Постинг
14.11.2012 08:45 -
Максим - шоумена на каналите
Телевизиите превърнаха смъртта на Максим в кич
Репортажите бяха пошла вакханалия от тоталитарен тип
Много добре си спомням смъртта на Леонид Илич Брежнев. Чак сега забелязах, че той се е споминал точно преди тридесет години - през 1982, и то на 10 ноември! Тогава бях в трети клас. Имахме час по физическо и някой дойде да каже, че другаря Брежнев вече го няма сред нас. Така се изразяваха тогава - думата „споминал се“ не се употребяваше въобще, а „умрял“ звучеше твърде грубо за такива големци.
Не че дотогава другаря Брежнев е бил сред нас - напротив, виждахме го само на портрети, всеки петък по съветската телевизия, която се излъчваше от БНТ, и веднъж на две-три години - пак по телевизията, като се целуваха с другаря Живков при взаимни посещения. Въпреки това във въздуха се носеше лъха на повсеместен траур, примесен с някаква тревога от смъртта.
По принцип смъртта бе изключена от социалистическия жизнен опит.
Той беше позитивен,
всички трябваше да са щастливи по подразбиране и смъртта нямаше място в него. Тя бе само историческа и героична. Умрели бяха само партизаните и борците за народна свобода. В делничния свят смъртта бе единствената частна собственост, на която хората имаха право, стига да не я излагат на показ. Не беше много прилично да се скърби на фона на бодрия държавен строй и неподправената жизненост на Тодор Живков, която бликаше от всяка произнесена от него дума.
Помня, че траурът за Брежнев продължи дълго, а на втория етаж на училището бе направен червен кът с портрет на покойника, пред който непрекъснато стояха застинали пионери. Младата гвардия. Тези дни българските големи телевизии възкресиха този спомен у мен, като най-изненадващо решиха, че от смъртта на Патриарх Максим може да се извади 24-часов новинарски сюжет, и то в продължение на дни.
Резултатът бе потресаващ.
Имах чувството, че е починал не духовник, а генерален секретар. И то в навечерието на десети ноември! Журналисти, политици и коментатори върнаха духа на онова време, употребявайки смъртта на Патриарха, за да манифестират с десетилетия потискани чувства и въжделения. Явно тези хора имат нужда от генерален секретар в главата и понеже от години няма такъв, а Борисов много изпростя и се провали, изведнъж припознаха скромния дядо Максим, при това покойник, за подходящ за тази роля. То не бяха водещи в черно, глъхнещи гласове и безкрайни репортажи с безсмислени подробности за съответните църковни ритуали, които впрочем бяха измислени ад хок, само и
само шоуто да продължи.
Тялото на покойния глава на Българската православна църква бе разхождано из София и излагано за поклонения, опела и литургии като някаква туристическа забележителност, а нескончаемите включвания на всички телевизии с безкрайни и безмислени коментари на лица като Румен Петков, Велислава Дърева, последователи на Ванга и прочие, напълно завършиха образа на една езическо-кичозна вакханалия от тоталитарен тип, чието очебийно идолопоклонство би трябвало да потресе всеки християнин.
Аз съм журналист от 20 години и много добре знам, че името на дядо Максим и споменаването на Църквата предизвикваше единствено и само скука във всички редакции, без изключение. Оживление имаше само по време на разкола, и то по отношение на разколниците, които бяха по-интересни за медиите.
Днешното преиграване бе отвратително, лицемерно и нямаше нищо общо с христовата вяра и паметта към починалия патриарх Максим. То съвпадна с двадесет и две годишнината от десети ноември, която бе отбелязана в медиите по същия изкривен и бих казал, извратен начин. И за патриарха, и за краха на комунизма в телевизиите говориха предимно атеисти, комунисти, кадесари и наследници на социалистическата номенклатура, при това с такъв приповдигнат тон и такова самочувствие, сякаш тяхната круширала идеология и политика не бе точно обратното на всичко, за което трябваше да стане дума тези дни.
Помислих си, че съм попаднал в някакъв лош, много лош филм за зомбита, които всмукват времето в черните си дупки и то все не успява да дойде до нас, камо ли пък ние да се доберем до него, както му се искаше на дякон Левски. Явор ДАЧКОВ
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене