Щабът на Ленинградския военен окръг

— Ключето?

— Другарю редник, първо, закопчейте се, имате отпреде си подполковник, дежурен по щаб на окръга...

Редникът изобщо не изреагира на думите на подполковника.

— Ключето — спокойно повтори младият войник с широко селяшко лице, в което обаче грееха толкова превъзходство и презрение, че дежурният дори не посмя да приложи спрямо нахалния войник цялата пълнота на почти неограничената си власт.

Дежурният по щаб на окръга е висше същество. Щом го зърне отдалеч, всеки офицер неволно се изпъва, машинално намествайки портупеята и козирката на фуражката си. Сега пред дежурния стоеше съвсем млад войник, на когото по би му прилягало да трепери пред всеки ефрейтор, отколкото абсолютно да не реагира на забележките на дежурния.

— Ключето — повтори войникът, явно кефейки се от ситуацията. Той умишлено не казваше кой му трябва, а и самия ключ наричаше в противоречие с устава ключе, което в отношенията между войник и офицер е категорично недопустимо.

В този момент в помещението на дежурния по щаб се появи майор с червена лента на левия ръкав — помощник-дежурният. Мигновено преценил ситуацията., майорът изведнъж се усмихна лъчезарно, стрелна се към огнеупорния шкаф и отвори с рязко движение двете му вратички. От стотиците ключове, които се пазеха там, безпогрешно грабна един и угоднически го подаде на надменния войник. Той гнусливо, с два пръста пое ключа, изгледа презрително дежурния по щаб от главата до петите, бавно се обърна, изхрани се покрай плювалника в ъгъла и излезе от стаята, силно затръшвайки вратата.

Оскърбен до дъното на душата си, дежурният пребледня от ярост.

Извърна се към майора и сричка по сричка бавно попита:

— Другарю майор, на кого и кой ключ посмяхте да дадете без мое разрешение?

— Ама това е Миша, другарю подполковник — примирително каза майорът.

— Кой ключ му дадохте?

— Ключа от кабинета на заместник-командващия окръга.

— Ама вие... Ама вие... Ама вие разбирате ли?... Чели ли сте инструкцията?... В този кабинет се пазят държавни тайни... Само старши адютантът или офицерът за специални поръчения има право...

— Но това е Миша...

— Пет пари не давам за никакъв Миша, ще влезете в ареста с вашия Миша. Само старши адютантът или офицерът за специални поръчения могат да вземат ключа, но едва след като лично заместник-командващият нареди, а тези офицери се разпишат два пъти за ключовете, защото, ако изчезне нещо... Сдайте пистолета и патроните... — Подполковникът се обърна към мен. -Началник на караула! Арестувайте този Миша и майора.

— Миша — ненадейно заяви майорът — е шофьор дубльор на резервната кола на първия заместник-командващ Ленинградския военен окръг генерал-лейтенант Паршиков...

— Я! — изведнъж се сепна подполковникът. — А бе ти защо не ми каза навреме?!

— Това не е всичко — сухо продължи майорът, — така е само официално, а неофициално той.., той вози Маря Михайловна, съпругата му... Та да знаете...

Дежурният по щаб на окръга тихо излезе от стаята.

— Учете се, лейтенанте... Изпращат от войските какви ли не дръвници... Свикнали са там в полковете и дивизиите да крещят на когото им хрумне, преди да помислят... А тук е щаб на окръга! Тук трябва да имаш пипе! Щабната работа е деликатна, всеки не става за нея... Добре, че Миша не е докачлив... Щяхме да си изпатим...

Миша не ми излезе от ума през цялата нощ. Подполковникът можеше да му е баща. Но по положение той не беше просто подполковник, командир на батальон или някакъв си заместник-командир на полк, не, той беше подполковник от особен род, не дежурен по щаб на дивизия, корпус или армия, а дежурен по щаб на окръга!!! Цял живот да се катериш по хлъзгавите стъпала на кариерата — не можеш се добра. И, не щеш ли — Миша. Просто Миша и толкоз. Момчето явно е прослужило в армията пет-шест месеца, не повече, а подполковникът е изкарал цялата война... Да го беше лашнала съдбата същия тоя Миша в нашата учебна дивизия макар, сега щеше да пълзи по корем пред сержантите.

И откъде са се взели тази негова надменност, перченето му, откъде се е взел този негов поглед? Вярно, шофьорът дубльор на резервната кола на генерал-лейтенант Паршиков не е последна величина в щаба на окръга. Но откъде все пак идва това негово презрение?

А може би нашите ръководители имат някаква специална система за подбор на хора, белязани с печата на подмазвачеството? Това момче в колхоза е карало с трактора си тор, не повече. Кога е успяло да се главозамае? Или всички сме такива: щом се докопаме до подножието на пирамидата на властта, забравяме всичко освен себе си и, заслепени от могъществото на властта, презираме всички, които са под нас?