V ГЛАВА

---

Лвов е най-обърканият град на света. Построили са го преди много векове така, че враговете никога да не могат да намерят центъра му. Природата е направила всичко, за да помогне на строителите: хълмове, долчинки, стръмнини. Уличките на Лвов се вият по спирала и изхвърлят неканения посетител ту към отвесна падина, ту в задънена улица. Аз, изглежда, също съм враг на този град. Изобщо не мога да открия центъра му. Сред кестените проблясват куполите на голяма църква. Ето я — почти до мен. Трябва само да се заобиколят две къщи. Но пресечката ме води нагоре, гмурва се под един мост, два пъти рязко мени посоката си и вече не виждам църквата, пък и едва мога да си представя в каква посока е. Да се върнем назад и да повторим всичко отначало. Но и това не се получава. Пресечката ме води към гъста паяжина от криви, гърбави, но учудващо чисти улички и накрая ме изхвърля на шумна улица с необикновено малки, досущ като играчки, трамвайчета. Не, сам не мога да се оправя и няма да ми помогне и цялата ми диверсионна подготовка. Такси! Ей, такси! В щаба на окръга! В Пентагона ли? Да, да, точно там, в Пентагона! Огромните сгради на щаба на Прикарпатския военен окръг са построени неотдавна. Градът знае тези стъклени грамади като Пентагона.

Лвовският Пентагон е грандиозна организация, подтискаща новака с изобилието на охрана, полковнишки пагони и генералски лампази. Но в действителност всичко не е толкова сложно, колкото ми се видя през първия ден. Щабът на военния окръг е щаб, под чието командване се намира територия с големината на Западна Германия и с население седемнадесет милиона души. Щабът на окръга отговаря за опазването на съветската власт на тези територии, за мобилизацията на населението, промишлеността и транспорта в случай на война. Освен това той има на подчинение четири армии: въздушна, танкова и две общовойскови. В навечерието на война щабът на окръга ще се превърне в щаб на фронта и ще управлява армиите.

Организацията на щаба на окръга е точно такава, каквато е и организацията на щаба на армията, с, тази разлика, че тук всичко е с една степен по-голямо. Щабът се състои не от отдели, а от управления, а те, от своя страна, се делят на отдели, отделите — на групи. Познаваш ли организацията на щаба на армията, съвсем лесно ще се ориентираш.

Всичко е ясно. Всичко е разбираемо и логично. Ние, младите пришълци, се стараем за пореден път да се убедим във всичко и пъхаме носовете си навсякъде: а това какво е? а това за какво е?

Генерал-майор Берестов, бившият началник на разузнаването на Прикарпатския военен окръг, е сменен, а с него си отиде и цялата му компания: старците — на пенсия, а младежта — в Сибир, на Нова Земя, в Туркестан. За началник на разузнаването е назначен полковник Кравцов и ние — хората на Кравцов — безцеремонно се разхождаме по широките коридори на лвовския Пентагон. Построен е наскоро и то специално за щаб на окръга. Тук всичко е изчислено, всичко е предвидено. Нашето Второ управление заема цял етаж във вътрешното крило на колосалното здание. Само едно е лошо: всичките ни прозорци гледат към празния, огромен бетониран двор. Сигурно така е по-добре за сигурността. Липсата на красив изглед през прозореца е май единственото неудобство, а всичко останало ни допада. Харесват ни и разумната планировка, и огромните прозорци, и широките кабинети. Но най-много ни харесва напускането на нашите предшественици, които съвсем доскоро контролираха цялото разузнаване в окръга, включително и нашата 13-та армия. А сега съдбата разпръсна тези момчета по далечните краища на империята. Властта е нещо деликатно, крехко. Тя трябва здраво да се държи. И внимателно.

2

На новото място цялата ни компания, включително и аз, свикваме бързо. Работата ни е все същата, само че тук размахът е по-широк. Тук е по-интересно. В щаба вече ме познават и ми се усмихват. В добри отношения съм с момчетата от „инквизицията“ — групата на преводачите, вече ми разказват анекдоти шифровачите от свързочния възел и операторите от центъра по радиопеленгация. Но и извън границите на Второ управление вече ме познават. Преди всичко в бойното планиране — в Първо управление. Бойното планиране е за никъде без нашите прогнози. Но на тях им е забранено влизането в нашето управление и затова те ни викат при себе си:

— Витя, какво смята да прави през идващата седмица неприятелят в Битбург?

Битбург е американска авиобаза в Западна Германия. И за да отговоря на този въпрос, трябва да се поразровя из книжата си. След Десет минути вече съм в Първо управление:

— Активността на летището е в границата на нормата, с едно изключение: в сряда от САЩ ще долетят три транспортни самолета C-141.

Когато даваме подобни прогнози, операторите се усмихват: „Добре работи момчето!“

На тях, на операторите, не им се полага да знаят как птичките стигат до нас. Но и те са хора, и те четат шпионски истории и по тази причина почти точно знаят, че Кравцов има супершпионин в някакъв НАТОвски щаб. Помежду си го наричат „момчето“. Хвалят „момчето“ и много доволни от него са офицерите от бойното планиране. Кравцов наистина има завербувани хора. Всеки военен окръг вербува чужденци и за получаване на информация, и за диверсии. Но в дадения случай „момчето“ няма нищо общо. Постъпващото от секретната агентура Кравцов държи в касата си и почти на никого не го показва. А онова, с което подхранваме бойното планиране, има много по-прозаичен произход. Източникът на информация се нарича „графици на активността“. И този начин за получаването на информация се свежда до внимателното следене на активността на радиостанциите и радарите на противника. За всяка радиостанция, за всеки радар е заведена папка: тип, предназначение, къде е разположена, на кого принадлежи, на какви честоти работи. Твърде много съобщения се разшифроват от нашия Пети отдел. Но има радиостанции, чиито съобщения не успяваме да разшифроваме с години. И именно те ни интересуват най-много, защото тъкмо те и са най-важните. Независимо дали са ни ясни съобщенията или не са, чертае се график на активността на станцията и всяко нейно обаждане в ефира се фиксира. Всяка станция има свой характер и свой почерк. Някои станции работят през деня, други — нощем, трети имат почивни дни, четвърти нямат. Ако се фиксира и анализира всяко съобщение в ефира, скоро става възможно да се предсказва и поведението.

Освен това ефективността на радиостанциите в ефира се съпоставя с дейността на противниковите войски. За нас са безценни сведенията, получавани от шофьорите на съветските камиони в чужбина, от шафнерите на съветските влакове, от екипажите на „Аерофлот“, от нашите спортисти и, разбира се, от агентурата. Сведенията са откъслечни и несвързани: „Една дивизия е вдигната по тревога“, „Ракетна батарея е заминала в неизвестна посока“, „Масово излитане на всички самолети“. Нашият компютър съпоставя тези частици с активността в ефира. Отбелязват се закономерностите, отчитат се специалните случаи и изключенията от правилата. И ето, в резултат на многогодишния анализ, става напълно възможно да се каже: „Ако РБ-7665-1 е в ефира, значи след четири дни ще бъде извършено масово излитане в Рамщайн“. Това е ненарушим закон. А ако изведнъж заработи станцията, която наричаме Ц-1000, тук вече и на едно дете ще му стане ясно, че ще бъде повишена боеготовността на американските войски в Европа. Или ако, например…

— Слушай, Витя, ние естествено разбираме, че не трябва да се говори за това… Но вие… Как да го кажем по-ясно… Най-общо казано, пазете „момчето“.

3

Проверяват ме. Ще ме проверяват през целия ми живот. Такава ми е работата. Проверяват ме за уравновесеност, за издръжливост, за преданост. Проверяват не само мен. Всички проверяват. На кого се усмихваш, на кого — не, с кого пиеш, с кого спиш. А ако не го правиш с никого, отново проверка: защо?

— Влез.

— Другарю полковник, старши лей…

— Сядай — заповядва ми той.

Той — това е полковник Марчук, новият заместник на Кравцов. Съветското военно разузнаване няма специална форма. Всеки е във формата на онези войски, от които е дошъл в разузнаването. Аз, например, съм танкист, Кравцов е артилерист. В разузнавателното управление при нас има пехотинци и летци, и сапьори, и химици. А полковник Марчук е медик. Върху петлиците му, малинови на цвят, има златиста чаша и голяма змия около нея. Красива е емблемата на медиците. Не, разбира се, като нашата, на танкистите, но все пак е красива. В армията разшифроват медицинската емблема по свой начин: хитър е като змия и в пиенето си го бива,

Марчук ме гледа с тежък, подтискащ поглед. Да не би хипнотизатор да е? От този поглед настръхвам. Но го издържам. Тренингът ми в това отношение е солиден. Всеки в Спецназ тренира върху кучетата: ако се гледа едно куче в очите, то не издържа човешкия поглед. Наистина, ако е само, а не е в глутница. Срещу глутницата трябва да помагаш на погледа-си с нож. Гледаш го в очите, а с ножа — в хълбока му, в хълбока. И тогава започвай да гледаш друго куче.

— Виж какво, Суворов, наблюдаваме те внимателно. Работиш добре и ни харесваш. Мозъкът ти е като компютър… нерегулиран. Но ти се поддаваш на регулиране. Вярвам в това. Иначе нямаше да те държим тук. Паметта ти е отлична. Способността за анализ е достатъчно развита. Вкусът ти е изискан. Хубаво момиче от групата за контрол си си избрал. Екстра момиче. Знаем го. Тя не допускаше никого до себе си. Виж го ти. А като те гледа човек — нищо забележително…

Не се изчервявам. Да не съм от институт за благородни девици. Аз съм боен офицер. Пък и кожата ми не е такава. Кожата ми е азиатска и кръвта ми е азиатска. Затова не се изчервявам, физиологията ми не е такава. Но как, дявол да го вземе, са научили за моето момиче?

— Колкото и печално да е, Суворов, длъжни сме да знаем тези неща. Длъжни сме всичко за теб да знаем. Такава ни е работата. Изучавайки те, ние правим изводи и в по-голямата си част това са положителни изводи. Най-много ни харесва прогресът, с който ти се освобождаваш от недостатъците си. Сега почти не се страхуваш от височина и от затворени помещения. С кръвта всичко е наред. Ти вече не се страхуваш от нея и това е изключително важно в нашата работа. Не те плаши неизбежността на смъртта, В добри отношения с кучетата си. Е, малко разбира се, ще трябва да те пошлифоваме още. Но виж, с жабите и змиите хич те няма. Страх те е,

— Страх ме е — признах си. — А вие как разбрахте?

— Това не е твой проблем. Твоят проблем е да се научиш да не се страхуваш от змиите. Какво им се плашиш? Както виждаш, при мен дори върху петлиците ми има змийче. А някои хора дори ги ядат.

— Китайците ли?

— Не само те. французите също.

— По време на глад, другарю полковник, аз по-леко хора бих ял.

— Те не го правят от глад. Това е деликатес. Не вярваш ли?

Естествено, че не вярвам. Пропаганда. Демек, във франция животът е лош. Ако продължи да настоява, аз, естествено, ще се съглася, че пролетариатът във Франция живее зле. Но това — само на глас. А дълбоко в себе си ще си остана на старото мнение. Животът във Франция е добър и пролетариатът не яде жаби. Но Марчук не можеш излъга. Прочете веднага съмнението в очите ми.

— Ела тук — вика ме в кинозалата, където ни показват секретни филми за неприятеля. Натиска едно копче и на. екрана се появиха кухня, готвачи, жаби, тенджери, червен салон, келнери, клиенти на ресторанта. Посетителите не приличат на фокусници, но изядоха жабешките бутчета.

— Е, какво?

Че какво мога да кажа? Уж няма какво да се крие. Но ето, наскоро филм ни прожектираха, „Освобождение“, и Хитлер беше в него. Но какъв Хитлер е това — артист от ГДР, Диц се казва. Виж, ако ти, полковник, сам беше изял една жаба, тогава вече щях да повярвам, а на кино може да показват каквото си искат, дори и Хитлер, да не говорим за жабите.

— Е, какво? — повтаря той. Какво да му кажеш? Ако му кажа, че съм повярвал, веднага ще ме почне: „Как ти, разузнавачо, повярва на такава глупост? Аз прожектирам врели-некипели, а ти вярваш? Как ти, офицерът по информацията, ще можеш да различаваш ценните документи от фалшифицираните?“

— Не — казвам — не мога да повярвам на този филм. Фалшификация. Евтина. Ако хората няма какво да ядат, то те, в краен случай, могат да изядат котка или куче. Защо точно жаби? — Напълно ми е ясно, че филмът е учебен. Проверяват съобразителността ми. Я онази дама какъв пухкав пудел има. Тук ме проверяват дали съм забелязал пудела или не. Естествено, че съм го забелязал. И правя извода, който вие явно искате до получите от мен: нормалният човек няма да яде Жаби, ако има пудел на разположение. Не е логично това.

А Марчук вече се сърди:

— Жабите струват пари, и то много.

Мълча. Не влизам в спор. На всекиго е ясно, че жабите не може да са скъпи. Но се съгласявам дипломатично с полковника, неопределено, като си оставям вратичка за отстъпление:

— Щуреят, защото им е широко около врата. Буржоазно разложение.

— Ето, виждаш ли. Най-после повярва. Защо ти прожектирах филма: хората ги ядат, а ти се страхуваш дори да ги хванеш с ръка. Ако говорим откровено, аз самият не мога да хвана с ръка жаба или змия, но на мен това не ми и трябва. А ти, Викторе, си начинаещ млад и перспективен офицер от разузнаването, на теб това ти е необходимо.

Вътрешно изстивам: нима ще ме карат и да ги ям? Марчук е психолог. Чете мислите ми като в книга:

— Не бой се, няма да те караме да ядеш жаби. Змии — може, но жаби — не.

4

Войничето е съвсем ниско. Личицето му е детско. Миглите му са дълги, като на момиче. Диверсант. От Спецназа. Четирите батальона на диверсионната бригада са попълнени с грамадни войници. Вървят из градчето като стадо мечоци. Но една рота в бригадата е попълнена с разнокалибрени войничета, понякога съвсем дребнички. Това е специалната професионална рота. Тя е по-опасна, отколкото четирите батальона мечоци, взети заедно.

Войничето е с тъничка шийка, фамилията му не е руска — Кила. Но не е взето току-така в специалната рота. Значи, че е специалист в някаква особена област убийства. Веднъж го видях да отблъсква атаките на четирима души, облечени със защитни доспехи и въоръжени с дълги пръти. Отблъскваше атаката на прътовете с обикновена сапьорна лопатка. Нямаше злоба в него, имаше ловкост. Такъв бой винаги привлича вниманието. Закъдето и да бърза диверсантът, види ли, че на централната площадка има бой, непременно ще се спре да погледа. Ах, колко хубав бой беше това! И ето, същият войник е пред мен. Ще ме обучава на нещо. Ето, измъква от кофата една малка зелена жабка и ми обяснява, че най-добре човек може да свикне с нея, ако си поиграе. С жабата могат да се правят необикновени неща. Може, например, да се пъхне една сламка в нея и да се надуе. Тогава тя ще плува по повърхността, но няма да може да се гмурка и това е много смешно. Може да се съблече. Стриптийз да се направи Изважда едно малко ножче и показва как става. Прави малки разрези в краищата на устата и с едно движение й смъква кожата. Оказва се, че кожата й се смъква много лесно, като ръкавица от ръка. Кила пуска „разсъблечената“ жаба на земята. Виждат се всичките й мускули, кости и кръвоносни съдове. Жабата скача по пода. Квака. Впечатлението е такова, сякаш съвсем не я боли. Войничето бърка с ръка в кофата, взема още една жаба, сваля й кожата, като кората на банан и я пуска на пода. Сега скачайте двете — за да не ви е скучно,

— Другарю старши лейтенант, полковник Марчук ми заповяда да ви покажа цялото си стопанство и малко да посвикнете с тези животинки.

— Ти и със змиите ли така свободно се държиш?

— Точно с тях се и държа. А жабите в стопанството ми са, само за да храня змийчетата.

— И тези ли ще дадеш на змиите?

— Разсъблечените ли? Аха. Защо да се прахосва стоката? Отваря капака и пуска двете жаби в голям стъклен кафез, където в ъгъла е застинала една отвратителна сива гадина.

— Ти с какви змии работиш?

— С пепелянки, с ефи. Поискахме кобра от разузнаването на Туркестански окръг, но още не е пристигнала. Нищо работа, но превозът й е скъп. По пътя трябва да се топли, да се храни, да се пои. Нежно същество е, нарушиш ли му режима, непременно ще пукне.

— Теб кой те научи на този занаят?

— Самоук съм. Любител. От дете съм с тях.

— Обичаш ли ги?

— Обичам ги — каза го съвсем обикновено и без никакво театралничене. И аз разбрах: войничето не лъже. Любител мръсен! И то на змии!

В този момент двете голи жаби заквакаха пронизително. Ленивата дебела гадина най-после ги удостои с вниманието си.

— Седнете, другарю старши лейтенант — погледнах към стола. Убедих се, че отгоре му не се е свила някоя студена, хлъзгава гадина. Седнах. Потръпнах.

Кила се усмихва:

— След десет урока вие сам ще искате да дойдете тук.

Но не се сбъдна пророчеството му. Змиите са ми все така отвратителни. Но в интерес на истината, вече мога да държа змия в ръката си. Знам как да я хвана с гола ръка. Знам как да я изкормя и да я опека на дълга пръчка или на парче тел. И ако животът постави пред мен алтернативата: да изям човек или змия, първо ще изям змията.

5

Хеликоптерът ни остави на един блатист остров. Скоро Кравцов ще замине с него обратно и аз ще остана сам на контролната точка

— Ако групата започне връзка, без да е организирала наблюдение и отбрана, добавяй й по един наказателен час…

— Разбрано.

— За всяко нарушение при подготовката на шифрованото съобщение, изключвай цялата група от състезанието.

— Разбрано.

— Следи да пият вода правилно. Водата не трябва да се гълта. Трябва да се поеме по малко и да се държи в устата няколко секунди, докато се овлажнят езикът и глътката. Онзи, който гълта водата, никога няма да се напие, той се изпотява, не му стига никога водата, излиза бързо от строя. Видиш ли, че пият неправилно, смело им пиши по пет наказателни, че и по десет.

— Всичко е ясно, другарю полковник. Не съм за първи път на контролата. Да бяхте дремнали малко. Хеликоптерът ще се върне след час. Тъкмо ще имате време. От колко време вече бодърствате…

— Това, Викторе, е нищо. Аз не смятам служебните грижи изобщо за грижи. По-лошо е, когато партийното ръководство досажда. Върви ни: отношенията между партийното ръководство и командващия окръга в Лвов са добри. А виж, в Ростов командващият Северокавказкия военен окръг, генерал лейтенантът от танковите войски Литовцев, зле. Местните партийни босове заедно с КГБ са се опълчили срещу него. Тровят му живота. Пишат жалби до Централния комитет. Вече са написали повече жалби и доноси, отколкото Дюма — романи…

— И никой ли не може да помогне на генерал-лейтенант Литовцев?

— Как да ти кажа… Той има много приятели. Но как да помогнеш? Ние сме зависими хора. Почитаме и не нарушаваме уставите, наставленията, военното законодателство… Как да му помогнеш в рамките на закона?

— Другарю полковник, може би аз мога да помогна с нещо?

— Че с какво ти, Витя, старши-лейтенант, можеш да помогнеш на един генерал-лейтенант?

— Чака ме дълга нощ, ще помисля…

— Между другото, няма какво много да се мисли… Всичко вече е измислено. Трябва да се действа. Струва ми се, че хеликоптерът бръмчи… Сигурно е за мен. Ето какво, Викторе, тук, на ученията присъства моят колега, началникът на разузнаването на Северокавказкия военен окръг генерал-майор Забалуев. Той иска да наблюдава лично преминаването на диверсионните групи, но не иска да смущава диверсантите със званието си. Утре ще бъде заедно с теб на контролната точка, формата му е нашата, обикновената: сива куртка без отличителни знаци. Няма да се меси в действията на групите. Просто иска да погледа и да си поговори с теб… Ако ти наистина искаш да помогнеш, помоли го…

— Мислите ли, другарю полковник, че след завършване на съревнованията ще ми се наложи да се разболея?

— Такава заповед не съм ти давал. Ако сам почувстваш, че трябва, разбира се. Но помни: в нашата армия просто така не се боледува, трябва да имаш бележка от лекар.

— Ще имам.

— Само че внимавай, има ситуации, когато човек се чувства болен, а лекарят не смята така. Това е лоша ситуация. Трябва така да боледуваш, че лекарят да не се съмнява. Температурата наистина трябва да бъде висока. Знаеш как става понякога: ти самият чувстваш, че си болен, а нямаш температура.

— Ще имам температура.

— Добре, Викторе. Желая ти успехи. Имаш ли с какво да нахраниш генерала?

— Да.

— Само водка не му навирай… ако сам не помоли.

6

След девет дни се явявам при полковник Кравцов да доложа, че след съревнованията боледувах, но сега се чувствам добре. Той ми се усмихва и леко ме смъмри. Тренираният разузнавач никога не боледува. Нужен е контрол. Болестта трябва да се гони от тялото. Тялото е подчинено на волята ни, а с волево усилие може всякаква болест да се изгони, дори и ракът. Силните хора не боледуват, боледуват слабите духом.

Той ми се кара, а самият цъфти. Сам не може да скрие усмивката си. Усмихва се сърдечно и открито. Така се усмихват войниците след бой с щикове: не ни закачайте! Закачите ли ни, ще ви изкормим с щиковете.

7

Много врагове имаш, братко-диверсант. Ранното утро и късният залез са срещу теб. Бръмчащият комар и ревящият хеликоптер са ти врагове. Лошо е, братко, когато слънцето ти грее в очите. Лошо е, момче, когато попаднеш под лъча на прожектора. Лошо е, когато сърцето ти загалопира. Лошо е, когато хиляди електронни устройства слухтят в ефира, ловейки дрезгавия ти шепот и неравното дишане. Лошо за теб е винаги, братко. Но се случва и по-лошо. Случва се да е съвсем зле. Съвсем зле е тогава, когато се появява главният ти враг. Срещу теб ще измислят какви ли не хитрости: противопехотни мини и електронни датчици, но главният враг си остава винаги главен. Главният ти враг, приятелю мой, има щръкнали уши, жълти кучешки зъби с капки злобна слюнка по тях, сива козина и дълга опашка. Очите му са кафяви с жълти точици и козината под нашийника е рижава. Главният ти враг е по-бърз от теб. Той усеща миризмата ти с носа си. Главният ти враг има гигантски отскок, когато се хвърля към врата ти.

Ето го. Вражището. Главното. Най-главното. А, гадина такава, как си се озъбила. Козината — настръхнала. Опашката — подвига. Ушите — присвити. Това е преди скока. Сега, мръсникът му с мръсник, ще скочи. Само хрипти. Около устата му има лепкава слюнка. Като бясно е. В КГБ в личните досиета на подобни кучета, е предвидена специална графа. Нарича се „озлобеност“. И пишат умните специалисти страшни думи в тази графа: добра озлобеност, отлична озлобеност. Сигурно в графата за озлобеност на този пес има само възклицателни знаци. Марс се казва звярът му със звяр и е на граничните войски на КГБ. Не бих казал, че е огромен пес. Виждал съм и по-големи. Но Марс е опитен. И това го знаят всички.

Днес не съм аз срещу Марс. Днес срещу него ще работи Женя Биченко, Изкрещяхме напътствени думи към Женя — дръж се, дай му да се разбере, изиграй му диверсантските хватки и всичко останало, на което са те учили в Спецназ. Съвети в подобна ситуация не се полага и не е прието да се дават. Съветът, дори най-добрият, може да отвлече в последния момент вниманието на боеца и свирепото животно да го захапе право за гърлото.

Ножа Женя държи в лявата си ръка, а куртката — в дясната. Но не е омотал ръката си с куртката. Просто я държи увиснала на протегнатата напред ръка. На песа това не му харесва. Не е както обикновено. И ножът в лявата ръка не му се харесва. Защо в лявата? Не бърза песът. Мести поглед от ножа към гърлото и от гърлото към ножа. Но гледа и към куртката. Защо човекът не я е навил около ръката си? Знае сивият с кучешкото си знаене, че само едната ръка на човека е решаваща, втората е допълваща, само отвличаща. И той, песът, не трябва да сгреши. Трябва да се хвърли върху онази ръка, която е по-страшната, която е решаващата. А може би все пак към гърлото? Хвърля един поглед песът, избира. Когато вземе кучешкото си решение, погледът му ще застине и той ще се хвърли. И човекът на арената, и ние, зрителите, очакваме точно този момент. Пред скока на кучето погледът му застива и човек има на разположение един кратък миг за насрещен удар. Но Марс е опитен. И се хвърля внезапно, без ръмжене и хриптене. Хвърля се, както не се хвърлят другите кучета. Хвърля се, без да спира поглед, без да се извива преди скока. Дългото му тяло изведнъж увисва във въздуха, зейналата муцуна, страшните му очи изведнъж политат към Женка и никой не извиква, не изпищява. Никой не улавя момента на скока. Очаквахме го секунда по-късно. И затова песът летеше в тишината към гърлото на Женка. Само женковата куртка шибна сивия през очите. Само черният му ботуш блясна с подковата си. Само песът зави, отлитайки в ъгъла. Ние ревнахме от възторг. У-у-у-у… Почнахме да квичим като диви глигани. Скимтяхме от радост.

— Коли, Женка! Заколи го, сивия! С ножчето, с ножчето! Стъпчи го, докато не е станал!

Но Женка не преби скимтящото куче. Не почна да коли задъхващото се животно. Прескочи бариерата и се оказа в прегръдките на ликуващото диверсантско братство.

Ех, Женка! Как само го фрасна с ботуша! Как го хвана! В началото на скока. Точно по време на излитането, Женка, Женка!

А на арената, край издъхващото куче плаче едно войниче с ярко-зелени пагони и кой знае защо пъхаше парченце от изцапана бучка захар в окървавената уста на звяра.

8

— Другарю старши лейтенант, вика ви началникът на строевия отдел.

— Идвам.

От всички отдели на щаба строевият е най-малкият. В щабовете на военните окръзи отделите обикновено се командват от полковници, управленията — от генерал-майори и само началникът на строевия отдел е майор. Но когато един офицер го викат в строевия отдел, той не може да не се стегне. Дявол да го вземе, какво ли ме очаква? Строевият отдел е малка зала, в която седят един стар побелял майор — канцеларски плъх, и трима ефрейтори — писари. На всеки му настръхва кожата, когато го викат в строевия отдел. Не е важно дали си старши лейтенант или генерал-майор. Строевият отдел е учреждението, в което волята на командващия окръга се превръща в писмена заповед. А написаното с перо… Строевият отдел е каналът, по който върховният главнокомандващ, министърът на отбраната и началникът на Генералния щаб изпращат заповедите до подчинените си. Строевият отдел довежда заповедите до знанието на онези, до които са адресирани.

— Другарю майор! Старши лейтенант Суворов дойде по ваша заповед!

— Удостоверението на масата.

Поех дълбоко въздух, поставих малката зелена книжка със златна звезда пред майора. Майорът спокойно взе „Личното удостоверение на офицера“, внимателно го разгледа, кой знае защо дълго се взира в страницата, където е регистрирано личното ми оръжие и страницата, където е посочена кръвната ми група. Нито един мускул не трепва върху спаруженото му лице. Върши си работата точно като машина и безстрастно като палач. Майорът предаде удостоверението на ефрейтора. На масата при ефрейтора вече всичко е готово. Топна дългото златно перо в черния туш и написа внимателно нещо в удостоверението. Стоя изпънат, но не протягам шия да надникна през рамо към ефрейтора. Търпение. След минута майорът ще обяви нечие решение. Ефрейторът попи черния туш и върна удостоверението на майора. Майорът ме погледна изпитателно, извади от едно малко тайно джобче странен ключ на верижка, отвори огромната врата на касата, взе един голям печат, дълго се прицелва и изведнъж точно и рязко удари с него по току-що изписаната страница на удостоверението.

— Слушай заповедта! Изпънах се.

— Заповед номер 0257 до личния състав на Прикарпатския военен окръг. Секретно. Точка 17. На старши лейтенант В. АСуворов, офицер от Второ управление на щаба на окръга, да се присвои предсрочно воинско звание капитан, в съответствие с докладната записка на началника на Второ управление, полковник Кравцов и началника на щаба на окръга, генерал-лейтенант Володин. Подпис: „Гекерал-лейтенант от танковите войски, Обатуров“.

— Служа на Съветския съюз!

— Поздравявам ви, капитане.

— Благодаря, другарю майор. Приемете поканата ми за изнасяне на тялото.

— Благодаря, Витя, за поканата. Но не мога да я приема. Ако приемах всяко предложение, отдавна да съм се пропил. Не ми се сърди. Ето, само днес в списъка са 116 души, 18 от тях — предсрочно. Не ми се сърди, Витя.

Майорът ми протегна удостоверението и ръката си.

— Още веднъж благодаря, другарю майор. Летя, сякаш с крила, по стълбите и коридорите.

— Какво те е ощастливило така?

— Защо те викаха при язовеца, в бърлогата? Не отговарям на никого. Не трябва да отговарям сега. Лоша поличба е. Първи трябва да научи командирът ми и никой друг.

— Витя, какво си разцъфнал такъв? Да не би звание да са ти присвоили?

— Не, не. Още година и половина имам до капитанството. Ех, по-бързо да стигна до отдела. Дявол ги взел тези бронирани врати, тези допуски й пропуски.

— Другарю полковник, разрешете да вляза.

— Влез — Кравцов не се откъсва от картата.

— Другарю полковник, старши лейтенант Суворов. Представям се по случай предсрочното ми произвеждане в офицерско звание капитан.

Кравцов ме огледа. Кой знае защо, погледна към краката си.

— Поздравявам те, капитане.

— Служа на Съветския съюз.

— В Съветската армия капитанът има най-много звезди от всички — цели четири. В това отношение ти, Витя, си на максимума. Затова не ти пожелавам много звезди, пожелавам ти малко, но големи.

— Благодаря, другарю полковник. Разрешете да ви поканя на изнасяне на тялото.

— Кога?

— Днес, кога друг ден?

— Какво ще кажеш, ако го отложим за утре? През нощта трябва да пътуваме за подготовка на ученията. Ще се изпонапият момчетата вечерта, не можеш ги събра после. А като отидем на полето, там и ще го отпразнуваме утре.

— Отлично.

— За днес си свободен. Помни, че тръгваме в три часа през нощта

— Помня.

— Тогава си свободен.

— Слушам.

9

Ученията от години се правят на едни и съши полета и полигони. Щабните офицери добре познават местността, където ще се разгърнат учебните боеве. И въпреки това преди началото на големите учения; офицерите, на които им предстои да действат като посредници проверяващи, трябва още веднъж да отидат и на място да се убедят, че всичко е готово: местността е оградена, макетите, маркиращи противника, са сложени, опасните зони са обозначени със специални знаци. Всеки проверяващ трябва да се вживее на участъка си в предстоящото сражение и да подготви за тези, които ще проверява и обучава, уводни въпроси и ситуации, съответстващи именно на тази местност, а не на някоя друга.

Поради това, че проверяващите познават добре района на предстоящите учения (мнозина тук са получили лейтенатския си старт, тук и тях самите едно време някой ги е проверявал), отиването на местността преди ученията се превръща в нещо като малък излет, малка колективна разходка, известно отпускане от нервното щабно суетене.

— Всичко ясно ли е? На всички?

— Ясно — дружно изреваха щабните.

— Тогава е време за обяд. Моля на масата. Днес ни гощава Витя Суворов.

— Никаква маса, реално погледнато, няма. Просто десетина сиви войнишки одеала са разстлани на чистата полянка в еловата горичка край едно звънливо поточе. Всичко, което е с нас — всичкото е на масата: рибни и месни консерви, тънки резенчета розова сланина, лук, краставички, репички, Войниците-шофьори са изпекли картофи в огъня и са сварили рибена чорба.

Посочвам с ръка почетното място на полковник Кравцов. Такава е традицията. Той се отказва и ми посочи на мен. Това също е традиция. Аз трябва да се откажа. Два пъти. А на третия път трябва да приема поканата и да посоча на Кравцов мястото отдясно на мен. Всички останали сами се настаняват по старшинство: заместниците на Кравцов, началниците на отдели, заместниците им, след това ръководителите на групи и всички останали.

Бутилките на масата трябва да постави най-младият от присъстващите. Това е Толя Бутурлин — лейтенант от „инквизицията“, групата на преводачите, с други думи. Добро момче. Гледа си работата сериозно. Традицията му забранява сега де се усмихва. Всички останали също са сериозни. Не е прието сега нито да се усмихват, нито да разговарят. И въпроси не се задават защо начело на масата седи старши лейтенант. На всички е ясно защо се редят студените бутилки, но е неприлично да се говори за тях, както и за причината за появяването им. Седи си чинно и си мълчи…

Толик носи бутилките от ручея. Те са подредени там, в ледената вода, в една хубава купчинка. Водата проблясва върху прозрачното стъкло, пени се и ромоли.

— Къде ти е съдът? — така е прието да се попита,

— Ето го — подавам на Кравцов голяма ръбеста чаша. Налива той прозрачната течност до ръба й. Слага я пред мен. Внимателно я поставя. Не трябва да се излее нито капка

Но и чашата трябва да бъде пълна. Колкото по-пълна е, толкова по-добре. Всички мълчат. Сякаш не ги интересува какво става. А Кравцов изважда от командирската си чанта една малка сребриста звездичка и внимателно я пуска в чашата ми. Дрънна тя едва доловимо, подскочи няколко пъти на дъното, проблясна.

Вземам си чашата, ох, само да не я разлея, поднасям я към устните си. Не е прието да протягаш устни към чашата, макар това и да подсказва природата — отпий съвсем малко и тогава и капка няма да се пролее. Вдигам все по-високо чашата си. Ето един слънчев лъч прониза ледено-студената течност и се разпадна на разноцветни светлинки. А сега трябва да отдръпна малко чашата от слънцето леко към себе си и надолу. Вече докосна усните ми. Студена е. Всмукнах от огнената напитка. Дъното на чашата се вдига все по-нагоре. И звездичката на дъното се размърда и бавно се плъзна към устните ми. Докосна ги. Офицерът, значи, посреща с целувка новата си звездичка. Леко я задържах с устните си, докато огнената течност от чашата бълбукаше в мен. Край. Вземам внимателно с лявата си ръка звездичката и се оглеждам: чашата трябва да се счупи. Затова върху меката трева нечия грижлива ръка е сложила голям камък, фраснах чашата в камъка, посипаха се звънтящите парчета, а мократа звездичка на полковник Кравцов подавам. Кравцов с малка командирска линийка измерва мястото на десния ми пагон. Четвъртата звездичка трябва да бъде точно на червената линия, а центърът й трябва да е 25 мм над предишната. Ето я, мократа, отиде на мястото си. Време ми е вече да хапна, да пийна, да замезя с краставичка водката.

— Къде ти е чашата? — така е прието да се попита.

Две рамене, два пагона. Значи и две звездички. Значи и две чаши… в началото на церемонията.

Подавам втората чаша. Отново в нея заиграва огнено-ледената течност. Отново чашата е пълна до ръба.

Станах. Прав по-лесно се пие. Разрешава се да станеш. Никой няма да възрази по този въпрос. Можех да пия и първата чаша стоешком — традицията не е против това. Важното е чашите да са пълни. Важното е капка да не капне от скъпоценната брилянтна течност.

Блесна втората звездичка-красавица в потока от водка. Огнената благодат се вля в душата ми. Извънтяха счупените парчета. И на втория пагон се появи мократа и островърхата. Сега Кравцов си налива сам. Догоре. И всеки сам тихо си налива. Ръката ти е господар. Наливай, колкото искаш. Ако уважаваш Витя Суворов, ще си пълниш чашата. Не го ли уважаваш, наливай колкото искаш. Важното е да пиеш до дъно.

— Да пием… — смирено предлага полковникът.

В такъв момент не е прието да се говори за какво се пие. Да пием и толкова. Всички пият бавно и чинно. Всички пият до дъно. Само аз не пия. Сега аз имам право да ги гледам поред. Кой колко си е налял. Кой — пълна чаша, кой — две трети. Но всички бяха с пълни. И вече всички са пресушени. Сега и аз мога де се усмихна. Но широко. Защото по традиция аз съм все още старши лейтенант, макар заповедта да беше от вчера, макар днес да ми бяха сложили вече и новите звезди на пагоните.

Ето и Кравцов си изпразни чашата. Прокара я с малко водица. Сега трябва да последва ритуалната фраза:

— Полкът ни има попълнение!

Точно от този момент нататък се смята, че офицерът е получил повишение. От този момент аз вече съм капитан.

Всички се развикаха, разшумяха. Всички са усмихнати. Пожелания, поздравления. Сега всички говорят. Сега се смеят всички. Сега свършиха церемониите. Сега традициите са забравени. Започва офицерската разпивка. И ако истината е във виното, то днес тя е изцяло на наша страна. Тичай, Толик, към ручея. Тичай, Толик. Ти си най-млад от всички. Ще дойде, Толик, и твоето време. Ще дойде празникът и на твоята улица. Непременно ще дойде.

10

Жега. Прах. Пясъкът скърца в зъбите. От хоризонта до хоризонта — степ. Слънцето е бяло, жестоко и равнодушно — удря безмилостно в очите, като следователска лампа по време на разпит. Рядко тук-там — някое уродливо дръвче — разкривено от степните бури — нарушава тревожното еднообразие.

                                                     ----------------------
                                                                       Следва продължение

tazi kniga mnogo q hareswam:)

Hello there , I do think this really is a superb web site. I stumbled on it on Yahoo , i'll arrive again when once more. Income and liberty could be the finest method to alter, could you be wealthy and support others.