В ГРУ духат нови ветрове. В ГРУ има нови хора. фамилиите на новите началници на 2-ро, 7-мо, 12-то Управление, 8-мо направление, 6-то Управление и 4-то направление на 11-то управление нищо не ми говорят. Генерали и адмирали. Но фамилията на новия началник на 5-то управление ми е позната до болка. Кравцов. Генерал-лейтенант. Преди пет години, когато аз заминавах за академията, той получи първата си генералска звезда Сега те са две. Сигурно скоро ще станат три. Всичките му предшественици на този пост бяха генерал-полковници. 5-то Управление. Под контрола на този дребен жилав човек е целият Спецназ на Съветската армия. На него са подчинени диверсионните и добиващите агентурни мрежи на шестнадесет военни окръга, четири групи войски, четири флота, четиридесет и една армии и дванадесет флотилии. Сега той е на четиридесет и четири години. Желая ви успехи, другарю генерал.
А аз нямам успехи. Знам, че трябва да намеря подстъпи към тайни, но не ми остава време за това. Дни и нощи съм в агентурното осигуряване — без почивки, без празници. Километражът на колата ми побесня. Не минава и седмица, а километрите на километража растат с хиляди. Понякога тези хиляди се навъртат катастрофално бързо и тогава Серьожа Несторович — нашият автомеханик, по заповед на Младши лидера, подправя километража, като сваля излишните хиляди. Има си специално приборче за целта: кутийка и дълго метално въженце в една тръбичка. Ахо бях на негово място, непременно щях да избягам с това приборче в Америка. Щях да купувам стари леки коли, да подправям километражите им и да ги продавам за нови. Той подправя не само моя километраж. Много сме ние, хрътките, в резидентурата. И всеки се разкарва интензивно по Европа, също като Хенри Кисинджър.
Километражът е лицето на един разузнавач. И нямаме право да показваме истинското си лице. Давай, Серьожа!

Навигаторът потрива ръце.
— Влизайте. Сядайте. Всички ли са?
Младшият лидер хвърля поглед към нас. Брои ни. Усмихва се Навигатора:
— Всички, другарю генерал, с изключение на шифровчиците, групата по радиоконтрол и групата по радиопрехващане.
Навигаторът се разхожда из залата, гледа в пода. Ето, той вдигна глава и се усмихна радостно. Никога не съм го виждал толкова щастлив.
— Благодарение на старанията на Двадесет и девети нашата резидентура успя да набави сведения относно системата за осигуряване безопасността по време на предстоящата в Женева изложба „Телеком-75“. Подобни материали успяха да набавят дипломатическите резидентури на ГРУ в Марсилия, в Токио, в Амстердам и в Делхи. Но нашата информация е най-пълна и е получена преди останалите. Затова началникът на ГРУ — той изчаква миг, за да придаде по-голяма тежест на последната си фаза — затова началникът на ГРУ довери на нас извършването на масово вербуване по време на изложбата!
Ние завихме от възторг. Ние стискаме ръката на Двадесет и девети. Той се казва Коля Бутенко. Той е капитан, какъвто съм и аз. Пристигна във Виена след мен, но вече успя да направи две вербувания. Варяг.
— Двадесет и девети.
— Аз, другарю генерал — Коля скочи.
— Благодаря за службата!
— Служа на Съветския съюз!
— А сега тихо. Възторзите ще бъдат след изложбата. Знаете, кав се извършва масово вербуване. Не сте деца. На изложбата отиваме цялата резидентура. Всички работим само за добиване на информации За осигуряването работят дипломатическата резидентура на ГРУ в Женева на генерал-майор Звездни и бернската резидентура на генерал-майор Ларин. Ако се наложи отиване на територията на Франция, марсилската и парижката резидентура на ГРУ са готови за осигуряване. Общото ръководство ще осъществявам аз. По време на операцията временно ще ми бъде подчинен началникът на 3-то направление : в 9-то управление, генерал-майор Фекленко. Той пристига начело на една мощна делегация. Николай Николаевич…
— Аз, другарю генерал… — заместникът по информацията скочи.
— Посрещането на делегацията, настаняването й транспортът й са твоя работа.
— Да, разбира се, другарю генерал.
— По време на масовото вербуване използуваме обичайната тактика. Ако някой направи глупост, ще го пожертвувам в името на общия успех, точно както парижкият лидер на ГРУ пожертва една пионка — помощника на военния аташе — по време на масовата работа на изложбата в Льо Бурже. Моят първи заместник — (Младши лидерът става) — ще запознае всеки от вас с онези членове на делегацията, с които той ще работи. Желая ви късмет.

Московският експрес пристига във Виена в 558 вечерта. Покрай нас бавно преминават зелените вагони. Едва-едва прискърцват спирачките. Здравейте, другари! Приветствуваме ви на гостоприемната австрийска земя! Носачите няма защо да ги викаме. Те са много. Знаят, че официалната съветска делегация няма да се скъпи на бакшишите.
Делегацията е огромна. Офицери от информацията на ГРУ, офицери от Военно-промишления комитет (ВПК) при Министерския съвет на СССР, експерти от военната промишленост, конструктори на оръжия. Естествено, нищо от това няма да прочетеш в паспортите им. Ако се вярва на паспортите, те са от Академията на науките, от Министерството на външната търговия, от някакви си несъществуващи институти. Но нима може да се вярва на нашите паспорти? Нима в моя дипломатически паспорт е посочено, че съм добиващ офицер от ГРУ? Как не! Как не!
Учудващи неща стават на нашата малка смешна планета. Но те, кой знае защо, учудват, само мен и никого другиго. Никой не се интересува от огромната съветска делегация. Никой не задава въпроси. А неясноти има много. Защо например съветската делегация не заминава направо за Жеиева, защо спира за три дни във Виена? Защо делегацията пристига във Виена в монолитен строй, като батальон и във Виена изведнъж се раздроби, разпадна, разпръсна? Защо делегатите тръгват по различни пътища за Женева — кой с влак, кой с автобус, кой със самолет? Какви са тези чудесии, без да бързат до Виена — с влак, а по-нататък със самолет? Защо на изложбата в Женева съветските дипломати се съпровождат от съветските служители на ООН във Виена, а не от съветските служители на ООН в Женева? Много въпроси. Но те не интересуват никого. И никой не търси отговорите им. Какво пък, толкова по-добре за нас.

В стаята за инструктажи, в прозрачните кресла, в които е невъзможно да се монтира никаква апаратура, седят двама непознати. Младши лидерът ме представя:
— Това е Виктор. Сдържано поздравявам.
— Викторе, това е Николай Сергеевич, полковник-инженер от НИИ-1077(1).
— Здраве желая, другарю полковник.
— Това е Константин Андреевич, полковник-инженер от 1-во направление на 9-то Управление на информационната служба на ГРУ.

  (1)НИИ — Научно-изследователски институт. Цифрите след буквите означават, че той е секретен. (Бел. пр.)

  — Здраве желая, другарю полковник. Стискам протегнатите към мен ръце.
— Мен ме интересуват — веднага пристъпва към същността на въпроса Николай Сергеевич — приемните устройства, поглъщащи лазерен лъч, който се използува за осветяването на движещи се цели при стрелба от закрити огневи позиции…
— Вие естествено разбирате, че знанията ми по този въпрос са повърхностни.
— Естествено разбираме това. Затова и сме тук. Вашата работа е да вербувате, нашата — да осъществяваме техническия контрол — Николай Сергеевич отваря чантата си: — Според данните от информационната служба на ГРУ най-голям успех в дадената област са постигнали фирмите „Хюдж“ от САЩ и „Силаз“ от Белгия.
— На изложбата не мога да работя срещу тях.
Те гледат с учудване към Младши лидера. Но той ме подкрепя:
— Това е наш закон. Покрай щандовете на големите фирми по време на изложбите постоянно се навъртат сътрудници от службите за сигурност на тези фирми. На изложбите работим само срещу много малки фирми, край чиито щанд има по един човек. По правило това е самият собственик на фирмата. Срещу такива и работим.
— Жалко.
— Не може нищо да се направи, стилът на работата ни се променя рязко при различни обстоятелства…
— Добре. Ето рекламните проспекти и статиите за малките фирми, свързани с този проблем. Ето схемата на разположението им в изложбата. Ето снимка на онова, което ни е нужно. За тази черна кутийка ВПК е готов да заплати 120 хиляди долара, защото за разработването на подобна система в Съюза ще са необходими много години и милиони долари. По-евтино е да я изкопираме.
— Парите у вас ли са?
— Да
— Мога ли да ги видя? Трябва да свикна с тях.
Константин Андреевич слага върху прозрачната маса правоъгълна проблясваща чанта и я отваря. Наблъскана е с изрезки от вестници, рекламни проспекти и още някакви дркумент: на входа и изхода има полицейски контрол, цялата тази макулатура е за пред полицейските очи. Той щракна нещо и отвори второто дъно.
О, какво великолепие. Зеленото сияние ме очарова. Застинах. Сигурно така граф Монте Кристо е разглеждал съкровищата си. Какви човешки усилия само, какъв разкош е концентриран в тези грижливо подредени пачки от поскърцваща зелена хартия.
Аз съм равнодушен към парите. По-точно, почти равнодушен съм. Но онова, което видях в малката чанта, ме накара да прехапя леко долната устна.
— Това е демонстрационна чанта — обяснява Константин Андреевич. — Парите в нея са истински, но не са толкова много, колкото изглежда. Ние не можем да носим на изложбата големи суми. Затова тайната преграда е направена така, че да се създава впечатление за неколкостотин хиляди долара. В действителност тайната преграда не е толкова дълбока, колкото изглежда. По време на изложбата ние не плащаме, а само демонстрираме. За демонстрация е по-добре да се използуват едри нови банкноти. Плащането го правим далеч от изложбата и използуваме по-дребни и измачкани банкноти. Ето ги…
Той отваря едно старо изтъркано куфарче, наблъскано догоре с пачки с пари. Докосвам ги. Вземам в ръце десетина пачки. Помирисвам ги и ги поставям обратно. Всички около мен се смеят. На какво ли?
— Не се обиждай, Викторе, — обяснява ми Младши лидерът, — но във второто куфарче има много повече пари, отколкото в първото и ти си равнодушен към тях. А първото, демонстрационното куфарче, просто те очарова. Реакцията ти е поразителна и не можеше да не се засмее човек. Какво пък, радваме се, че демонстрационното куфарче толкова добре действа дори и на теб.
Изложбата — това е бойното поле за ГРУ. Изложбата е поле, от което ГРУ събира богата реколта. През последния половин век не е имало изложба на малката ни планета, която да не е била посетена от ГРУ.
Изложбата — това е мястото, където се събират специалистите. Изложбата е клуб на фанатици. А на един фанатик му е нужен слушател. На фанатика му трябва някой, който да кима с глава и да слуша глупостите му. Затова се и правят изложбите. Онзи, който слуша фанатика, който му приглася, той е приятел. На него фанатикът му вярва. Вярвай ми, фанатико. Работата ми е такава, някой трябва да ми повярва. Аз съм като едно нежно паяче: повярвай ми и не можеш се измъкна. За ГРУ е интересна каквато и да е изложба. Изложба на цветя, на военна електроника, на танкове, на котки, на селскостопанска техника. Едно от най-успешните вербувания на ГРУ е било направено на изложбата на китайски златни рибки. Кой ходи на такава изложба? Онзи, който има много пари. Който е свързан със света на финансите, голямата политика, големия бизнес. На такава изложба ходят графове и маркизи, министри и техните секретарки. Изложбата естествено посещават най-различни хора, но ти трябва да избираш.
Изложбата — това е място, където много лесно се завързват контакти, където можеш да заговориш когото си искаш, независимо от положението му.
Но ГРУ никога не работи през първия ден от откриването на изложбата. Първият ден — това е откриването, речи, тостове, суета, официални лица, прекалено нервна полиция. Всяка изложба ни принадлежи от втория й ден.
Денят, в който се открива изложбата, е важен за всеки от нас, както за командира — последният ден преди настъплението. През този ден командирът отново и отново в бавно точещите се часове опипва бойното поле с бинокъла си: падината да се заобиколи, ей там момчетата да се прикрият с димна завеса, дявол го взел — да не потънат в малкото блато, което почти не се забелязва, ей там да се организира заградителен огън със силите на десет батареи — оттам ще има контраатака. Огромни сили на агентурното добиване и обработка и агентурното осигуряване са събрани сега в този мил град. Но все още не сме на изложбата. Първият ден не е наш. Ние се разхождаме по булевардите г и крайбрежната улица, из тесните преки и широките проспекти. Всеки отново и отново подготвя бойното си поле: да не заобиколят откъм фланга, да не го ударят в гръб.
Не знам защо, но утрешното масово вербуване засега не ме вълнува. Сърцето ми не тупти и не се присвива. Не. Не защото аз съм великият разузнавач, безстрашно отиващ на рискована операция. Сигурно, просто защото съм зает с друго. Мен ме интересува не предстоящото вербуване, а великият град Женева. Сякаш някакъв добър вълшебник ме е спуснал в царството на миналото, където на една улица са се смесили всички епохи. Тази улица — rue de Lausanne — е улицата на ГРУ.

Тук, на рю де Лозан, преди войната в една голяма стара къща, в незабележима квартира на третия етаж се е намирал центърът на нелегалната резидентура на ГРУ, ръководен от Шандор Радо. Дипломатическият резицент на ГРУ дори не е подозирал, че само през два квартала от него работи свръхмощната тайна резидентура „Дора“, оплела европейските правителства със здрави пипала. Пак на тази улица се е намирал свързочният възел на нелегалната резидентура на ГРУ „Роланд“, управлявана от генерал Мрачковски. Резидентура „Роланд“ е била опънала мрежи от Шанхай до Чикаго. Но Навигаторът на „Роланд“ не е подозирал за съществуването на „Дора“. А Навигаторът на „Дора“ не е знаел за Мрачковски и чудовищната му организация „Роланд“. А дипломатическият резидент не е знаел и за двамата.
Слънчев есенен ден. Горещо е. Но листата вече шумят под краката ни. Чуждестранни работници — испанци или италианци — облечени с оранжеви комбинезони, бързат да приберат първото есенно злато от алеите на парка. Хей, не правете това. Нима не ви харесва да се разхождате по пурпурните и златисти килими? Нима шумоленето на есента не ви вълнува? Нима сивият асфалт е по-добър? Няма у вас, братлета, нито грам поезия. И затова малкият ви лаком трактор толкова бързо и алчно поглъща красотата на природата. А ако бяхте малко по-поетични, щяхте да захвърлите работата си и да се наслаждавате. Колко цветове! Какво великолепие. Какъв разкош.. Човек никога няма да може да направи нещо по-добре от онова, което природата сътворява. Ето едно училище срещу входа на парк Мон Репо. Красиво е като замък. С часовник на кулата. Просто да му се ненагледаш. Но то е сиво. Поне да го бяха украсили със златни или пурпурни, или оранжеви петна.
Под часовника на училищната кула има дата: „1907“. Това означава, че и Ленин се е любувал на това училище. А може би буржоазният стил да не му е харесвал? Както и да е, но той е живял тук. На рю де Лозан, където по-късно са се разположили резидентурите на ГРУ и където сега се издигат масивни дипломатически къщи. Залагам си главата, че нелегалните резидентури на ГРУ и сега работят тук, без да намаляват производителността. Хубаво място. Владимир Илич е знаел къде да живее. Знаел е в кои паркове да се разхожда. Обичал работниците и ненавиждал буржоазията. Затова не е живеел в работническите квартали на Манчестър или Ливърпул. Живял е в лагера на врага, в буржоазните квартали на Женева. Сигурно е искал по-дълбоко да вникне в психологията и нрава на буржоазията, за да я удари точно, за да направи всички свободни и щастливи. В онези дни тук, из парка Мон Репо и по рю де Лозан, са се разхождали терористите, мечтаещи да убият руския цар — Гоц, Брилянтът, Минор. Сигурно при срещи с Ленин са му се кланяли, повдигайки леко черните си бомбета, притискайки ръка към колосаните нагръдници. А може би те принципно не са се забелязвали един други и не са си разменяли поклони. Както и да е, но когато Ленин взел властта, той разстрелял всички терористи, които му попаднали, а заедно с тях и царя, когото терористите така и не успели да убият.
Трябва да бързам. Имам само един ден. Последния ден преди боя, преди първото ми вербуване в чужбина. Трябва да познавам бойното пале като дланта си, както командирът на един батальон познава разровеното от снарядни дупки поле, по което, утре неговите момчета ще тръгнат в настъпление. Но не бързам. Мен ме очарова старият парк, който е виждал толкова много неща. Тук през октомври 1941 година на някоя пейка се е състояло съвещание на нелегалните резиденти на ГРУ в Европа. Докато Съветският съюз не вземал участие в европейската война, Гестапо не е закачало неговата агентура, макар и да е имало някои сведения за нея. Но в първия ден на войната започнали провалите. Започнали масови арести. Операциите по локализиране на провалите не давали резултати. Провалите се множели. Групови провали. Провали по веригата. Провали като водни кръгове след хвърлен камък. Провали по свързочните линии. Връзката — загубена. Явките — несигурни. Подозирани са всички. Всеки резидент подозира всеки свой офицер и агент, а всеки от тях подозира останалите. Всеки резидент вече чувствува дъха на Гестапо във врата си и миризмата на топла кръв в килиите за мъчения. Всеки е безсилен.
В тази обстановка те се събрали в Женева. В парка Мон Репо. Било им е забранено да правят подобно нещо. Нито един от тях няма правото да знае нищо за дейността на подобни резидентури на ГРУ. Такава среща е престъпление. За такава среща в Москва ако разберат, чака ги разстрел. Но те са се срещнали.
По своя инициатива. Как са се открили един друг ли? Не знам. Сигурно по „почерка“. Точно както една проститутка в огромна тълпа от хиляди жени безпогрешно може да открие непознатата си другарка по професия. Както крадецът познава крадеца. Както бившият затворник лесно, по някакви неуловими признаци, познава онзи, който някога също е бил в затвора.
Срещнали се. Седели са намръщени, може би под този кестен. Вълците на разузнаването. Висшият елит на агентурното добиване — нелегалните резиденти. Навигаторите. Лукавите. Командирите. Седели са тук и сигурно повече са мълчали, отколкото са разговаряли.
Може би за тях това мълчание е било и прощаване с живота, и морална подготовка за изтезанията, и взаимна братска подкрепа.
Едва ли някой страничен човек е можел да си помисли, че тук е събран цветът на ръководството на една свръхмошна организация, която неведнъж е стискала гърлото, на Европа с невидима, но желязна хватка. Едва ли, гледайки тези хора, някой би могъл да си помисли, че всеки от тях еднолично командува една тайна организация, способна да прониква във висшите сфери на властта и да разклаща основите на държавата, като сваля министри и цели правителства, като разтърсва столиците с тропота на милионни демонстрации. Кой би могъл да си помисли, че хората в парка Мон Репо притежават почти неограничени богатства? Били с износени балтони, с изтъркани сака, с деформирани обувки: Истинският разузнавач не трябва да привлича погледите. Той е незабележим като асфалта. Той е сив. Външно.
Това били подгонени вълци. Притиснати в ъгъла. Нямали изход. Онова, което вършели, в Съветския съюз се наказва с най-тежкото наказание и се обозначава с един страшен термин — хоризонтални връзки в агентурното добиване. В ушите им бил дъхът на Гестапо.
Те седели дълго. Спорили за нещо. Взели решение. Променили тактиката. Променили системите за свръзка, начините за локализиране на провалите, проверките и вербуванията. Всеки правел това уж по собствена инициатива, без да докладва в ГРУ. Пък и връзка е нямало тогава.
Те всичките преживели войната. Всеки един от тях постигнал блестящи резултати. Те всички заедно през 1956 година доложили на ръководството на ГРУ за незаконното съвещание през 1941. Те всички станали герои. Победителите не ги съдят.
Но кой в чужбина е отбелязал приноса на тези хора за победата? Кой ги е слагал в сметката, когато е планирал мълниеносния разгром на Червената армия?
Още от първия ден на съществуването на ленинския режим му предричат бърза и незабавна гибел. Пророкуват всички, забравяйки предишните пророчества. Защо забравят за тези хора с изтърканите сака на пейките на женевския парк Мон Репо?

„Аскот“, „Енсом“, „Амат“, „Дерби“ — това са хотели в Женева. Това са цитаделите на ГРУ. Всъщност отдавна в Женева всеки хотел в квадрата, ограничен от парка Мон Репо, рю де Лозан, крайбрежната улица на езерото и рю де Монблан, е превърнат в убежище на ГРУ или КГБ. От тези хотели към левия бряг тръгнаха в ранната сутрин групите по добиване. Пътят ни е в „Palais des Expositions“. Това гигантско съоръжение е строено дълги години. С огромната като гара зала се сливаха подобни зали, образуваха едно безкрайно бетонирало поле под един общ покрив. Бетона покриват с килими, разделят, преграждат залите и всеки излага постиженията си.
Сега към това съоръжение прииждат от всички краища групите на агентурното добиване на ГРУ. Тук се събират групите за обработката и агентурното осигуряване. Ако на огромната карта на всеки варят и хрътка се обозначи с подвижна лампичка всяка наша кола, би се получила грандиозна картина. Така пълчищата от плъхове бавно заобикалят някой лъв, комуто е съдено да бъде изяден. Така безбройните съветски дивизии са се придвижвали за щурмуването на обкръжения Райхстаг.
Колко само коли с дипломатически номера са тук! А колко са сивите, незабележими фордове без дипломатически номера! Колко автобуси и фургони има. Генералният консул от Берн и консулът от Женева са паркирали черните си мерцедеси в различни краища на Рlaine de Plainpalas. Те не участвуват в добиването. Те са в осигуряването и то не в агентурното, а в общото. Ако арестуват някого от нас, са готови да се намесят, готови са да протестират, готови са да заплашат с влошаване на добросъседските отношения и със съответните санкции, готови са да отрежат, да отлепят полицията. Съветският посланик в Швейцария Герасимов и съветският посланик в женевското отделение на ООН Миронов също са на бойните си постове. Също са в общото осигуряване. Те не знаят какво става, но имат шифровано указание от Централния комитет да се намират в пълна готовност — да заплашват, да се заканват, да притискат, да отрежат, да отлепят. На боен пост са дипломатическите куриери. Възможно е да има спешен товар за Москва. На боен пост е „Аерофлот“. Ако някого от нас арестуват, има готовност веднага след освобождаването му да го препрати вкъщи. По-малко шум да има. Да не се дава храна на журналистите. Да не се раздухва скандалът. Всичко да е тихо и мирно.
Входовете са много. Пред всеки има опашка. Това е добре. В тълпата ние, сивите, сме незабележими. Билетът е седем франка. Три билета, моля. Двадесет и един франка. Отлично. Хубава цифра. Всички, които работят в добиването, са суеверни като стари моми. В нашата група има една чанта. Демонстративната. Можете да проверите. Хартия. Нищо повече. Можете да я прегледате на рентген или да я карате през магнитната врата: само хартия.
Спътниците ми нямат търпение да стигнат до щандовете си. А не, почакайте! Сега аз съм главният. Аз трябва да вербувам човека, аз трябва да работя с него, така че не бързайте. Ей там, при онзи чичо ще отидем. Не ви интересува ли? Нищо. Ще си поговорим с него, може и по едно кафе да изпием. А сега ще отидем ето тук и — там. Пак ще поседим, ще поговорим с представителите на фирмите, ще поклатим глави, ще изразим лек възторг. Можем и тук да се отбием — при радиостанциите. Това изобщо не ви интересувало? Знам, знам. Но ще наминем ще поговорим.
А ето, че и нашите щандове са готови. Големи фирми, големи, постижения. И в тях ще надзърнем, ще погледаме завистливо сивите кутийки и ще продължим по-нататък. Край щандовете на големите фирми се събират много хора. Обяснения дават специалисти от фирмата, явно че присъствува и фирмената служба за сигурност. По-нататък, по-нататък ще отидем. Ето, тук ще спрем. Край сивите кутийки скучае самотно дребничък мъж. Сам е. фирмата е малка. Кой е той?. Собственикът на фирмата или нейният директор — той си е службата за сигурност.
— Добро утро.
— Здравейте.
— Вашите кутийки много ни интересуват. Нещо невиждано — спътниците ми се преструват, че не владеят езика и затова аз играя ролята на преводач. Това е добра хватка: те имат много повече време за обмисляне на отговорите. Освен това така ме изтикват на преден план.
Поговорихме си за най-различни технически дреболии, цифри някакви — главата ме заболя от тях. А спътниците ми чак подскачат, не могат да стоят спокойно на мястото си,
— И колко искате за една кутийка?
— 5500 долара.
Ние всичките се смеем. Аз веднага (отзад няма никого) отварям демонстрационната чанта, за да може той да се наслади на изумрудното сияние. И моментално я затварям. А човекът гледа като омагьосан към чантата.
— Само за една кутийка сме готови да ви изсипем ей сега 120 000 долара. Но лошото е, че сме от Съветския съюз, а вашите западни правителства варварски потъпкват свободата на търговията и ние за съжаление не можем да купим кутийката ви. Много жалко.
Ставаме и си тръгваме. Отдалечихме се на тридесетина крачки. Смесихме се с тълпата.
— Е, какво? Кутийката истинска ли е или е макет?
— Истинска е! Опитай да го вербуваш!
Техническите експерти вървят с мен, за да можем да поведем умен разговор и да огледат стоката преди купуването й. Мен може и да ме излъжат. Тях — не. Връщам се на щанда. Чантата е в ръцете ми. Той ме познава. Усмихва се. Минавам край него. Също се усмихвам. Изведнъж, сякаш решен на нещо, аз се обръщам към него: не бихте ли искали да изпием тази вечер по чашка?
Усмивката му угасва. Той ме гледа с дълъг студен поглед в очите. После — чантата ми. Отново връща поглед към очите ми и с кимване на глава изразява съгласие. Протягам му една картичка с рисунка и адрес: „Hotel de Lac“ в Монтрьо. На картичката написах още вчера „2100“ за да не губя сега време за обяснения.
От щанда политам окрилен. Вербуване! Той е съгласен! Той вече е моят таен агент! Дявол да го вземе! Само да не заподскачам към тавана от възторг. Само да изтрия ликуващата усмивка от лицето си. Само да не ми биеше така сърцето. Настигам спътниците си и казвам, Че съм осъществил вербуването.
Обикаляме още няколко щанда. Разговаряме. Възхищаваме се. Клатим глави. Пием кафе. А дали да не отворим още веднъж куфарите? Дали да не завербуваме още един? Очите ми заблестяват. Две вербувания! Но си спомням за стария добър евреин чичо Миша. Не. Няма да вербуваме. Лакомията не е на добро.

Рlaine de Plainpalas е залят от леки коли. Истинско море. Всичко до края на хоризонта е задръстено от коли. Търсим наште. Ето я колата на съветския генерален консул. Той е на мястото си, значи помощта му не е била търсена. Всичко значи върви добре. Значи без провали, без усложнения са проведени десетки изключително ценни вербувания. Ето там един огромен автобус сред десетките също толкова огромни негови братя-автобуси. Там Навигаторът приема най-оправните си ученици. Но аз още не съм дорасъл за подобна част — да докладвам лично на Навигатора за резултатите от работата си. Аз съм подчинен на първия му заместник — Младши лидера. Къде ли е той, дявол да го вземе? Аха, ето го. Промъквам се към нашия автобус през безкрайните редици от коли. Той вече е пълен. Всички предни седалки са заети от офицерите на ГРУ и ВПК. Онези, които ни помагаха днес да вербуваме. Задните са свободни, Перденцата са спуснати, уж заради слънцето. Там, на задната седалка, е Младши лидерът. Извиква ни един по един. Долагай шепнешком. Той е като пълководец в полето на спечеленото сражение, приема първите рапорти за неизчислимите трофеи. А ние всичките, хрътките и варягите, сме се скупчили на пътеката. Уж безцелно. Шум. Блъсканица. Шеги. Но това е опашка. Опашка за доклад. Всеки е припрян. На всички очите им светнали. Смях.
Младши лидерът ми кимва. Мой ред е.
— Вербувах. За 6 минути и 40 секунди. Тази вечер е първата среща.
— Юнак. Получаваш похвала. Следващият.

Аз съм завербувал ценен агент, който цели десетилетия ще ни доставя най-съвременна електронна техника за самолети, за артилерия, за бойни хеликоптери, за системи за насочване на ракети. В това, че е завербуван, не се съмнявам нито аз, нито Младши лидерът.
Истината е, че за новия секретен агент на ГРУ знаем само онова, което е посочено във визитката му. Повече знаем за апаратурата му: имаме две вестникарски изрезки за апарата RS-77. Но това не е страшно. Това съвсем не е главното. Главното е, че неговият апарат ни е необходим и той ще бъде наш. А за тайния агент скоро ще научим повече. Важното е, че е съгласен тайно да работи с нас.
За непълни седем минути аз му съобщих много важни неща. Из рекох най-обикновени фрази, от които ставаше ясно, че:
— ние сме официални представители на Съветския съюз;
— интересува ни най-съвременната военна електроника и по циално нейните апарати;
— готови сме добре да плащаме за тях и той вече знае точната ни цена;
— работим скрито-покрито, умело, внимателно, не го притискаме и не настояваме;
— не ни трябват много екземпляри от прибора, а само един за копиране
От всичко това той сам може да си направи извода, че:
— не сме конкуренти на фирмата му;
— ако подобно производство бъде организирано в СССР, той не-губи от това, а печели; ще нарасне търсенето и на неговата апаратура и може западните армии да поръчат нещо още по-скъпо и съвременно;
— продавайки ни само един екземпляр от уреда си, може лесно да го скрие от властите и полицията: едно не е сто или хиляда;
— накрая, на него са му напълно ясни нашите предложения, знае какво искаме и затова не се страхува от нас, разбира, че продажбата на уреда може да бъде квалифицирана като промишлен шпионаж, за който на Запад кой знае защо наказват по-малко.
На него са му ясни всички аспекти на сделката. С едно изречение аз му съобщих нашите интереси, условия и цени. Затова когато кимна с глава, съгласявайки се да се срещнем, каза съвсем ясно „да“ на съветското военно разузнаване. Разбира, че се занимаваме със забранена дейност и е съгласен да контактува с нас. Значи…
Моят кратък разговор по вербуването е горе-долу като да обясниш на младичка красива студентка, че си богат развратник и си готов щедро да плащаш за полови сношения с някое добро момиченце. И да й покажеш парите и то колкото ще дадеш. И веднага да й предложиш да се срещнете и да послушате музика насаме. Ако тя е съгласна, не са нужни повече приказки. : Точно така се осъществяват мигновените масови вербувания по време на изложбите: това е интересно за нас, готови сме да платим, къде ще се срещнем? От друга страна, ако целият ми разговор с него бъде записан на магнетофонна лента, няма абсолютно нищо криминално. Разгледахме уреда, казахме, че бихме искали да го купим, но това не е разрешено. А след това се върнах и предложих да пийнем вино вечерта.

Аз съм млад и неопитен. Засега ми прощават тези седем минути за вербуване. А всъщност мигновеното вербуване наистина трябва да стане за миг. С десетина думи. С едно изречение. С една хубава усмивка.
Вербуването трябва незабавно и сигурно да бъде скрито: трябва да обиколя стотина щанда, като говоря горе-долу едно и също, като се усмихвам горе-долу еднакво. Но без да вербувам. Ако ме следят, как да определят този един от стотината, който е казал „да“ на съветското военно разузнаване? Много сме на изложбата. Много вербуващи, много осигуряващи. Всеки прикрива вербуването си със стотици други срещи. На изложбата има хиляди хора. Поток, Водовъртеж. Шанхай. Иди, че следи всички, опитай само. овият човек трябва незабавно да се заведе надалеч. Още днес през нощта по-опитните ми другари ще осъществят среши с новозавербуваните си агенти на територията на Франция, Италия, Западна Германия. Аз се срещам в Монтрьо. Някои осъществяват тайните си срещи в Базел, Цюрих, Люцерн. По-далеч от Женева! Още по-далеч! Това са само първите срещи. Вторите ще бъдат в Австрия, във Финландия, в САЩ. По-далеч от Швейцария! Още по-далеч!
Дълго прикривам следите. Осигуряват ме добре. Ако ме следяха, отдавна щяха да ме изгубят. Изпарих се. Няма ме. Разтворих се в огромните магазини. Загубих се в безкрайните подземни гаражи. Изплъзнах се в препълнения асансьор.
В багажника на една кола с дипломатически номер ме извеждат от Женева в Лозана. Това е първото осигуряване. Това са варягите от дипломатическата резидентура на ГРУ в Женева. Те не са ме виждали и не знаят за мен. Оставиха колата си с отворен багажник в подземния гараж в точно определено време и се махнаха. Такава е инструкцията. Те сигурно се досещат, че тяхното осигуряване някак си е свързано с изложбата. Но как? Нямат право да надникнат в багажника на своята кола. Карат стремително по автострадата. Проверявали са не по-малко от четири часа дали не ни следят. Проверяват го и сега. Подземен гараж в Лозана. Тъмно място с много етажи, стълби и изходи. Ако ги следят, дали следят и колата им? Сигурно не. Те имат хиляди неща да правят. Обикалят из града, извършват напълно необясними маневри. Връщат се при колата си и пътуват по-нататък. Отново спирания. Отново подземни гаражи. Самите не знаят дали има нещо в багажника им или вече няма. Там, разбира се, вече няма никой. Аз отдавна пътувам във влака. Във вагон без жълта черта над прозорците му. Втора класа. Сив вагон. Сив билет. Сив пътник Пътувам надалеч. Слизам внезапно. Сменям влака. Отново пътувам. Изчезвам в подземните преходи, в блъсканицата, в подземията на пивниците, в тъмните пресечки. Това е нова страна за меа Но аз я знам наизуст. Някой грижливо ми е подготвил всички пътища. Някой в продължение на месеци ги е търсил и ги е описвал. Някой безнадеждно е работил като хрътка, осигурявайки моето вербуване.
Съществуват само четири възможности, които могат да доведат до провал:
— ако ме следят;
— ако се контролират всички хора, с които се срещнах днес;
— ако моят нов приятел е провокатор на полицията или ако, изплашвайки се, е съобщил в полицията и сега е станал провокатор;
— ако на мястото на срещата напълно неочаквано ни познае някой и съобщи в полицията.
От четирите възможности трите отхвърлям. Първо, не ме следят. Второ, днес се срещнах с около стотина души. Да се контролира всеки от тях е невъзможно. Трето, мястото за срещата е подбрано доста добре от женевските хрътки на ГРУ. Вероятността да се сблъскам с познати е почти изключена. Остава само новият ми приятел. Но и той лесно може да бъде проверен. През нощта експертите на ГРУ ще проверят доставения от него уред. Ако работи, значи приятелят ми не е свързан с полицията. Едва ли полицията ще плаща толкова скъпо с тайни, без да получава нищо в замяна.
Мястото на срещата е избрано доста добре. И то е подбирано от някой неизвестен — хрътка. Описвал го е. Доказвал е преимуществата му. Ако мястото не ми хареса, мога да се оплача на Младши лидера утре, след още един ден за това ще научи началникът на ГРУ и ще хвърли беднягата на женевския Навигатор. Но аз няма да се оплаквам. Мястото ми харесва. Хотелът трябва да бъде голям. Там никой на никого не обръща внимание. Хотелът трябва да бъде добър, но да не е най-добрият. Всичко е подбрано именно така. Но най-главното, аз трябва да имам защитен наблюдателен пункт и да следя всичко, каквото става най-малко час преди началото на срещата. Имам такъв пункт. Ако приятелят е съобщил за срещата, ако полицията е готова да следи, то е възможно някакво подозрително движение покрай мястото на срещата. Чакам в продължение на час. Но не се случва нищо подозрително. В 20.54 се появява той. Той е сам в жълтата кола, марка „Ауди 100“. Запомням регистрационния номер на колата му. Това е важен детайл. След него не пристига никой. Влиза в ресторанта, като се оглежда наляво и надясно. Много добър признак. Ако беше под защитата на полицията, нямаше да се оглежда. Съвсем непрофесионално е да се оглеждаш наляво и надясно, но аз няма да му го кажа. Ще има и други срещи. Него винаги ще го контролират. Нека да се озърта. Така сме по-спокойни. Значи не дружи с полицията. В 21.03 напускам наблюдателния си пост и влизам в ресторанта. Усмихваме се един на друг. Най-главното сега е да го успокоя, да му разкрия всичките си карти или да си дам вид, че съм разкрил всичките си карти. Човек се страхува само от неизвестността. Когато ситуацията е ясна, той от нищо не се страхува. А ако не се страхува, не прави и глупости.
— Не се каня да ви въвличам в никакви афери — в тази ситуация аз казвам „аз“, а не „ние“. Говоря от свое име, а не от името на организацията. Не знам защо, но това действува много по-добре на завербуваните агенти. Изглежда, че „ние“, „организация“ плашат човек. Иска му се да вярва, че за предателството му знаят само той и Още един човек в целия свят. Само още един. Това не може да стане. Зад гърба ми е една свръхмощна структура. Но на мен ми е забранено да говоря „ние“. За това ме наказваха във Военно-дипломатическата академия.
— Готов съм да заплатя за вашия прибор. Той ми трябва. Но не настоявам.
— Защо решихте, че съм дошъл да работя с вас?
— Така ми се струва. Защо пък не? Пълна сигурност. Добри цени.
— Вие наистина ли сте готови да заплатите 120 000 долара?
— Да. 60 000 веднага. Само защото не се страхувате от мен. Другите 60 000 — щом проверя дали уредът работи.
— Кога ще можете да се убедите в това?
— След два дена.
— Къде ми е гаранцията, че ще ми дадете и другата половина от парите?
— Вие сте много ценен човек за мен. Смятам да получа от вас не само този уред. Защо да ви лъжа още на първата ни среща?
Гледа ме като се усмихва леко. Разбира, че съм прав. А аз гледам него, първия ми агент, завербуван в чужбина. Той продава сигурността на прекрасната си страна за тридесет сребърника. Това съвсем не ми харесва. Аз работя в добиването, просто защото нямам друг изход. Такава ми е съдбата. Ако не тук, то някъде другаде системата би намерила някаква жестока работа за мен. И ако се откажа, системата ще ме глътне. Аз съм зависим човек. Но ти, мръснико, доброволно се натискаш да ни помагаш. Ако те бях срещнал, когато бях в Спецназ, щях, гадино такава, да ти изтъркам зъбите с пила. Изведнъж си припомням, че на агентите трябва да се усмихвам. И аз му се усмихвам.
— Вие не сте европеец?
— Не.
— Мисля, че не трябва да се срещаме във вашата страна, не трябва и в Швейцария. Какво мислите евентуално за Австрия?
— Отлична идея.
— След два дена ще ви срещна в Австрия. Ето тук — протягам му една картичка с адреса и изображението на хотела. Ще платя всички ваши разходи. Включително и в нощния клуб.
Той се усмихва. Но аз не съм сигурен в значението на усмивката му: дали е доволен или е недоволен? Знам как да тълкувам значението на стотици най-различни усмивки. Но тук, в полумрака, не съм сигурен.
— Уредът с вас ли е?
— Да, в багажника на колата ми е.
— Ще карате към гората след мен и там ще го взема.
— Да не би да искате да ме убиете?
— Бъдете благоразумен. На мен ми е нужен уредът — за какъв дявол ми е животът ти? — Ти ми трябваш жив, продължавам си наум. Нямам намерение да приключа с първия уред Защо да те убивам? Готов съм да ти платя и милион. Само стока ми дай!
— Ако сте готов да ми плащате толкова много, значи вашата военна промишленост икономисва от това. Така ли е?
— Напълно правилно.
— За първия уред плащате 120 000, а икономисвате милиони.
— Правилно.
— В бъдеще ще ми платите милион, а ще икономисате сто милиона. Двеста. Триста.
— Точно така.
— Това е експлоатация! Не искам да работя така. Няма да ви продам уреда си за 120 000.
— Тогава го продайте на Запада за 5500. Ако някой го купи. Ако намерите купувач, който да ви плати повече от мен — ваша си работа. Не настоявам. А аз междувременно ще си купя почти същия уред в Белгия или в САЩ.
Това вече е блъф. Не можеш се промъкна в някоя голяма фирма. Ще ти смачкат ребрата. Аз нямам друг канал към приемниците на отразен лазерен лъч. Но се усмихвам спокойно. Щом не искаш, добре. Но ти не си монополист. Ще купя от друго място.
— Сметката, моля!
Той ме гледа в очите. Дълго ме гледа. След това се усмихва. Сега светлината пада върху лицето му и аз съм сигурен, че в усмивката му не се крие нищо лошо. И отново му се усмихвам.

Той взема един пакет от багажника на колата си и ми го подава.
— Не, не — махам с ръце. — По-добре е да не го пипам. Отнесете го в колата ми. (Ако се случи нещо, мога да кажа, че ти случайно си забравил пакета в колата ми. Никакъв шпионаж. Само разсеяност.) Той влиза в колата ми (това разбира се, не е моята, а взета за мен под наем от онези, които ме осигуряват). Вратата да се затвори отвътре. Такава е инструкцията. Уредът — под седалката. Разкопчавам жилетката си. Тя е специална жилетка. За транспортирането на пари. Поставям шест дебели пачки в ръцете му.
— Проверете ги. Ако след два дена ми: донесете техническата документация, ще ви изплатя оставащите 60 000 и още 120 000 за документацията.
Той кимва с глава.

Стискам му ръката.
Отива към колата си. Форсирам и изчезвам в тъмнината.

Колко ли офицери от ГРУ ме осигуряват? Точно не знам. Но днес ме чакат още две срещи. Първо, полученият уред трябва колкото може по-бързо да се окаже извън стените на съветското посолство. Второ, трябва да върна взетата под наем кола и да си получа моята, дипломатическата. След половин час сред топлата мъгла в една планинска просека срещам втория секретар на съветското посолство в Берлин. Има бяло „Пежо-504“. То едва се забелязва в гъстите парцаливи вълма на мъглата. Пакетът ми вече е опакован в плътно зелено брезентово чувалче, затворено и запечатано с два печата. Дипломатът е подполковник от ГРУ. Но и на него не му се полага да знае нито кой съм, нито какво има в пакета. Има заповед да ме срещне. Да вземе товара, да заключи вратите отвътре и — незабавно в Посолството. В момента, когато пакетът попадна в дипломатическата кола, той е в относителна безопасност. Веднага след като попадне зад каменната стена на посолството — тя е вече пълна. Спирам колата врата до врата, отварям стъклото. Той вече е отворил своето. Приемай. Висок светлокос човек е. Лицето му е сериозно. Гледайки упоритите гънки покрай устата му, мога без грешка да кажа, че вербува успешно. Без съмнение е варят. Такива упорити момчета не работят дълго в осигуряването. Днешният ден е главозамайващ. Всички от женевската и бернската резидентура са се прехвърлили в осигуряването. Нямаме право да говорим, още повече — на руски. Спираш, хвърляш товара, изчезваш. В този кратък миг той успява да ме разгледа. По някакви незабележими признаци разпознава в мен още зелената хрътка — измъчен от агентурно осигуряване, за пръв път опитал варяжския успех. Усмихва ми се. Не казва нищо, само едва-едва помръдва устни. А аз го разбирам: желая ти успехи.
И — само червени огньове в бялата мъгла, само зъбатата му усмивка зад стъклото. Изчезна. Чакам три минути. Сега той има преимущество. Сега той е с товар. След два часа край Интерлакен имам още една среща: да върна тази кола, да получа своята.  

През тази нощ можеха да ме забележат във Фрибург и в Нюшател. Разсъмването посрещнах в Цюрих. Главното сега е: колкото може повече контакти. Можех да бъда забелязан в огромната библиотека, в магазина за оръжие, в пивницата, на гарата. Разговарях с мъже и с жени. Търсих една фирма, която реално съществува, но ми беше съвсем ненужна, Рових из адресните книги и търсех хора, изобщо неинтересни за нас. Казват, че лисицата по същия начин заличава следите си.
Късно вечерта пресякох границата край Брегенц. Полицейски контрол, кой знае защо, нямаше, но дори и да имаше, нима е разрешено някому да прави преглед на моята дипломатическа кола? Но ако, използувайки сила и нарушавайки Виенската конвенция от 1815 година, бяха прегледали багажа ми, щяха ли да намерят поне нещичко? Не. Онова, което е интересно, е вече в Москва на Ходинка, в огромното здание, наречено Аквариум. Докато аз заличавам следите, един специален самолет с въоръжени дипломатически куриери отдавна вече е откарал десетки плътни зелени запечатани чували, грижливо наредени в алуминиеви контейнери. Австрийските полицаи ме поздравяват, усмихват се. Документите? Моля. Да направим оглед на колата? В никакъв случай! Но те изобщо нямат такова намерение. Един дебел добродушен чичко с пистолет на хълбока козирува: минавай. Защо им е да се заяждат със съветски дипломат, с толкова простодушно, добро лице. Нима прилича на рошавите терористи, чиито фотографии са окачени край полицейския участък? Бавно минавам под граничната бариера, като ги поздравявам. Аз не съм ви враг. Аз съм ви почти приятел. Ние извършихме масово вербуване, но сред агентите ни няма нито един гражданин на Швейцария, нито един гражданин на Австрия. Вашите ги вербуваме на други места. Колегите ми работят срещу Австрия от териториите на всички останали страни по света. А ние никога не злоупотребяваме с гостоприемството.

Гледам се в огледалото, а оттам ме поглежда сиво брадясало лице. Очите на човека от огледалото са червени, хлътнали. Той е много изморен.
— Слизай долу, напари кокалите си. Обръсни се. И на тепиха при командира.
— Защо?
— Не бой се, не е за лошо.
В сауната са трима мои приятели: 4-ти, 2-ри и 32-ри.
— Здрасти, братлета!
— Здравей, варят!
Те, изглежда, отдавна са там. Почервенели са.
— Сядай, Витя! — и всичките цвилят. Знаят, че не мога да седя след двете денонощия зад волана. Самите те не седят. Лежат по корем.
— Искаш ли биричка, Витя?
— Има си хас…
Коля ми нашиба гърба и задника с брезовата метличка.
— Оправя ли кръвообращението ти?
— О-о-о… да
— Хей, Витя, ама ти не заспивай, опасно е. По-добре биричка си пийни, Витя.

В голямата зала е подредена празнична маса. Столове липсват. Кой ще ти седне сега? Всички мълчат. Усмихват се. Появява се Навигаторът, след него като верен оръженосец, първият шифровчик.
— Няма да разгласявам подробности от преминалата операция. Нямам право. Но всички имаха успех. Някои имат по три вербувания. Някои — по две — Навигаторът се обръща към първия шифровчик и казва:
— Александър Иванович, прочети на личния състав онази част от шифровката, която ги засяга.
„До командира на дипломатическа резидентура 173-В, генерал-майор Голицин. Получих осемте контейнера дипломатическа поща, изпратена от вас от Женева, Берн и Париж. Първият анализ, извършен от 9-то управление на информационната служба, е положителен. Това ни позволява да направим предварителния извод относно надеждността на всички лица, привлечени към сътрудничество. Началник на 1-во управление на ГРУ, вице-адмирал Ефремов. Началник на 5-то направление на 1-во управление на ГРУ, генерал-майор от артилерията Ляшко.“
Усмихваме се. Чети по-нататък. „Извършената от вас операция е едно от най-успешните масови вербувания през последните месеци. Поздравявам Вас и целия личен състав на резидентурата по повод значителните ви постижения. Заместник началник на Генералния щаб, началник на Второ главно управление, армейски генерал Ивашутин.“ Тапите изхвърчаха като залп. Златистото питие се надигна, заблестя. Бутилките са изпотени. Кофичките с леда — сребърни. Колко съм уморен! Как ми се пие! Как ми се спи. Един по един — при командира. И аз приближавам.
— Другарю генерал; поздравявам Ви. Много неща има Япония, много — и Америка, но от днес ние имаме всичко. Той се усмихва.
— Не всичко, но ходове към всичко. Ти защо не вербува и втори човек?
— Не знам, другарю генерал, страхувах се да не разваля всичко.
— Правилно си постъпил. Най-страшното в нашата работа е мнителността и излишното увлечение. И едно вербуване е твърде много. Поздравявам те.
— Благодаря, другарю генерал.
— Александър Иванович…
— Аз!
— Чети последната.

ървият шифровчик отново отваря папката си: „До генерал-майор Голицин. Благодаря за службата. Началник на Генералния щаб, армейски генерал Куликов.“
— Ура! — ревнахме.
Командирът отново е сериозен. Вдига тържествено чашата…

Третият шифровчик ме събуди четири часа и половина след като докоснах буза до възглавницата.