Третият шифровчик ме събуди четири часа и половина след като докоснах буза до възглавницата. В стаята за почивка има осемнадесет походни легла. Някои вече са свободни. На останалите още спят другарите ми, онези, които днес имат втора операция.

— Виктор Андреевич, правилно ли Ви събудих? — шифровчикът гледа в списъка си.

Поглеждам часовника и кимвам.

Закуската сервират в голямата зала, още запазила аромата на шампанско. Не ми се яде. Вие ми се свят. Налагам си да изпия чаша студен сок и да изям парче бекон. А шифровчикът вече е на вратата.:

— Младши лидерът Ви очаква. Разрешава да си вземете и кафето. Очите на Младши лидера гледат и не виждат. Сигурно изобщо не е лягал.

— Нагласи добре жилетката с парите. Вратата в колата трябва да бъде непрекъснато заключена отвътре. В случай на неприятност искай среща със съветския консул. През нощта колата ти беше измита, проверена, регулирана, заредена, излишният километраж е изчистен. Маршрутът на движението и сигналите за сваляне от операция ще съгласуваш в групата по контрола. Това е всичко, желая ти късмет. Следващият!

Върнах се след две денонощия. Новият агент, който сега вече се нарича 173-В-41-706, донесе на срещата пълно техническо описание на уреда RS-77. Предаде ми списък на официалните лица, които контактуват с фирмата му и които биха могли по-късно да бъдат завербувани. За всеки от тях е съставено кратко лично досие със снимка, адрес и главното: с посочване на проявените слабости. Платих му 120 000 долара. Определих нова среща.

Данните, които е събрал по лична инициатива, ще донесе следващия път.

Получените документи ни икономисваха милиони и години.

След още осем дена аз получих поредното военно звание — майор от Генералния щаб.

Кой знае защо ми е тъжно. За пръв път в такъв ден не съм радостен. Когато командирът ми прочете шифровката, аз ревнах: „Служа на Съветския съюз!“ А наум си казах, държат се с мен така, както и с моя агент. Той получава стотици хиляди, а там горе икономисват милиони. Аз добивам тези милиони, а за награда ми дават алуминиева звездичка. Пък и нея дори нямам право да нося, криейки униформата си сред нафталина в гардероба.

Тъжно ми е. Не ме радват чиновете и ордените. Нещо ме мъчи. Не знам какво е? Главното е да скрия тъгата от чужди погледи. Ако оптимизмът в очите ми угасне, веднага ще бъде забелязано и ще бъдат взети мерки. Не знам какви, но ще бъдат взети. Това съвсем не ми е нужно.

Гледам в генералските очи и се усмихвам радостно и щастливо.