257-а Новоград-Волинска два пъти Червенознаменна, наградена с ордените „Суворов“, „Кутузов“ и „Богдан Хмелниики“ учебна мотострелкова дивизия, Украйна

Арестуваният бе докаран в полка и затворен в изолатора на караулното помещение. Начумерен, той седеше в ъгъла и упорито гледаше към пода. Сержантът бил арестуван в Омск, на 4000 километра от родния му учебен полк.

Пристигна военният следовател. Започна дознанието. Как, защо. Работата е сериозна. И всичко зависи от командването -как ще погледне на станалото и как ще квалифицира даденото провинение. Ако то бъде наречено самоотлъчка, сержантът ще получи 15 денонощия арест. Ако бъде наречено дезертьорство — тогава 15 години, най-малко.

Ако сержантът беше заловен на територията на нашия окръг, работата, естествено, щеше да се потули, защото между окръзите се води социалистическо съревнование — кой ще има по-малко престъпления и нарушения. Но щом са го хванали в друг окръг и следователно на Москва всичко й е известно, ръководството ще се постарае да покаже на всяка цена решимостта си напълно да изкорени всички нарушения. И тук обаче отново изниква противоречие: ако това е дезертьорство, защо не са докладвали на Москва за него още преди шест дена, когато е изчезнал войникът.

За всички преки началници на сержанта, от взводния командир до командващия окръга, настъпи твърде неприятен период.

Сержантът се казваше Зумаров, а негов взводен командир бях аз. Тъкмо затова мен пръв ме викнаха при следователя.

— Ваш ли е сержантът?

— Мой е, другарю подполковник.

— От колко време служите заедно?

— От осем месеца, другарю подполковник. Той беше курсант от учебния взвод, който командвам, а после, след получаването на звание, бе оставен във взвода като командир на второ отделение.

— Какво можете да кажете за него?

— Другарю подполковник, през живота си не съм го виждал.

Следователят явно беше добре запознат със суровата армейска действителност и моята декларация не му направи абсолютно никакво впечатление.

— Той занаятчия ли е?

— Тъй вярно, занаятчия.

С това разпитът приключи. След мен един подир друг бяха викнати командирът на ротата, замполитът на батальона и най-накрая командирът на батальона. Разговорът с тях също не трая повече от една минута. Всички те никога не бяха виждали такъв сержант

Ако цялото достояние на страната се национализира, тогава естественият стремеж на всеки човек да се издигне, да напредне, да подобри положението си може да бъде осъществен само в рамките на държавния апарат, на който между другото са му нужни много (твърде много) професионални чиновници, тоест изпълнителни хора с висше образование.

Всяка диплома за завършване на висше учебно заведение ви отваря пътя към всяка област: в партията, в профсъюзите, в комсомола, в КГБ, в спорта, в литературата и изкуството, в промишлеността, в селското стопанство, в транспорта — с една дума, навсякъде. Тъкмо затова във всяко социалистическо общество се наблюдава такъв парадокс: никой не се стреми да получи професия, стремят се да получат само диплома, все едно каква. Най-добре е, естествено, с уклон към обществените науки, а не към точните, хем е по-лесно, хем е по-полезно в живота, защото за кариерата най-важното е „да се научиш да хортуваш гладко“.

И тъкмо защото всички поголовно са се хвърлили във философията (марксистко-ленинската) и в историята (на партията), хора, умеещи да правят нещо с ръце, а не с език, кажи-речи, не са останали. Такива хора се ценят повече от златото. Само погледнете как живеят сега автомонтьорите, водопроводчиците, бояджиите, паркетчиите и т. н. (то се знае, имам предвид онези, които въртят „частпром“, но кои от тях не го въртят?).

В Съветската армия хората, които умеят да правят каквото и да било, са на голяма почит, защото системата за контрол и оценка на поделенията, частите и съединенията е изградена така, че без занаятчии не може да се мине.

Сам прецени: пристига в полка комисия, каквато и да е. Откъде започва тя проверката, какво я интересува? Преди всичко идеологическото състояние на войските: верни ли са, или е започнало разложение? А как да се провери оказва ли буржоазната, маоистката, реваншистката, националистическата, ционистката и другите пропаганди влияние върху съветския воин или не? Много просто. Първо трябва да се огледа цялото градче: окачени ли са портретите на ръководителите на партията и правителството, достатъчно ли са плакатите, лозунгите и останалата нагледна агитация, как са оформени клубът, стаята на бойната слава, как във всяка рота е оформена ленинската стая, как във всяка рота се издават стенвестникът и стенният сатиричен вестник, а във всеки взвод — ежедневният „боен лист“. А после трябва да се види с какво е зает войникът през свободното си време, какво върши, за какво си мисли. И това се прави много лесно: на комисията демонстрират концерт на художествената самодейност и спортни състезания. С това всичко е наред. Ето и други доказателства: купи, знаменца, знамена това е за спорта, а това за художествената самодейност.

Е, по този въпрос не е зле, а как сте с вътрешния ред, със спазването на военните устави? И тук нямаме проблеми! Погледнете: стоборите са боядисани, пътечките са подметени, прозорците са измити, креватите са опънати и идеално изравнени, по-добре е невъзможно да се изравнят! Повярвай ми, читателю, че ако един командир на полк съумее да се отчете по всички тези точки по-добре от колегите си, а освен туй съумее да прикрие всички престъпления и дисциплинарни простъпки, които се извършват почти ежедневно, повишението му е гарантирано. Най-важно е да умееш да скриваш кусурите, а разните му там учения и маневри на такъв образцов командир все ще му ги отметнат. Не са те най-важното!

За да излезе победител в неспирното състезание, всеки командир, от ротен и нагоре, трябва да има и художници, и артисти, и спортисти, най-добре на полупрофесионално равнище. За тях в армията е измислен специален термин — „мъртви души“, тъй като всички те се водят за мерачи, зареждачи, радисти и т, н., а се занимават дявол знае с какво. Един от сутрин до вечер рисува стенвестници, друг дрънка на китара, трети защитава спортната чест на ротата. Занаятчиите в зависимост от квалификацията им се делят на категории: ротни, батальонни, полкови, дивизионни и т. н. Във всеки окръг например са създадени специални спортни батальони. В тях събират най-добрите от окръга. И структурата на батальона съвсем не е армейска, а полуармейска: рота за спортни игри, баскетболен взвод или лекоатлетическа рота, взвод скачачи.

А за всичките световни и олимпийски шампиони да не говорим. Те до един са излезли от ЦСКА и от „Динамо“. От армията и от КГБ. В КГБ системата е същата. Ето как, когато киевското „Динамо“ пристигне, да речем, в чужбина, би трябвало да се коментира един мач: „Младши лейтенантът от футболната служба на КГБ подава точно топката на своя капитан!“ А ако в Канада пристигнат хокеистите на ЦСКА, правилно би било да се коментира: „Танкистите с подкрепата на пехотата и артилерията смело разкъсаха отбраната на противника в центъра и развиват настъпление!“

Между командирите от всички степени постоянно се води борба за занаятчиите: всички подчинени крият най-добрите си художници и артисти от началниците, а те на свой ред ги крият от своите началници, докато всеки един от тях шета из клубовете и спортните зали на подчинените си, за да открие най-добрите и да ги прибере. Тук се води същинска война със свои правила и хватки, с неписани закони и традиции. Неизчерпаема тема, може цял роман да се напише! Съществува и пряка размяна, най-често между командири, от които никой не е подчинен на другия: „Дай ми щангист и китарист, а аз ще ти дам бояджия и художник“ или „Другарю полковник,- не пишете лоша бележка за ученията (полковникът е посредник от друга Дивизия) — ще ви дам един скулптор! Когото поискате ще ви извае за офицерския дом на вашата дивизия — Ленин или Андропов, когото му поръчате!“

Всички занаятчии работят по акордната система за заплащане на труда, принципът на материалната заинтересованост тук се спазва свято. Заплащането е различно, според категорията. Понякога, да речем, така: „Ако станеш олимпийски шампион — ще ти дадем звание старши лейтенант!“ Какво му струва на министъра на отбраната да даде една-две звездички в повече? Един футболист чак генерал-майор стана, без да е прослужил в армията нито един ден; вярно, футболистът се казва Юрий БРЕЖНЕВ.

А в Киевския военен окръг, в танкоремонтния завод, беше организиран ремонтът на хиляди частни леки коли. Командването на окръга си тъпчеше джобовете с милиони, а занаятчиите, които ремонтираха тези коли, всяка вечер получаваха градски отпуск. И всички бяха доволни — и генералите, и златните ръце, и клиентът. И качеството на работата беше на ниво. Жалко, че сложиха край на далаверата, сега в Киев няма къде да си ремонтираш „Жигулата“.

Но дори ако занаятчиите не получаваха „сухо“, все едно трудът им щеше да е доста производителен, защото да плуваш по цял ден в басейн или да гониш тенисната топка е значително по-приятно, отколкото в жега и в кал да копаеш окопи с пълен профил; или да рисуваш сатиричен стенвестник в топлата канцелария е значително по-приятно, отколкото да сменяш танкови вериги на студа, това е доказано по експериментален път. Но всички те освен всичко друго получават безброй градски и домашни отпуски — за сметка на останалите, естествено. Тъкмо от тях започва разложението на армията (това не е единственият източник, нито най-важният, но е един от основните). Върви, да речем, абсолютно пиян, окалян, неподстриган войник през града, патрулите се правят, че не го виждат: това май е личният мебелист на командира на дивизията, а онзи, също пиян, май е личният копач на началник-щаба на дивизията, личен басейн му копае. Тия по-добре да не ги закачаме, ще си създадем главоболия!

Но да си дойдем на нашия сержант, от когото започнахме този разказ. По професия той беше бижутер, и то потомствен бижутер. Пристигнал в армията с всичките си инструменти: с пиличките, с малкото менгеме, с пинсетите. Широко разпространено явление е младите да идват в армията със своите собствени китари и балалайки, четки и платна. Съветският народ отдавна е наясно с порядките, които царуват в нашата родна армия, и затова съветва синовете си да разкриват талантите си незабавно, още от първия ден. Въпросният сержант демонстрирал таланта си още щом попаднал в нашия учебен танков полк. Завели го в един клуб и му заповядали да направи сувенир — мъничък сребрист танк, подарък за някакъв председател на комисия. Така през цялата си служба изобщо не го видях. От 30-те души във взвода имах седем такива; вярно, другите шест -художник, цигулар, пианист и трима спортисти — бяха прихождащи, тоест понякога веднъж седмично, та дори и по два пъти се появяваха във взвода и съумях криво-ляво да ги понауча на нещо.

Курсант Зумаров не се появи дори на випускната инспекция, а и нямаше защо да се появява: той други танкове освен играчките, които майстореше от бронз и органично стъкло, не беше виждал. На изпита вместо него се яви командирът на полка, той все си шепнеше нещо с комисията. В резултат Зумаров стана отличник, дадоха му звание сержант и го оставиха в нашия полк като командир на отделение — да подготвя нови поколения командири на танкове.

Не мисли, читателю, че само аз съм имал проблеми с „мъртвите души“ — всички взводни командири имаха по шест-седем „мъртъвци“. Тук разпределението е справедливо, никой не е ощетен! Та по този начин подготвяме кадри за родната армия. Пристига такъв командир на танк — недоучен — от учеблия полк и веднага заявява: аз не съм командир, аз съм вокалист. В полка, естествено, му се радват, тъкмо ти ни трябваше! И докато танкът се командва от мерача, вокалистът си пее ариите. Всички са доволни. А най-добрите си занаятчии като нашия бижутер учебният полк за нищо на света няма да даде на бойните войски — оставя си ги под всякакъв предлог, най-често като инструктори.

Да, ама на сержант-инструктор Зумаров междувременно му хвърлил око командирът на дивизията, а след това и командващият армията и той се издигна отначало на дивизионно равнище, а после и на армейско. И може би щеше да се издигне още, само че патрулите го хванали, на всичко отгоре в друг окръг.

След първия ни разговор с военния следовател вече бях решил, че втори няма да има, защото абсолютно нищо не знаех за сержанта, нито на какво равнище се намира сега, нито кой е същинският му командир, нито колко пъти седмично му дават градски отпуск. Но втори разговор все пак се състоя.

— Къде му е клетвата?

— Съвсем не знам!

И наистина не можех да знам.

Работата е там, че всеки съветски войник след едномесечна подготовка полага клетва. Това става едва след като войникът за пръв път е стрелял със собственото си оръжие. За всеки войник клетвата се отпечатва на отделен лист и той се разписва под текста му; това се прави, за да може този отделен лист винаги да бъде сложен в папката с наказателното му дело.

Когато целият учебен взвод за пръв път отишъл на стрелбището преди полагането на клетва, Зумаров изпилвал първия си танк.

— Нищо — казал му командирът на полка, — ще идеш със следващия взвод.

После полковият командир явно е забравил да се разпореди, той си има сума проблеми! А аз като пряк началник също не можех да проконтролирам. Беше ми казано да не си навирам гагата. И не си я навирах. Пък и нямах възможност да я навирам.

Само че сега Зумаров, както се изясни, не беше нито сержант, нито дори войник. И военната юрисдикция не го ловеше: щом не е положил клетва — значи не може и военен съд да го съди, а според гражданските закони той не бе извършил нищо лошо, просто за няколко дена от един град отишъл в друг град. Наистина, и целите тия година и половина, които беше изкарал в армията, също не можеха да му се зачетат, тъй като срокът на службата в армията се изчислява от деня на полагането на клетвата. По този въпрос и Зумаров можеше да вдигне скандал: нищо не ме интересува, аз дойдох в армията и честно служих, а вие защо не сте ме заклели? Това не е моя грижа, а ваша!

Скандалът се разгаряше и трябваше незабавно да му се сложи край, защото можеха да пострадат не само дребни пионки като командира на полка, но и някои по-големи началства. Скандалът бе потушен на равнище Киевски военен окръг. Там направили компромис. На Зумаров му оставаше да служи още година и нещо. Вместо това предложили да бъде уволнен незабавно, по здравословни причини. Зумаров приел компромиса. А на Москва съобщили, че в Омск действително е бил арестуван сержантът от Киевския окръг Зумаров, само че той вече не бил строеви сержант, а предсрочно демобилизиран. Освободеният от медицинска комисия сержант страдал от разстройство на паметта и затова не е предявил на патрулите съответните документи.