XV ГЛАВА

---

1

— Слагай го — заповядва ми Навигаторът. Слагам на главата прозрачен шлем. Той прави същото. Сега приличаме на космонавти. Шлемовете ни са съединени с гъвкави прозрачни тръби.

Да се подслуша онова, което се говори в командирския кабинет, е невъзможно. Дори теоретически. Но ако в допълнение към всички системи за защита ми заповядва да се възползвам и от устройството за разговори, значи ще става дума за нещо съвсем интересно.

— Ти постигаш успехи. Не само в добиването. Неотдавна премина през серия от проверки, организирани от Аквариума и от мен лично. Не се досещаше за проверките, но ги издържа блестящо. Сега си в нулевата категория доверие…

Ако това е истина, ГРУ малко ме надценява. И аз не съм безгрешен. НЕ съм светец. А може Навигаторът да не ми казва цялата истина. НЕ напразно му викат Лукавия.

— ГРУ ти доверява провеждането на операция от изключителна важност. В най-скоро време във Виена пристига Приятел. Той е важен за нас. Колко е важен, можеш да прецениш сам: ръководи го лично генерал-полковник Мещеряков. Кой е този Приятел, не знам и нямам право да зная. А на теб още по-малко ти се полага да го знаеш. Ясно е, че с такъв човек ние лично не се срещаме. Никога. Той работи чрез система от скривалища и сигнали. Но ГРУ е готово да се срещне с него във всеки един момент. Трябва да сме сигурни, че контактът с него може да бъде осъществен при каквито и да е обстоятелства, по което и да е време. Затова веднъж на няколко години се организират контролни срещи. Той получава бойно повикване и идва да осъществи връзката. Но ние не влизаме в контакт. Само го наблюдаваме отдалеч. Неговото идване е потвърждение за ГРУ, че свръзката работи нормално. Освен това проверяваме сигурността край него. Сега ще бъде извършена такава операция. Със заповед на началника на ГРУ се заповядва ти да проведеш контролната операция. За теб ще бъде резервирана стая в един хотел. Ще проверяваш две денонощия с мощно осигуряване. Ще прекосиш цялата страна на колела.

Ще оставиш колата си в Инсбрук. Ще изчезнеш. Ще се разтвориш. Във Виена ще се появиш като призрак. Ще извършиш крайната проверка. Ще влезеш в хотела през ресторанта. Незабелязано нагоре. Всичко ще бъде подготвено. Ще имаш „Минокс“ с телеобектив. фотоапаратът е зареден с лента „Микрат 93 Щит“. Лентата има два слоя: отвличащ и боен. Върху отвличащия слой са направени снимки на австрийски военни летища. Бойният слой ще използваш за работа. Ако те арестуват, опитай се да извадиш лентата от апарата и да я осветиш. Не успееш ли, те ще я проявят. Ще получат изображението на летищата, но ще унищожат с проявителя бойния слой. Нека да те вземат за дребен шпионин. Разбра ли всичко?

— Да.

— Слушай тогава по-нататък. Приятелят ще се приближи в точно определено време до витрината на магазин за обувки. Ти ще бъдеш на сто метра от него и осемнадесет метра по-нагоре. Ще снимаш появяването на Приятеля. Не знам кой ще бъде. Може да е жена, преоблечена като мъж. Може да е мъж, преоблечен като жена. Не се смущавай, дори ако дрехите са мръсни, а косата — чорлава — така е по-добре за работата. В продължение на половин час преди появяването на Приятеля зафиксирай на лентата всяко движение, което ти се стори подозрително. Как да го познаеш? Той ще се появи в точно определено време на точно определено място. Навит вестник в дясната ръка е знакът за разпознаване и едновременно сигналът за благополучие. Същият вестник, но в лявата ръка, е сигнал за опасност. Приятелят идва на среща. Той не знае ще го посрещнем или не. Но ако е контролиран, може да предотврати срещата. Така ще спаси нашия офицер и едновременно и кожата си. Ако е контролиран от полицията, в негов интерес е да намали броя на контактите с нас. Ако след пет минути никой не влезе в контакт с него, ще си отиде и ще излезе отново за осъществяване на връзка, когато ние го поискаме. Възможно е да е след десет години и от другата страна на планетата. А възможно е отново само да го проверим, без да влизаме в контакт с него. Какво не е ясно?

— Всичко е ясно.

— И последното. Времето и мястото на провеждане на операцията ще ти ги съобщя внезапно, точно пред началото й. През времето до операцията нямаш право да влизаш в никакъв контакт с чужденци. За всеки принудителен контакт докладваш лично на мен. За тази работа не знае никой, дори първи шифровчик. Телеграмата беше прикрита с личния ми шифър. В хотелската стая при теб не трябва да има никакъв друг фотоапарат освен този, който ще ти дам преди операцията. Допълнителен фотоапарат може да ти струва главата. Бъди внимателен с „Минокса“. Зареден е и е запечатан в Аквариума. Печатът почти не се вижда. Внимавай да не го повредиш. За това как изглежда Приятелят, нямаш право да разказваш на никого, дори на мен. Запечатаният „Минокс“ ще замине с дипломатическата поща в Аквариума и там лентата ще бъде проявена по специален начин. Всичко ли разбра?

— Всичко.

— Тогава повтори всичко от началото.

2

Стаята в хотела е избрана професионално. Стаята ми е ъглова. Мога да наблюдавам наведнъж три тихи улички. Ей там е магазинът за обувки. На съседните улици няма почти никакво движение. Остават три часа и десет минути до появяването на Приятеля.

Нечия грижлива ръка е приготвила всичко, което може да ми потрябва: телеобектив за „Минокса“ с големината на батерийка за електрическо фенерче, голям бинокъл, „Карл-Цайс-Йена“, хронометър „Омега“, комплект светофилтри, карта на града, термос с горещо кафе. „Минокса“ го донесох със себе си.

Ето го, на дланта ми. Един малък хромиран правоъгълник с бутони и прозорчета. С „Минокс“ вече половин век работят всички разузнавания. С „Минокс“ работеше Филби срещу британското разузнаване в полза на съветското разузнаване. С „Минокс“ работеше полковник Пенковски срещу съветското разузнаване в полза на британското разузнаване. Ето го, на дланта ми е. Малък прецизен „Минокс“. Присъединявам телеобектива и се опитвам да фотографирам. Само се прицелвам. За такъв малък фотоапарат сто метра са голяма дистанция. Ако ти трепне ръката, всичко ще се размаже. „Минокс“ не е измислен за такива цели. „Миноксът“ е да се снимат подредени на маса документи.

Времето напредва мързеливо, точи се едва-едва край мен. Запушалката на термоса, която ми служи за чашка, дими с тънка струйка — както Везувий над Неапол. Една дебела жена излиза от къщи и върви по улицата. Нищо интересно. Премина пощаджия с велосипед. Пак всичко замря. По улицата мина черен Мерцедес. На задната седалка, потънал във възглавничките, седи човек, облечен в бели чаршафи. Някой представител на бедна страна е тръгнал на съвещание да иска от богатите страни пари. И дипломати от богати страни също отиват на съвещанието. Но техните коли са по-скромни. Казват, че в бъдеще ще се увеличава пропастта между богатите и бедните страни, така специалистите казват, те по-добре знаят. По-голяма пропаст ще означава, че дипломатите на бедните страни ще се возят само на ролс-ройс, а дипломатите на богатите страни сигурно ще се качат за икономия на велосипеди.

Тъничката стрелка на малкия прецизен хронометър скучно прави кръг след кръг. Дебелата жена отново премина. Пак изшумяха колела на огромен черен автомобил със затъмнени стъкла: още някой пребеден е тръгнал за помощ. Отново изследвам улицата с бинокъла. Да не изпусна нещо, да запомня всички номера. Да запомня лицата. Не са много. Да запомня всяко движение. Всяка промяна. „Миноксът“ е в бойна готовност, като зенитна картечница в танк. Винаги е готова за бой. Всичко подозрително — на лентата. Кадрите в „Минокс“ са миниатюрни. Затова твърде много се побират в късата лента. А това какво е?

Какво?? Още не съм осъзнал всичко, просто съзнанието ми е изпълнено с нещо ужасно и непоправимо. На улицата спря красавец ситроен. Ще го позная сред хиляди други — това е ситроенът на Младши лидера. От колата излиза една жена, бързо се навежда към Младши лидера и го целува. Точно този момент фотографира беличкият ми прецизен „Минокс“. Жената се качва в спортен фиат и заминава. А Младши лидерът отдавна вече не е на улицата.

Седя във фотьойла. Хапя устни. Жената естествено не е съпругата на Младши лидера. Нея я познавам. Тази жена не е секретен агент. Навигаторът знае времето и мястото на всяка операция и сега сигурно е забранил каквито и да било операции в моя район. Значи ГРУ отново ме проверява. Завряха ме в тази глупава стая и ми разиграха комедията. Сега чакат ще доложа ли за простъпката на обожавания от мен човек или ще я скрия. Затова фотоапарат ми дадоха, за да разберат колебал ли съм се дори за миг или веднага съм го използвал. А още от снимката могат да видят дали са ми треперели ръцете или не.

Но аз ненапразно хапя устни. Има още една възможност. Тихата уличка по всички показатели е подходяща за тайни срещи. За това, че седя на шестия етаж зад плътните завеси, е известно на малцина. Може и да не го е знаел, ако не е бил лично привлечен към операцията. Младши лидерът и любовница. Американка ли е? Англичанка ли? Ясно, че е чужденка. На съветската жена в чужбина не й се полага лека кола. Още повече спортна. Защо й е спортна? Всички коли принадлежат на съветската държава и се използват само от онези, които пазят и умножават държавната мощ. Ако това не е комедия и не е проверка край на Младши лидера. Свършено е с него. Конвейр. Пълнен конвейр с много неприятен финал. Но всичко това може да е проверка. Как ли само не е проверяван всеки от нас?! Точно така и трябваше да действам. Бързо и решително. Празните ми очи гледат към празната улица. Никой не нарушава спокойствието й. Само някаква неприятна прегърбена фигура с вестник в ръката блее край витрината на магазина за обувки. Какво интересно можеш да видиш там, човече?

Отпускам се във фотьойла и гледам към тавана. И изведнъж скачам, събаряйки термоса. Хващам „Минокса“. Конвулсивно натискам бутона. Та това е ТОЙ! Това, мамка му, е ПРИЯТЕЛЯТ. Щрак, щрак. И още веднъж. Дявол да ги вземе всичките приятели заедно с генерал-полковника Мещеряков, заедно с Младши лидера и неговата ку… а. Времето изтече. Приятелят хвърля без желание вестника в боклукчийската урна и изчезва зад ъгъла.

Качеството на кадрите може да се окаже незадоволително и това ще издаде душевното ми състояние. Ще хвърли светлина върху факта, че не съм искал да издавам Младши лидера, че съм се колебал.

Ставам. Отвинтвам телеобектива. Термоса, обектива и бинокъла опаковам в пакет и ги пускам в урната. Някой след мен ще вземе всичко това. „Миноксът“ стискам в лявата ръка. Така е по-удобно при арест да се извади от него лентата. Ех, да ме бяха арестували. Ами ако изсимулирам полицейско нападение? Не, това няма да мине. Генералният консул ще позвъни в полицията и ще разбере, че никой не ме е нападал. Тогава ще ме сложат на конвейра.

Излизам на улицата и яркото слънце ме заслепява. Не. В този радостен свят не може всичко да бъде толкова лошо. Това е било обикновена проверка. Обичайна провокация на ГРУ. И аз не се хванах. В академията на какви ли не проверки ни подлагаха. И по-жестоки. Животът на най-близките ни хора висеше на косъм. А след това се изясняваше, че нашите началници са разигравали просто комедия. Мнозина не издържаха на това.

А аз издържах. А минутите на съмнения ни ги прощаваха. Все пак сме хора.

3

— Откъде се появи Приятелят?

Мигновено размислям, дали да излъжа или не.

— Не видях, другарю генерал.

— Ти имаше хронометър. Нима Приятелят не дойде точно навреме.

Мълча.

— Смути ли те нещо? Нещо подозрително? Непонятно? Необяснимо? Какво те смути?

— Първият Ви заместник… Нетърпима тревога в очите му.

— … Първият Ви заместник беше на мястото на срещата дванадесет минути преди появяването на Приятеля… с жена.

Острите кокалчета на юмруците побеляха като платно. И лицето му е като платно. Гледа в стената През мен. После тихо и спокойно пита:

— Ти, естествено, не успя да го фотографираш…

Трудно е да се разбере дали ме пита или го твърди. А може би ме заплашва.

— Успях…

Страхувам се да го погледна в очите. Гледам в краката си. Времето тъжно се ниже. С нежелание. Часовникът на стената в кабинета тиктака — тик-так-тик-так.

— Какво ще правим?

— Не знам — свивам рамене.

— Какво ще правим?! — удря с юмрук по масата той и веднага, пръскайки слюнка, шепти в лицето ми: „КАКВО ЩЕ ПРАВИМ!?“

— Ще готвим евакуацията! — изведнъж побеснявам и му се озъбвам аз.

Викът ми го успокоява. Притихва. Просто става нещастен старец, налегнат от тежка мъка. Той е силен човек. Но системата е по-силна от всички нас. Системата е могъща. Под неумолимата й брадва може да попадне всеки от нас. Той гледа в празното пространство.

— Знаеш ли, Витя, полковник Мороз през шестдесет и четвърта година ме откачи от смъртното наказание. След това из цял свят го водех със себе си. Той вербуваше жени. Но само какви жени! Ех, живот! Обичаше си ги. И те го обичаха. Знаех, че позавива. Знаех, че във всеки град има любовница. Прощавах му. И знаех, че ще го пипнат. Знаех. Как да се скриеш в тази Австрия? Добре. Ще успеем ли двамата да се справим с евакуацията?

— Ще успеем.

— Вземи спринцовка от шкафа.

— Взех я.

Натисна копчето на разговорното устройство.

— Първият шифровчик.

— Аз, другарю генерал — отговаря апаратът.

— Първият заместник при мен.

— Слушам — отговаря апаратът.

— Сядай — уморено казва Командирът. Самият той седи зад масата. Лявата му ръка е върху нея. Дясната — в чекмеджето на масата. Там е и застинала. Аз съм зад фотьойла, в който сега седи Младши лидерът. Ръката на Навигатора в масата каза вече всичко на Младши лидера. А от моето присъствие разбира, че по някакъв начин аз съм го проверявал и с нещо съм го хванал. Протяга цялото си тяло чак до изпукване на костите. След това спокойно извива ръце зад облегалката на фотьойла. Знае правилата на играта. Щраквам белезниците. Внимателно повдигам ръкава на сакото му, откопчавам златния ръкавел и оголвам ръката му. Намокрям една тънка бяла салфетка (за почистване на стъкла на очила) с джин от зелената бутилка. Със салфетката разтривам кожата, в която сега ще влезе иглата. С тънко острие пробивам мембраната на тубичката-спринцовка, без да докосвам с пръсти иглата. После вдигам спринцовката на нивото на очите си, с два пръста нежно натискам прозрачните стени на флакончето с прозрачната, леко мътна течност. Иглата трябва да се вкара внимателно под кожата, а съдържанието на тубичката да се изстисква плавно. След това, без да си отпускам пръстите (тубичката като помпа може отново да засмуче цялата течност в себе си) изваждам иглата и отново разтривам кожата със салфетката с джин.

С кимване на глава Лукавият ми дава знак да изляза Излизам от кабинета и, затваряйки вратата, чувам гласа му, лишен от каквито и да било емоции:

— Разказвай…

4

Съвсем зле.

Никога не ми се е случвало подобно нещо. Прилошава им само на слабите. Именно те са си измислили хилядите болести и са им се посветили, като пропиляват времето си. Тези слаби хора са си измисляли главоболието, пристъпите на слабост, припаданията, угризенията на съвестта. Нищо подобно няма. Всички тези беди са само във въображението на слабите. Не слагам себе си в силните. Аз съм нормален. А нормалният човек няма нито главоболие, нито сърдечни пристъпи, нито нервни разстройства. Никога не съм боледуват, никога не съм хленчил, никога не съм молил за ничия помощ.

Но днес ми е зле. Непоносима тъга. Смъртна тъга. Чак човек да заколиш.

Седя в една малка пивница В ъгъла. Като заграден отвсякъде вълк. Покривката, върху която са опрени лактите ми, е на квадрати — червено с бяло. Чиста покривка. Бирената халба е голяма. Изваяна. Бирата прилича по цвят на коняк. Сигурно и вкусът й е чудесен. Но аз не чувствам вкуса й. На неравната стена на бирената халба стоят два лъва на задните си лапи, а с предните държат щит. Красив щит и красиви лъвове. Розовите им езичета са изплезени. Обичам всички видове котки: и леопардите, и пантерите, и домашните котки — черни и сивички. И онези лъвове, които са на бирените халби, и тях обичам. Красив звяр е котката. Дори домашната. Чиста. Силна. От кучето котката се различава по своята независимост. А колко гъвкава е! Защо хората не се прекланят пред котките?

Хората в салона са весели. Те сигурно всички се познават. Всички се усмихват един на друг. Срещу мен седят четирима здравеняци: шапки с пера, къси кожени гащи до коляното с връвчици. Мъжагите са страшно яки. Брадите им са рижави. На масата им вече няма място от празните халби. Смеят се. Какво се хилите? Така бих запратил някоя халба по смеещите се мутри. Голяма работа, че сте четирима, че юмруците ви са почти като на моя командир на полка — юмруци като бирени халби.

Да взема да им скоча? И да ме убият на място. Да ми строшат черепа с дъбова табуретка или австрийска украсена халба. Но няма да ме убият. Ще ме изхвърлят от салона и ще извикат полиция. А ако се нахвърля на някой полицай? Или пък Брежнев скоро пристига във Виена на среща с наивния Картър. Да се хвърля срещу Брежнев? Тогава вече съвсем сигурно ще ме убият.

Само че, нима е интересно да умра от ръката на полицай или от ръцете на тайните брежневи телохранители? Друго нещо е, когато те убиват добри и силни хора като тези отсреща. А те смеят ли се, смеят.

Никога на никого не съм завиждал. А сега изведнъж завистта като усойница пропълзя тихо в душата ми. Ех, да имах едни такива панталони до колената, пък и шапка с перо! Бирена халба вече си имам. Какво повече му трябва на човек да е напълно щастлив?

А те се смеят, превиват се. Един се закашля, а смехът така и ще го сдави. Друг става, халбата в ръката му е пълна, пяната прелива отвън. Също се смее. Гледам го в очите. Какво има в очите ми не знам, но срещайки погледа си с мен, якият австриец, глава на компанията, изведнъж млъкна и сподави усмивката си. И той ме гледа в очите. Съсредоточено и внимателно. Очите му са ясни. Чисти очи. Гледа ме. Стисна устни. Наклони глава.

Дали от погледа ми навяваше смъртен студ, дали съобрази, че сам себе си погребвах. Какво си помисли за мен, не знам. Но като срещна погледа си с моя, този як мъжага някак си угасна. Всички край него се смеят. Алкохолът кипи в щастливите им глави, а той седи мрачен, гледа в пода. Дори ми стана жал за него. Защо с погледа си развалих цялата вечер на човека?

Много ли продължи това, малко ли, но те станаха, тръгнаха към изхода. Онзи, най-големият, върви последен. На самата врата спря, погледна ме изпод вежди, а после изведнъж понесе гигантското си туловище към моята маса. Страшен, като разгневен танк. Челюстта ми дори ме засмъдя, предусещайки избитите от удара зъби. Не изпитвах никакъв страх. Удряй ме, австриецо, здравата ти развалих вечерта. При нас за това винаги разбиват муцуните. Традиция ни е. Приближава се. Закри целия свят пред мен с исполинския си корем. Удряй, австриецо! Няма да се съпротивлявам. Удряй, не си играй! Ръката му тежка, няколкокилограмова, се отпусна върху лявото ми рамо и леко го стисна. И по тази ръка сякаш потече човешко съчувствие. С дясната си ръка стиснах ръката му. Стиснах я благодарно. Не гледам в очите. Не знам защо. Склоних глава над масата. А той тръгна към изхода, тромав, без да се обръща. Чужд човек. Същество от друга планета.

А и той е човек. Добър, по-добър от мен. Сто пъти по-добър.

5

Какво става с мен? Какви са тези промени? Какви са тези мятания? Чувствам се по-добре. Сигурно е от бирата. А може би от широката мазолеста лапа, която ме потупа по рамото и ме задържа на края на пропастта. Но какво все пак ми беше станало? Защо беше помръкнал за мен белият свят? Може да е онова, което слабите хора наричат угризения на съвестта? Не, разбира се. Нямам съвест, тя не ме мъчи. И защо да ме мъчи? Откъде накъде? Аз ли предадох Младши лидера? Добър човек е. Но ако не аз него, той мен щеше да ме прати на конвейра. Работата ни е такава. Като издадох Младши лидера, аз ГРУ предпазих от някои случайности. За такива неща в Централния комитет Кир казва „благодаря“. Ще откарат Младши лидера, нов ще пратят. Струва ли си да се разстройвам от това? Ако всеки даваше воля на чувствата си, системата отдавна да е рухнала. А тя си стои и става все по-здрава. И е силна, точно защото в мига се освобождава от всеки, който се отпусне. От всеки, който дава израз на чувствата си.

Аз самият отпуснах ли се? Без съмнение. А видял ли ме е някой? Възможно е. Можеше ли да се забележат отстрани моите преживявана? Естествено. Ако позата е на нещастник, ако ръцете са увиснали безсилно, ако погледът е угаснал, всичко това можеше да бъде забелязано. Ако австриецът разбра, че ми е зле, то техният разузнавач, който би могъл да ме следи, би го разбрал още по-бързо. След евакуацията на Младши лидера Навигаторът като нищо би могъл да назначи следене: как се държи Четиридесет и първи? Да не се е отпуснал?

Нещо се беше случило с мен и за няколко часа бях изгубил самоконтрол. Ако Навигаторът научи, през нощта ме очаква евакуация. Поредният самолет ще долети едва след три дни. Тази дни ще ги прекарам на тъмно във фотолабораторията. Но днес през нощта непременно ще ме замъкнат в онази тъмница. Дори при обикновения самолет, ако уредите му за управление някога изключват, не се допуска до полети. Та камо ли разузнавач. Разузнавач, който губи самоконтрол, е опасен. Махат го незабавно.

От пивницата крача бавно към колата си. Ако искаш да откриеш следенето — повече равнодушие. Гледай често в краката си. Успокой следящите те. Тогава именно ще ги видиш. Защо, успокоили се, те правят грешки. Вече много години съм като летец-изтребител, все в задното стъкло на хората гледам. По-често назад гледам, отколкото напред. Професията ми е такава. Но не и сега. Сега давам възможност на онзи, който е може би ме следи, да се успокои и да намали бдителността. Колата ми се движи гладко. Никакви фокуси. Никакви опити да се скрия в пресечките.

Покрай брега на Дунав, през моста и пак покрай брега. Бавно, не давам рязко газ, не се старая да отбия някъде край железопътна линия. (Добре е да правиш проверки край железопътна линия.) Заобикалям центъра на града. Движа се по широките улици сред потока ,от коли. Добре е за онези, които следят. И съвсем лошо за онзи, когото следят. От Шведенплатц се движа по посока на Аспернплатц. Но ето, че рязко завивам наляво в първата пресечка към Главната поща и отново завивам рязко надясно. Тук ще ме спре един светофар. Това го знам. А дали знае за светофара онзи, който ме следи?

Ако някой ме следи, той трябва да изскочи след мен или да ме загуби. А да заобиколи тук по успоредни улици е невъзможно. Тук всичко познавам. Всички тротоари тук съм изходил.

Под светофара съм. Сам. Уличката е тясна и криволичеща. Е, хайде, някой ще изскочи ли откъм завоя? Още секунда и ще светне зелено. Откъм завоя излиза сив, очукан форд. Спирачките скърцат — още е зелен шофьорът. Не е знаел, че има светофар зад ъгъла. Не е мислел, че мога да стоя под светофара и да го чакам. Аз вече плавно потеглям. Зелена светлина. Уцелвам с един поглед очилатото му лице — в огледалото за обратно гледане. Да, братле. Познавам очилатата ти мутра. Номерът на колата ти не е дипломатически. Но ти си съветски дипломат. Видях те в делегацията по съкращаване на въоръженията в Европа. Не мислех, че си от нашата глутница. Мислех си, че си чист. Но защо един чист дипломат в работно време ще се разкарва из града? Защо ще излита от завоя с бясна скорост — нали ще го глобят!

Сега не бързам. Умил съм лицето си с равнодушие. Не забелязвам нищо, не реагирам на нищо. фордът повече не се появява. А може и да се е появявал, но аз не се опитвам пак да го откривам. Достатъчен ми е и един път. Ясно ми е, че ме следят. Капка съмнение няма в това.

Шофьорът на форда сега сигурно се измъчва: видял ли съм го или не, познал ли съм го или не? Той, естествено, се успокоява, че съм разсеян, че съвсем не гледам назад, че не бих могъл да го забележа. Интересно, колко коли Лукавият е пуснал да ме следят? Ясно, че не е само една. Ако само една кола участваше в следенето, то в колата щяха да седят поне двама души. Щом в колата има само един човек, значи колите са няколко. Това е ясно на всеки. Следенето може да завърши само с евакуация.

И трябва да се разбере командването на ГРУ. Губи ли човек самоконтрол след някакво дребно произшествие, означава, че и в бъдеще може да го загуби. В най-отговорния момент. А може и по-рано да е губил самоконтрол? Може вражески организации да са се възползвали от това?

Ще ме заловят днес през нощта. И ако бях на мястото на Навигатора, щях да постъпя точно така: първо, незабавно след случилото се щях да дам заповед за следене и второ, след като се убедя, че нещо не е наред — щях да заповядам евакуация.

Аз не карам към посолството. Посолството — това са белезниците и инжекцията. Отивам си в къщи. Трябва да се подготвя за неизбежното. И да посрещна с достойнство удара на съдбата.

6

Заключил съм отвътре вратата на квартирата си, а прозорецът леко съм открехнал. Ако не ми стигне мъжеството да ги срещна лице в лице, ще скоча през прозореца. Под мен има седем етажа. Напълно достатъчно. Пътят през прозореца е лекият път, но го обмислям и него. Това е път за малодушните. За онези, които се страхуват от конвейра. Ако в последния момент се изплаша, ще се възползвам. Наскоро един горд варяг от ГРУ избягна конвейра именно по този път — точно в центъра на Париж се хвърли през прозореца върху камъните. Друг варяг от ГРУ от Лондон работеше за едно много важно осигуряване в Швейцария. Сгреши. Не поиска да отиде на конвейра. Преряза си вените. Но хрътката майор Анатолий Филатов не се изплаши от конвейра. И аз няма да се уплаша.

А изобщо знае ли човек! Лесно е да се заричам сега. И все пак няма да тръгна към прозореца. Ставам и решително го затварям. Това не е за мен. Няма да отида на конвейра и през прозореца няма да скоча. Когато почукат, ще отворя вратата и ще впия зъби в нечие гърло.

Погледнах часовника. Изстинах. Вече минава полунощ! Познавам тактиката на Аквариума. Евакуацията обикновено започва в 4,00 часа. Аквариумът нанася ударите си на разсъмване. Най-сънливото време. Могат, разбира се, и по-рано да започнат и затова подреждането на хората трябва още по-рано да стане. Така, че сигурно вече съм закъснял. Напълно възможно е двамина вече да чакат определения час на стълбищната площадка на горния етаж. Още една двойка някъде край входа. Някой, разбира се, ще е в гаража. Основната група чака някъде наблизо.

Сега имам само една възможност — да изляза внимателно от квартирата си, да сляза два-три етажа по-надолу и чак оттам да извикам асансьора, а с него — право в подземния гараж, оттам пък да изляза не през изходната, а през входната врата, ако, разбира се, успея да я отворя отвътре…

Отключих безшумно.

Тихо натискам дръжката на бравата, главното е да не скръцне. Въздишам дълбоко и дръпвам вратата към себе си. Ивицата светлина от коридора става все по-широка на пода на моята стая. Като затаих дъх, дръпнах я по-силно и тя заскърца тихо, тъжно и продължително.

Колата съм оставил доста далеч от къщата. Тя е в сянката, сред струпаните на един голям паркинг коли. Но къщата си виждам ясно. Засега наоколо не се случва нищо подозрително. Всичко спи. Всички спят.

Изведнъж в 3,40 всички прозорци на моя апартамент светнаха. Да, точно това предвиждах.

В гората съм. Студено сиво разсъмване. Кълба от мъгла. Ледена роса. Още наникъде не съм побягнал. Тук съм, само за да помисля. Не обичам, когато мислите ми се прекъсват от внезапно настойчиво чукане или позвъняване на вратата.

Преди всичко ми предстои изборът: да се върна, да се предам, доброволно да отида на конвейра или… В последния момент, когато останат насаме със системата, милиони хора са си задавали такъв въпрос. Никак не ме интересува какво ще си помислят другите за мен сега или по-късно. Чуждите все едно ще ме осъдят, както са осъдили милиони мои предшественици. И наистина, ако хората са отивали, без да протестират под комунистическата брадва — то сега ги осъждат: робски души, неспособни да протестират, там ви е мястото. Но ако не са отивали на доброволна смърт, е трябвало или да бягат, или да се бият. И тях са ги осъждали: изменници, предатели, помощници на врага! Ако се предам доброволно — аз съм глупак, слуга и роб. Ако не се предам — ще съм предател.

Смятайте ме, братлета, за предател, за слуга не ме смятайте. Но и за много голям престъпник не ме бройте. Цялото обкръжение на Ленин се оказаха изменници, предатели и шпиони на чужди разузнавания, включително Троцки, Зиновиев, Каменее, Риков, Бухарин и така нататък. Кой е тогава Ленин? Ленин е главатар на шайка изменници, шпиони и терористи. Как да бъдат наречени всички онези, които вярно са служили на Ленин? Които сега се прекланят пред него? Със Сталин става съвсем същото. И той беше заобиколен от врагове, шпиони, развратници, антипартийци. И самият той се оказа криминален престъпник. Как да бъдат наречени онези, които изпълняваха заповедите на този престъпник? Рано или късно всички наши лидери ще влязат в числото на предателите, волунтаристите, мошениците, бърборковците и развратниците. Да се избяга от тях е престъпление, естествено. А да останеш и да изпълняваш заповедите им?

Студено е в гората, пронизващо. Не съм свикнал дълго да мисля. И философията не е моята област. Но на един въпрос трябва сам да си отговаря: аз бягам, защото ненавиждам системата или защото системата ме е настъпила по опашката? Отговорът на този въпрос ми е съвсем ясен: ненавиждам системата отдавна, винаги съм бил против нея, готов съм бил да рискувам главата си, за да сменя съществуващата система с каквото и да е, дори с военна диктатура. Но. Ако системата не ме беше настъпила по опашката, нямаше да избягам. Щях да продължавам вярно да й служа и бих постигнал големи резултати. Не знам дали бих започнал по-късно да протестирам или не, но в дадения момент аз просто спасявам кожата си.

Отговорът на главния въпрос се получи ясен и неутешителен за мен. Трябваше, Витя, по-рано да започнеш! Трябваше да избягаш при първата възможност! А още по-добре — да се срещнеш със западното разузнаване и да му предаваш материали за Аквариума, както направиха Пенковски, Константинов, Филатов. Лошо се получи, Витя. Може ли да се поправи ситуацията? Не, Късно е. А може и да не е късно. Ако успея да се отърва от Аквариума, ще живея тихо, няма да скачам или пък мога… Какво мога?

Седя няколко минути неподвижно, а след това сам формулирам извода за себе си: аз съм предател и изменник. Заслужавам най-тежко наказание затова, че самоволно напускам системата. Заслужавам същото най-тежко наказание и затова, че не се борих срещу нея. Сега спасявам кожата си, но ако успея да се измъкна от премеждието, ще започна борба срещу нея с риск за спасената си кожа. Успея ли да избягам, няма да си мълча. Ще работя упорито. По много часове на ден. Ако не успея да направя нещо сериозно, поне няколко книги ще напиша. Ще пиша по 15 часа на ден. По една книга годишно. Но това е нещо второстепенно. Освен по този начин ще се опитам да им нанеса наистина сериозна загуба. Знам как. Те са ме научили как. Ще бъда смел. Ще рискувам. И не държа чак толкова на кожата си.

Остава последният въпрос: къде да бягам? Въпросът е лесен: във Великобритания. Великобритания веднъж изгони 105 съветски дипломати. Резидентурите на КГБ и ГРУ в пълен състав. Никой освен нея не се реши на такова нещо. Щом като могат да защитят своите интереси, може би ще успеят да защитят и моите. 105! Статистиката е в полза на Великобритания.

Сега трябва да реша как да се свържа с правителството на Великобритания. Пътят е един — чрез представителите на това правителство. Колкото по-малко са бюрократичните стъпала, толкова по-бързо ще бъде взето решение. Но при посланика няма да ме пуснат. И така, отивам при който и да е високопоставен английски дипломат. Край британското, американското и френското посолства със сигурност ме чакат момчетата от Аквариума. Значи трябва да отида в частен дом. Лукавият естествено и това е предвидил, но няма да може да контролира подходите към къщите на всички западни дипломати от висок ранг. Освен това аз ще отида пеша, като скрия колата си в гората.

7

Къщата на английския дипломат е голяма, бяла, с колони. Пътечките са посипани с дребни камъчета. Градината е разкошна. Аз съм брадясал. Облечен съм с черна кожена куртка. Без кола съм. Никак не приличам на дипломат. А всъщност вече не съм и дипломат. Повече не представлявам страната си. Обратното, страната ми сега ме търси под дърво и камък.

В къщата на английския дипломат нищо не е така, както в обикновените къщи. Тя няма звънец. Вместо звънец на вратата има една блестяща бронзова лисича муцунка. С тази муцунка трябва да се почука на вратата. Много важно е за мен да се появи самият стопанин, а не някой от прислугата. Върви ми. Днес е събота, той не е на работа и прислугата също не е в къщи.

— Здравейте.

— Здравейте.

Протягам дипломатическия си паспорт. Той го попрелисти и ми го върна. Заповядайте.

— Имам послание към правителството на Нейно Величество.

— В посолството, моля.

— Не мога в посолството. Предавам това писмо на вас.

— Аз не го приемам — той стана и отвори вратата пред мен. — Аз не съм шпионин и моля да не ме въвличате в тези шпионски номера.

— Това не е шпионаж… нещо повече е. Това писмо е за правителството на Нейно Величество. Вие можете да го приемете или не, но сега ще позвъня в британското посолство и ще кажа, че писмото за правителството се намира у Вас… Ще го оставя тук, а вие правете с него каквото искате,

Той ме гледа с поглед, който не предвещава нищо добро за мен.

— Дайте писмото си.

— Дайте ми, ако обичате, един плик.

— Дори и плик нямате — възмущава се.

— За съжаление…

Слага пред мен топче хартия, пликове, писалка. Отмествам хартията настрани, изваждам от джоба си пачка визитни картички с наименованията и адресите на кафенета и ресторанти. Всеки шпионин винаги има в запас двадесетина такива визитки. 3а да не обясняваш на някой нов приятел мястото на срещата, по-просто е да му дадеш

визитката: каня ви тук.

Бързо преглеждам всичките. Избирам една. И няколко секунди мисля какво все пак да напиша. После вземам писалката и изписвам три букви: GRU. Поставям визитката в плика. Залепвам го. Адресирам го: „За правителството на Нейно Величество“. На плика слагам личния си печат „173-В-41“.

— Това ли е всичко?

— Всичко. Довиждане.

Отново съм в гората. Ето я колата ми. Пришпорвам я все по-надалеч и надалеч. Сега срещата с местната полиция също може да бъде опасна. Съветското посолство би могло да съобщи в полицията, че един от съветските дипломати е полудял и се разкарва из страната. Могат да съобщят в Интерпол, че съм откраднал милион и съм избягал. Могат да протестират пред правителството и да кажат, че австрийските власти са ме задържали със сила и че трябва да бъда върнат веднага, иначе… Те умеят да правят гръмки заявления. Сега ми е нужна телефонна връзка с британското посолство. Трябва да обясня ситуацията, преди някой селски полицейски пост да ме е спрял и да е извикал съветския консул. Тогава ще бъде късно да обяснявам каквото и да е. Тогава след първата ми среща с консула изведнъж устата ми ще се напълни със слюнка, ще започна да се смея или да плача и за мен ще изпратят специален самолет. Докато слюнката ми още не е потекла, ще се опитвам… Имам предвид няколко телефона на по-скришно място.

— Ало, британското посолство, изпратих едно послание… Знам, че няма да ме свържете с посланика, но ми е нужен някой отговорен… Не ме интересува името му, сами решете… Аз изпратих послание…

Най-после намериха някого.

— Слушам… кой говори?

— Аз изпратих послание. Онзи, по когото го изпратих, знае името ми…

— Истина ли е?

— Да. Попитайте го.

Телефонната слушалка известно време мълчи. След това оживява:

— Вие страната си ли представлявате?

— Не. Аз представлявам само себе си. Слушалката отново мълчи.

— Какво точно искате?

— Искам веднага да отворите пакета и да предадете посланието на британското правителство.

Телефонната слушалка мълчи. В нея се чува някакво сумтене.

— Не мога да отворя плика, тъй като не е адресиран до мен, а до правителството…

— Моля ви, отворете пакета. Аз съм го подписал. Така съм го подписал, че съдържанието му да не стане известно на много хора. Но на вас ви давам право да го отворите…

Някъде далеч в телефонните дълбини се чува някакъв шепот.

— Това е много странно послание. Тук има някакъв ресторант…

— Не е това… Вижте обратната страна…

— Но и тук посланието е странно. Тук има само някакви букви.

— Точно тях и предайте…

— Вие сте луд. Послание от три букви не може да бъде важно.

— Това ще реши правителството на Нейно Величество: важно ли е посланието или не…

Слушалката мълчи. Чува се нещо като леко пукане или свистене. После оживява:

— Намерих компромис. Няма да изпращам радиосъобщение, а ще изпратя вашето съобщение по дипломатическата поща! — в гласа му звучи радостта на ученик, решил трудна задача.

— Дявол да ви вземе с вашите британски компромиси. Съобщението може да е важно или не — не го решавам аз това, но е спешно. След един час, а може би и по-рано, ще бъде твърде късно. И знайте, че съм упорит и започнал ли съм нещо, няма да го изоставя. Ще ви позвъня пак. След петнадесет минути. Моля, покажете посланието ми на посланика.

— Посланикът днес го няма.

— Тогава го покажете на когото и да е. На секретарката си например. Може би тя чете вестници. Може тя да ви подскаже някакво решение…

Трясвам слушалката.

Сменям мястото си. Заобикалям селото. Заобикалям хората. В мен кънти със отвратителен ритъм страшната песен „Лов на вълци“. Съвсем наскоро се чувствах като притиснат в ъгъла звяр, но силите ми се върнаха. Впил съм се с мъртва хватка в кормилото, както летец-смъртник в лоста за управление на своя самолет. Жив няма да ме хванат. Ех, ще претрепя всеки, който застане на пътя ми. А в краен случай имам една огромна отвертка в запас. Ох, ще я набия до дръжката в нечие гърло. Продавам си живота. Идвай, нападай! Но ще го отстъпя на висока цена!

Звъня по телефона в британското посолство. Опит втори и последен. Малцина съм молил по два пъти. А три пъти никога. И никога и в бъдеще няма да го правя. Малко всъщност ми остава…

Обещах да позвъня след петнадесет минути. Но се получи след четиридесет и три: край набелязания от мен телефон имаше хора.

— Британското посолство ли е?

— Да — но всичко коренно се беше променило. Краткият отговор звучи рязко и отчетливо като военна команда. Познатият мъжки глас:

— При вас всичко наред ли е? Безпокояхме се. Толкова дълго не се обадихте…

— Моето послание…

— Предадохме посланието ви в Лондон. Това е много важно съобщение. Получихме вече отговора. Очакват ви. Готов ли сте?

— Да

— Адресът на визитната мястото, където трябва да ви срещнем ли е?

— Да.

— На визитката не е посочен час. Това означава ли, че трябва да ви срещнем колкото може по-бързо?

— Да.

— Така и помислихме. Нашите официални представители вече са там.

— Благодаря — тази дума кой знае защо произнесох на руски. Не знам дали ме разбра.
                                                    ..........................................................................................   

                                                                            Край