Документите — в чантата. Чантата — в касата. Ключът — в малката каса. Комбинацията за затваряне е сменена днес. Това трябва да се помни.

— Да тръгваме.

Четвърти шифровчик върви пред мен. Аз — след него. Надолу по бетонната стълба. В „бункера“. Натиска копчето на сигнала. Врата щракна, може да се отваря. Ние сме в малка бетонна стая. Стените й са бели, грапави. Пазят с векове отпечатъците на повърхността на дъските, от които е бил направен кофражът, когато са строили бункера. Вратата е затворена. Разглеждат ни любопитни телевизионни камери. Четвърти шифровчик много плътно хлопва входната врата. Отвътре тя прилича на херметичен люк на подводница. Шифровчикът пъха ръката си зад една завеска и набира цифрите. Не мога да видя ръката му и нямам право на това. И не знам какво прави там с нея. Казват, че ако сбъркаш при набирането на комбинацията, капан ще ти притисне ръката. Не знам истина ли е или шифровчиците се шегуват. На един добиващ офицер не му се полага да знае тайните им.

Вътрешната охрана на бункера най-после се убеди, че сме свои. Главната врата плавно, без всякакъв шум, бавно се оттегля настрана. Зад вратата е Петя от Спецназ: влизайте. КГБ комплектува вътрешната си охрана от офицери-граничари. ГРУ убива с един изстрел два заека. И охраната е сигурна, и диверсантите понякога могат да бъдат повозени с автобус из страната: ето ви площадките за десант, тук са скривалищата, тук са укритията, тук са полицейските постове.

Дипломатическата резидентура на ГРУ във Виена се охранява от диверсанти от 6-та гвардейска танкова армия. Това е планинска армия с особени традиции. Тя си беше проправила път през Големия Хинган към Тихия Океан. Беше преминала 800 километра, без да се спре по места, смятани от всички теоретици за недостъпни за танковете. Сега 6-та гвардейска танкова армия се подготвя за извършването на мълниеносен скок през Австрия по левия незащитен бряг на Рейн към Северно море. В сравнение с Хинган, Австрийските Алпи естествено са просто хълмове. Но и те трябва ловко да бъдат преодолени. Затова във Виена постоянно пребивават диверсанти само от тази армия. Те трябва да са първи. Те трябва да разчистват пътя с острите си ножове.

— Здравейте, Виктор Андреевич — поздравява ме Петя.

— Здравей, здравей, главорезе. Намързелува ли се в бункера?

— Не се намързелувах, а озверях — смее се Петя. — Вече шест месеца не съм виждал женска пола. Дори и отдалеч.

— Дръж се. В подводниците и по-лошо става.

По коридора — покрай стоманени врати. Коридорът е преграден с десетки тежки завеси. Така, че не можеш да кажеш, дълъг ли е или не. Може след следващата, завеса коридорът да се раздвоява или да завива. Не ни се полага да знаем. Вратата на стаята на сигнализаторите е първата отляво.

В стаята с нисък таван също всичко е със сиви завеси. Казват, че е предпазна мярка при пожар. Може и така да е. Но пък и аз съм в тази стая, а колко сигнализатора има в нея — представа нямам.

В очакване една завеса заради мен е дръпната. Зад нея има сива кутия с акуратен надпис „Предал 299. Приел 41“. Шифровчикът мушва ключа в дупката на ключалката, завъртва го и излиза от стаята. Аз поставям своя ключ, завъртвам го и отварям стоманената вратичка. Зад нея са подредени малки зелени лампички. Една от тях, с номер 28, свети. Натискам копчето. Сигналната лампичка изгасва. Едновременно изгасва сигналната лампичка над моя сигнализатор. Тя съобщава на шифровчика, че е получен някакъв сигнал. Но той няма право да знае какъв именно. Знам го само аз. Това е сигнал „28“. Но дори Шифровчикът и да беше научил, че съм получил сигнал „28“ от агента Ш-В-41-299, как би могъл да разбере какво означава сигнал „28“.

Сигналът „28“ означава, че агент 173-В41-299 ме вика на среща. „28“ означава, че безличната среща ще се състои в първата събота след получаването на сигнала. Час — между 4,30 и 4,45 сутринта. Място — Атерзее, в района на Залцбург.

299 има цяла система от сигнали и може да ни вика на лична или безлична среща всеки момент. Всеки вариант на връзката ни е премислен до най-малките подробности и всеки вариант има свой номер. Зад номер „28“ се крие цял план с варианти и запасни комбинации.

Неуязвимостта на ГРУ се осигурява преди всичко от това, че броят на срещите с ценната агентура е сведен до минимум и ако е възможно — до нула. Работя десет месеца с агент 299, но никога не съм го виждал и няма да го видя. Безличните срещи с него се правят два-три пъти месечно, но за двадесет и една години работа в ГРУ той е имал само шест лични срещи и е виждал в лице само двама офицери от ГРУ. Това е правилна тактика. Липсата на лични среши защитава нашата агентура от грешките ни, а офицерите — от скандални провали и сензационни фотографии на първите страници на пресата.

При безличната среша офицерът на ГРУ и неговият агент могат да бъдат на десетки километра един от друг. Никой от тях не знае къде е събеседникът му. За предаването на съобщение или за размяна на съобщения ние не използваме радио или телефон. Използваме водопроводните или канализационните тръби. Понякога два телефонни апарата могат да бъдат включени към някоя метална ограда или към ограда от бодлива тел. Тези „свързочни участъци“ предварително се подбират и проверяват от осигуряващите офицери.

Но за връзка с ценните агенти ГРУ най-често използва водата. Нека полицията си прослушва ефира. Водата е най-добрият проводник на сигнали и много по-малко контролируем. Когато полицията започне да контролира всички реки, езера, морета и океани, тогава ще преминем към други начини на агентурна свръзка. Свързочният институт на ГРУ все ще измисли нещо до тогава.

11

  Продълженето - в следващия постинг