Капки роса по ботушите ми. Крача бавно към езерото по високата мокра трева. Наоколо — брези и ели. Клиновете на върховете на елите са като плътна ограда около водата. Като стена. Звъняща тишина. Да не настъпя някоя клечка. Защо да се шуми? Шумът оскърбява тази чиста вода, тази кристална прозрачност на небето и розовите планински върхове . Тук винаги ще бъде тихо. И Спецназ да дойде тук, тропотът от войнишките ботуши няма да наруши тишината: меката обувка на диверсанта не трополи като подкования ботуш на пехотинеца. После оттук ще премине 6-та гвардейска танкова армия. Ще има грохот и рев. Но съвсем за кратко. Отново ще се възцари звъняща тишина и малкият уютен концлагер на брега на езерото няма да я наруши. Може аз да бъда началник на лагера, а може и обикновен затворник заедно е местните социалисти и борци за мир да съм.. Така е било винаги: който пръв приветства Червената армия или иска да се договори с нея за мир — той пръв попада под ударите й.

Зазорява се. Земята ъзтрржено поздравява изгряването на светилото. Животът ликува. Животът тържествува, готвейки се да посрещне хвърлящия отблясъци водопад от светлина, който ще връхлети откъм върховете на планините. Ето сега, още съвсем малко. Оглушителното цвърчене на птиците ще гръмне като химн, поздравявайки светлината. Но още е тихо. Капките още не са заблестели като брилянти, червеното злато още не се е разляло по склоновете на планините, лекият ветрец още не е понесъл аромата на диви цветя. Природата е стихнала в най-последния миг пред взрива от възторг, радост и живот.

Кой се любува на това? Само аз. Витя-шпионинът. И още моят агент с номер 299. Той се промъква към езерото от съвсем друга страна. Интересно дали разбира поезията на природата? Може ли с часове да слуша нейните шумове? Разбира ли, че сега двамата с него водим подготовката за строителството на малкия концлагер на полегатия бряг? Разбира ли този стар глупак, че и аз, и той, можем да станем обитатели на този най-живописен в света лагер? Дали може да съобрази, че онези, които работят твърде близко до гърлото на машината за месо, попадат в нея по-често от обикновените смъртни? Допуска ли с дървената си глава, че по волята на съдбата неговият лагерен номер може много да прилича на агентурния му индекс? Нищо не мисли той. Аз нямам къде да се дяна, родил съм се и съм израснал в тази система. И от нея не можеш да избягаш. А той, мръсникът му с мръсник, доброволно ни помага. Ако комунистите не ме разстрелят, не ме изгорят в крематориума или удавят в някой препълнен шлеп, а ме сложат да командвам концлагер, такива доброволни помощници ще оградя в специален сектор и няма да ги храня. Нека един друг да се самоизяждат. Както мишките в желязната бъчва: първо изяждат най-слабата, втора по ред е мъничко по-силната… Нека всеки ден си определят кой от тях е най-слабият. Нека всеки се страхува да заспи, за да не го удушат и изядат, докато е сънен. Ето, тогава може би ще разберат, че на земята няма и не може да има хармония. Че всеки трябва сам да се защитава. Ех, дяват да го вземе! Да вземат да ме направят началник на лагер!

Време е.

Пускам въдицата в езерото. Въдицата ми много прилича на обикновените. Разликата е само в това, че от дръжката може да се изтегли едно малко проводниче и да се присъедини към ръчния ми часовник. Той, от своя страна, е свързан чрез кабел с малка сива кутийка. От часовника кабелът тръгва по ръкава ми и се спуска във вътрешния ми джоб. Циферблатът на малко необикновения ми ръчен часовник светна, а след минута изгасна. Това означава: предаването е прието и е записано върху тънката жица на моя магнитофон. Вълните, носещи съобщението, не се разпространяват в ефира. Нашите сигнали се разпространяват само в границите на езерото и не излизат извън бреговете му. Съобщенията предварително се записват на магнитофон и се предават с пределно висока скорост. Много трудно е да се прехване агентурното съобщение, дори и ако предварително се знае времето и мястото на предаването и честотата му. Без да се знаят — не е възможно да се прехване съобщението.

Правя се, че навивам часовника си. Циферблатът му за миг светна и угасна: предадено е съобщението-отговор. Време е и въдицата да си прибирам.