VIII ГЛАВА

---

1

На третия ден след пристигането във Виена ме извика резидентът на виенската дипломатическа резидентура на ГРУ, генерал-майор Голицин.

— Разопакова ли вече куфарите?

— Не още, другарю генерал…

— Недей да бързаш…

— ?

Големият му юмрук се стовари върху дъбовата маса и нежната чашка за кафе звънна жално.

— Защото в петък за Москва отлита наш самолет. Ще те изпратя теб, лентяя, обратно, Къде са вербуваниятата ти?
Пламнал от срам, излетях от генералския кабинет в „Забоя“ — голямата зала на резидентурата, където абсолютно никой не,обърна внимание на появата ми. Всички бяха твърде заети. Двама се бяха навели над една огромна карта на града. Един печаташе нещо бързо на пишеща машина. Двама се опитваха без успех да напъхат огромен сив електронен блок с надписи на френски в контейнера на дипломатическата поща. И само един стар разузнавателен вълк, разбирайки изглежда, състоянието ми, прояви съчувствие:
— Навигаторът естествено ти обеща, че ще те изгони със следващия самолет?

— Да — потвърдих аз, търсейки подкрепа.

— И може и да те изгони. Такъв си е.

— Какво да правя?

— Работи.
Това беше добър съвет и нямаше защо да чакам по-добър. Ако някой знае къде и как конкретно може да бъде получен някакъв секретен документ, сам би го получил. Защо ще споделя славата си с мен?
И аз започнах да работя. През оставащите ми четири дена, разбира се, не направих вербуване. Но направих първите крачки в правилна посока. По тази причина връщането ми в Москва беше отложено за още една седмица, а после и за още една. Така изкарах четири години при генерал Голицин. Впрочем всички останали, включително и първият му помощник (Младши лидерът) бяха в същото положение.

2

Аз съм шпионин.

Аз завърших Военно-дипломатическата академия и половин година работих в 9-то управление на службата за информация на ГРУ. След това ме прехвърлиха от обработка към добиване на информация.

Не, добиването й не е свързано само с чужбина.

Съветският съюз се посещава от милиони чужденци и част от тях знае такива неща, които са интересни за нас. Тези чужденци трябва да бъдат открити сред останалите и да се вербуват, и да се изтръгват тайните от тях със сила, хитрост или пари.
Работата по добиването на тези интересни чужденци представлява свирепа борба на хиляди офицери от КГБ и ГРУ. Работата по добиването е наистина кучешка работа. Не напразно ни наричат хрътки. Работата по добиването е бездушният генерал-майор от ГРУ Борис Александров, който ръководи добиването на територията на Москва, комуто колкото и неизпълними да са нормите, все му се струват недостатъчни, който без да се замисля, съсипва съдбите на младите разузнавачи заради неизпълнението на плана или за най-малкия пропуск. Работих една година в управлението на генерал Александров. Това беше най-тежката година от живота ми. Но беше и годината на моето първо вербуване, година на първия самостоятелно добит документ. Само онзи, който успее да направи това в Москва, където не са чак толкова много неизвестните за нас тайни, може да попадне в чужбина. Който умее да работи в Москва, той ще успее да го стори където и да е. Затова сега седя в малката виенска пивница и стискам в ръка студената, леко запотена халба с ароматна, почти черна бира.
Аз съм офицер, който добива информация. Стартът ми във Виена е бурен. Не защото откривам много успешно носителите на тайни. Съвсем не. Просто мнозина от по-възрастните ми другари работят много успешно. И всяка от провежданите операции трябва да се осигурява. Трябва да се отвлича вниманието на полицията, трябва да се контролира работещият по маршрута на проверката и да бъде пазен по време на секретната среша, необходимо е да се вземат от него добитите материали и с риск за кариерата да се доставят в резидентурата. Трябва да се ходи при скривалищата и на явки, трябва да се контролират сигналите, трябва да се правят хиляди неща в нечии интереси, често без дори да разбираш смисъла на работата си. Всичко това е труд, всичко това е риск.

3

Докладвам за първите си крачки. Навигаторът ме слуша мълчаливо, без да ме прекъсва. Той гледа към масата. Това ми се струва странно. Първото, на което учат един шпионин, е да гледа събеседника си в очите: учат го да издържа продължителните погледи, учат го да владее погледа си като бойно оръжие. Защо ли този стар вълк не изпълнява елементарните изисквания? Тук нещо не е наред. Напрягам се, не свалям очи от него и мислено се подготвям за най-лошото.

— Добре — казва най-после той, без да откъсва поглед от документите си — и занапред ще работиш под личния контрол на първия ми заместник, но два пъти месечно ще те изслушвам лично аз. Свърши доста работа през първите седмици, затова ти поставям една по-сериозна задача. Ще отидеш на среща с жив човек. Той е завербуван от първия ми заместник — Младши лидерът. Но не рискувам да изпратя на операцията Младши лидера. Затова ще отидеш ти. Завербуваният е изключително важен за нас. Лично другарят Косигин следи работата ни в дадената област. Нямаме правото да загубим такъв човек. Той работи в Западна Германия и ни предава детайли от американските противотанкови ракети „Тоу“. Ще те прехвърлим тайно в Западна Германия. Ще направиш срещата. Ще получиш детайлите от ракетите. Ще заплатиш услугата. Ще пропътуваш много километри, като заплиташ следите си. Ще те посрещне помощникът на съветския военен аташе в Бон. Ще му предадеш товара, но опакован. Той не трябва да знае какво получава. По-нататък товарът ще замине с дипломатическата поща за Аквариума. Някакви въпроси?

— Защо да не се възложи осъществяването на срещата на нашите офицери в Западна Германия?

— Защото първо, ако утре Западна Германия изгони всичките ни дипломати, потокът от информация за Западна Германия по никакъв начин няма да се намали. Ние ще получаваме тайните през Австрия, Нова Зеландия, Япония. Изгонят ли всичките ни разузнавачи от Великобритания, за КГБ това ще е катастрофа, а за нас — не. Ние ще продължим да получаваме британските тайни през Австрия, Швейцария, Нигерия, Кипър, Хондурас и всички останали страни, където има офицери от Аквариума. Защото второ, получавайки добитите от нас детайли на ракетите, началникът на ГРУ ще извика всички дипломатически и нелегални резиденти на ГРУ в Западна Германия и на всички тези осем генерали ще им зададе въпроса: защо Голицин от Австрия може да добие такива неща в Западна Германия, а вие, … майка ви, намирайки се в Западна Германия, не? Вие само по поддръжката ли можете да работите? Само в осигуряването ли… е и ще последват съответните изводи. Само така, Суворов, се ражда конкуренцията. Само че от жестоката конкуренция идват успехите ни. Всичко ли ти е ясно?

— Всичко, другарю генерал.

— Да искаш нещо да попиташ?

— Не.

— Искаш, знам какъв е въпросът ти! Мъчи те сега едно: Младши лидерът ще получи орден за детайлите от ракетите, а заради него ще рискува един млад капитан и нищо няма да получи за своя риск. Това ли си мислиш?

Внезапно ме погледна. Ето я хватката му. Пазил е погледа си за най-последния момент. Очите му са жестоки, без никаква искрица.; Погледът му е като удар с камшик през ребрата. Използува погледа си внезапно и стремително. Не съм подготвен за него. Издържам го, но разбирам, че няма да успея да го измамя.

— Да, другарю генерал.

— Работи активно. Търси и вербувай агентура Тогава и теб ще те осигуряват. Тогава ти ще работиш само с главата си, а някой ще рискува вместо теб кожата си.

Скулите му играят,а погледът му е оловен.

— Подробностите ще съгласуваш с Младши лидера. Свободен си.

Тракнах токове и с подчертано „кръгом“ излязох от командирския кабинет. В коридора нямаше никого. В голямата работна зала — също. Кондишънът меко шумоли, изтласква прохладна въздушна струя сред полумрака на работната зала. Леко увеличих яркостта на синкавата светлина и по един плътен килим, поглъщащ звука от крачките, отидох в срещуположния край на залата, при касите. Гледам тъпо няколко секунди бронзовия диск, въздъхвам тежко и набирам комбинацията от цифри. Тежката бронирана врата поддаде плавно и безшумно п се показаха дванадесет малки масивни вратички. Отварям с ключа своята, върху която акуратно е изписана цифрата 41. Вътре е чантата ми. Затварям касата, поставям чантата върху работната си маса, дърпам внимателно две копринени връзки, разваляйки ясния рисунък на двата печата — първоначално гербовия, а след това моя личен. Вземам от чантата един гладък лист от плътна бяла хартия с една подредена колонка от надписи, пак въздъхвам дълбоко и пиша върху него:   „Отворих чанта № 113 в 12 часа и 43 минути местно време.“ След малък интервал се разписвам.
Внимателно пускам листа в чантата и изваждам от нея тънка блестяща зелена папка с номер 173-В-41. Първият лист от папката е гъсто изписан, а останалите са съвсем чисти. Вземам с два пръста един о тях и го поставям пред себе си. В левия горен ъгъл удрям личния си печат, след което вкарвам листа в пишеща машина. В десния ъгъл привично и бързо изчуквам двете думи: „Строго секретно“, после оставям няколко празни реда и по средата написвам: „ПЛАН“.
Направих го и отпуснах глава върху ръцете, гледайки тъжно стената. В мен бушува ярост. Мразя целия сват, мразя себе си, мразя работната маса, синкавата светлина, кафявите килими и зелените папки.
Постепенно от цялото кълбо хора и предмети, върху които е насочена острата ми омраза, изплува едно лице, което сега мразех дори повече от пишещата машина. Беше лицето на командира ми, да… майката! Лесно е да се заповядва! Но това не е като да командуваш дивизия. Иди еди-къде си, направи еди-какво си. Та аз никога не съм бил в Западна Германия. Да ме пратиш за подобно нещо след три седмици практическа работа!? А ако проваля операцията? Майната му, мен ще ме пратят в затвора, но вие ще загубите агента си! Ако в този момент имаше кого да тресна по мутрата, веднага щях да го направя. Но наоколо нямаше никой. Опипах с поглед полираната. повърхност на масата, търсейки нещо, върху което да излея злобата си. Мярнах една изящна чаша с писалки и моливи. Стиснах я в дланите си, като я разглеждах втренчено, а после рязко, с всичка сила я хвърлих към стената. Тя, дрънквайки тъжно, се разпиля на малки парченца.

— Какво психуваш?

Обръщам се. При касите зад мен е Младши лидерът.

Твърде увлечен бях и не забелязах неговата поява.

— Извинете — не вдигам очи към него. Гледам в пода.

— Какво има?

— Навигаторът ми нареди да отида на среща с вашия човек и…

— Ами че отиди. Какъв е проблемът?

— Откровено казано, не знам с какво да започна, какво да правя…

— Да напишеш плана! — изведнъж избухна той. — Напиши план, аз ще ти подпиша и напред…

— А ако събитията не се развият по моя план?

— Ка-кво-о-о? — той ме гледа с неразбиращи очи, поглежда часовника си, мен, въздъхва и казва с упрек:

— Вземай документите си. Да тръгваме.

Кабинетът за инструктажи ми прилича на каюта в някой голям, разкошен параход. Когато системите за зашита са включени, подът, таванът и стените едва забележимо треперят, също като палубата на крайцер, когато пори с пълен ход вълните. Освен това някъде навътре в стените, зад десетките изолационни слоеве, са инсталирани мощни заглушители. Изолацията хилядократно намалява техния рев и тук, вътре, можете да чуете едно приглушено боботене, сякаш шум от далечен прибой.
Отвътре кабинетът за инструктажи е целият бял и блестящ. Ето защо някои му казват „операционната“. Не обичам това название. Винаги наричам помещението „каютата“. В каютата има само една маса и два стола. Но и масата, и столовете са съвсем прозрачни и се създава усещане за разкош и необикновеност.

Младши лидерът ми посочва единия от столовете и сяда срещу мен.

— В гробището на слоновете не са те научили на нищо хубаво. Ако искаш да имаш успех, най-напред забрави всичко, на което са те учили слоновете в академията. Слонове стават онези, които сами не могат да работят в практиката. А сега слушай моя урок. Най-напред трябва да напишеш план. В него опиши всички варианти и своите решения в тези ситуации. Колкото повече напишеш, толкова по-добре.

Планът е застраховката ти в случай, че се провалиш. По време на следствието в Аквариума ти ще има с какво да се оправдаеш: отнесъл съм се сериозно към подготовката. Запомни: колкото повече е хартията, толкова по-чист ще е задникът. А след като напишеш плана, пристъпвай към подготовката. Главното в нея е да се подготвиш психически. Отпусни се, колкото е възможно, понапари се в банята. Изхвърли всички отрицателни емоции. Всички съмнения. Трябва да пристъпиш към изпълнението с пълна увереност в победата. Ако нямаш такава увереност в себе си, отсега се откажи. Главното е да се настроиш на вълната на агресивен победител. Когато се отпуснеш достатъчно, послушай нещо от Висоцки, например „Лов на вълци“. Тази музика трябва да звучи в теб по време на цялата операция. Особено, когато се връщаш. Най-големи грешки правим след успешната операция, връщайки се от нея. Ликуваме и забравяме чувството на агресивния победител. Не губи това чувство, докато не се окажеш зад стоманените ни врати. Повтарям, главното не е планът, а психическата нагласа. Ще бъдеш победител само дотогава, докато сам се чувстваш победител. Когато напишеш плана, ще разиграя с теб възможните варианти. Това е много важно, но помни, че има по-важни неща. Помни го! Бъди победител! Чувствувай се победител. Винаги. Желая ти успех!

4

Борова гора. Просека. Хълмове. Тишина. Дебел ленив бръмбар отпуска туловището си върху една горска камбанка. Ей ти, дебелане, ще счупиш цветето! Бръмбарът ми избуча нещо обидно, но не започна да спори, а камбанката благодарно ми закима с главицата си.

Сам съм в гората. Колата ми е стара, цялата очукана, взета от някого под наем за мен. Времето бавно се точи. До срещата има двадесет и седем минути.

Според паспорта ми аз съм югославски гражданин, нещо между турист и безработен. Турист от безработния социализъм. Чакам. Приятелят или специалният източник по нашему трябва да дойде точно в 1300 с детайли от ракетите. Ще ме познае по две неща: японски транзистор в лявата ръка и една малка значка, изобразяваща футболна топка. А аз ще го позная по часа на появяването: точно в 1300. Ще ме попита колко е часът, като трябва да застане малко вдясно от мен.

Хитър се оказа приятелят ни. Получава възнаграждението си не в долари, не в марки и дори не в швейцарски франкове. Той взема златни монети. Ако го притиснат: наследство от прабаба ми.

Кутията с монетите скрих ей там, в елхичките. За всеки случай, ако стане нещо неочаквано. Ако ме заловят по време на срещата, как ще обяснявам на полицията откъде аз, бедният турист, имам златни дукати?…

Откъде нашият приятел може да взема детайлите от противотанковите ракети? Кой е той, генерал ли? Или ракетен конструктор?

Инак не можеш сви парче от ракета. Все едно дали си инженер в завода, началник-склад или боен офицер. На всеки детайл в момента на производството се слага номер. Как ще го открадне?. Единствено самият конструктор… Самият генерал… Не, дявол да го вземе, и на конструктора, и на генерала съвсем не им е по-лесно да откраднат ракетни детайли. Някой, който е по-горе от конструктора и генерала? Но дори и да е просто генерал или просто главен конструктор, как все пак Младши лидерът се е изхитрил да го срещне и да го вербува?

Противно ми е да играя ролята на беден турист: дрипав пуловер, износени обувки. Как ще посрещна в такъв вид американския генерал? Какво ще си помисли той за ГРУ, като види очукания ми „Фиат“?

Време е вече. Няма го. Хей, генерале, къде е твоята дисциплина? Откъм завоя се влачи огромен мръсен трактор с ремарке. Стар немец-фермер, целият вмирисан на тор. Стари дяволе, само ти липсваше тук. Два часа висях в гората, нямаше ни душа. Ще минат и още пет дни, няма да се мярне жива душа. А теб, стареца, какви дяволи те домъкнаха точно в момента на срещата. Карай, карай по-бързо. А той сякаш напук спира трактора пред мен. Какво искаш, стари глупако? Часът ли? Ето ти часа! Завирам ръчния си часовник в лицето му. Заминавай, старо куче. Но той не се кани да си тръгва. Стои до мен, малко вдясно. Какво искаш? Защо те ядосвам, старче? Да не би да ти преча да живееш? Изчезвай оттук! Сочи към ремаркето. Ама че лошо стана. Ремаркето му сигурно се е счупило. Ще се наложи да му помагам,… че генералът ей сега ще дойде. Тук ме и осени… Откъде-накъде бях решил, че генерал трябва да бъде особеният източник? Скачам към ремаркето, дръпвам окъсания мазен брезент. О, чудо! Под брезента са кривите парчета от ракети „Тоу“. Спомняте ли си тази хищна, сребриста муцунка? Аз мъкна част от стабилизатори, мръсни печатни схеми, объркани, накъсани проводници, счупен, целия в кал блок за насочване — и право в колата си. Аз му треса ръката. „Данке шьон!“1 И бързам към волана. А той чука заплашително с пръчка по колата ми. Какво, дяволе, искаш? Показва ми с жест, че му трябват пари. А аз ги бях забравил. Тичам към еличките. Изрових кутията. Дръж. Ето, че вече се усмихва. А ти, стар пръч такъв, ги опитай със зъби! И защо ти е на теб, стария, толкова злато? Все едно не можеш го взе със себе си в гроба. А той се усмихва. Припомних си инструкцията: „специалните източници“ трябва да се уважават или поне да се демонстрира уважение към тях. И аз му се усмихвам.

Той — на една страна, аз — на друга. Бързо се изнасям с колата от мястото на срещата. Сега ми е ясна простата механика на тази операция.

1-ва американска бронетанкова дивизия вече е получила ракетите „Тоу“ и вече стреля с тях на полигона. Без бойната глава, естествено. Затова малката ракета в последния участък от траекторията си просто се разбива в меката почва.

 

1Много благодаря (нем.).

 

У нас, когато стрелят с „фаланги“ или „Шмели“, огромни пространства са покрити с брезент, а след това изпращат батальон да търси и най-малките парченца. Американската армия не го прави. И затова не трябва да се вербува генерал или главен конструктор. Достатъчно е да се завербува някой овчар, горски, пазач или фермер. Той ще ви събере парчета — ако искате сто, ако искате двеста килограма. Колкото се съберат в багажника. Един стар фермер, вмирисан на тор, може да стане източник от особена важност и за тридесет сребърника да ви продаде всичко, което желаете. Нямало бойни глави? Още по-добре! Без тях блокът за насочване остава почти цял. А нашите бойни глави не са по-лоши от американските. На нас ни е необходим блокът за насочване. Нужни са ни печатните му схеми. На когото му трябват, той ще ги измие и изчисти. Ако липсва нещо, ще го докараме следващия път. И съставът на метала ни е нужен. И композитните материали. И механизмът за разтваряне на стабилизаторите, и остатъците от горивото са много интересни за нас, и дори нагарът върху турбинките за завиване. И всичко това е в багажника ми. И от всичко това се интересува лично другарят Косигин.
Пришпорвам колата по правите като стрела германски аутобани. Хитлер ги е строил. Добре ги е строил. Натискам по-силно педала и леко се усмихвам. Когато се върна, ще помоля Навигатора и Младши лидера за прошка. Не зная защо. Но ще се приближа тихо и ще кажа: „Другарю генерал, простете ми“, „Другарю полковник, простете ми, ако можете.“
Те са разузнавачи от висша класа. И само така трябва да се действува. Бързо, без да се привлича внимание. Готов съм да рискувам и кариерата си, и живота си за успеха на вашите простички, но блестящи в своята простота операции.

Ако можете, простете ми.

5

Изпънах уморените си крака под масата. Чувствувам се добре. Тук е така тихо и уютно. Само да не заспя. Уморен съм. Тиха мелодия. Побелял пианист. Той без съмнение е велик музикант. Уморен е, както и аз. Затворил е очи, а дългите му гъвкави пръсти на виртуоз свободно танцуват по клавишите на огромния роял. Мястото му без съмнение е в най-добрия виенски оркестър. Но той свири, кой-знае защо, във виенското кафене „Шварценберг“. Ходили ли сте в „Шварценберг“? Настойчиво ви съветвам. Ако работата ви е тежка, изнурителна, ако очите ви са зачервени и краката — изморени, идете в „Шварценберг“, поръчайте си чашка кафе и седнете в ъгъла. Може, разбира се, да седнете и на открито, край малката бяла масичка. Но това не е за мен. Аз винаги влизам вътре, завивам вдясно и сядам в ъгъла край големия прозорец, закрит с полупрозрачни бели пердета. Когато във Виена е горещо, всички седят отвън, разбира се. Там е добре, но тогава някой може да ме наблюдава отдалеч. Не обичам да бъда наблюдаван от някого отдалеч. Затова съм винаги вътре. От своето ъгълче виждам всеки, който влиза в залата. Понякога поглеждам навън през прозрачното перде към Шварценберг плац. Струва ми се, че сега никой не ме гледа. И се чувствам добре, усамотен в този уют. Огледала. Абстрактни шедьоври. Разкошни килими. Тъмно-кафяви стени — полиран дъб. Тиха мелодия. Опияняващ аромат на кафе: едновременно възбуждащ и успокояващ. Ако имах собствен замък, непременно щях да си поръчам такива стени и на тях бих окачил тези декадентски огледала и картини, в ъгъла бих поставил огромния роял, бих поканил стария пианист, а пред себе си бих сложил чашка кафе и бих седял с изпънати крака и подпряна с юмрука буза. Струва ми се, че някога отдавна, съм чувал тази мелодия. Струва ми се, че съм виждал някъде картините на дъбовите стени, както и малките масички. Разбира се, всичко това съм го виждал по-рано. Разбира се, аз помня и нежния аромат, и очарователната мелодия. Да. Всичко това съм го виждал по-рано. Това беше отдавна. Преди няколко години. Беше в един огромен, прекрасен град. Беше на един тих площад с трамвайни релси по него. Огромните прозорци на кафенето. Същата незабравима миризма и спокойната мелодия. Само че тогава на площада край кафенето, край белите масички стояха три мръсни уморени танка с широки бели черти. Те стояха тихо и не пречеха на чудесната мелодия. Беше горещо лято. Огромните прозорци на кафенето бяха отворени и прекрасната музика тихо и спокойно, сякаш горски поток, струеше през прозореца. Кой знае защо съвсем ясно си представих трите мръсни танка с белите черти на Шварценберг плац. Танкът има най-необикновената миризма. Тя не може да се сбърка с нищо. Обичате ли миризмата на танк? Аз също я обичам. Миризмата на танка — това е миризмата на метала, миризмата на свръх-мощните двигатели, миризмата на полските пътища. Танкът идва в града от горите и полетата и е запазил миризмата на листа и прясна трева. Миризмата на танка — това е миризмата на простора и мощта. Тя опиянява, също както миризмата на виното и кръвта. Чувствувам тази миризма в тихото виенско кафене. Съвсем ясно мога да си представя хилядите мръсни танкове по улиците на Виена. Градът кипи. Градът е обхванат от страх и негодувание, а по улиците му гърмят безкрайни танкови колони. От тесните улички зад завоя се появяват все нови и нови бронирани динозаври. Механик-водачите превключват лостовете и в този момент двигателят изхвърля от себе си черен гъст дим, примесен с капки неотработено гориво и парцаливи сажди. Скърцане и грохот. Искри под веригите. Лица на войници, почернели от пушек и прах. Танкове на мостовете. Танкове край разкошните дворци. Танкове на широките булеварди и из тесните улички. Танкове навсякъде. Някакъв старец с разчорлена бяла брада нещо крещи и размахва юмрук. Но кой ще го чуе? Нима може да бъде заглушен ревът на танковите дизели? Късно е, старче. Твърде късно си започнал да крещиш. Трябваше по-рано да крещиш. Когато по тротоарите гърмят подкованите ботуши, когато наоколо се чува ревът и стъргането от безброй много танкове, е късно да се вика. Трябва или да се стреля, или да се мълчи. Градът кипи. Градът е в дим. Някъде стрелят. Някъде крещят. Миризма на изгоряла гума. Миризма на кафе. Миризма на кръв. Миризма на танкове.
Сигурно полудявам. Има и друга възможност: всички отдавна са се побъркали, а аз единствен съм изключение. Има и трета възможност: всички отдавна са се побъркали. Всички без изключение. Онези, които се появяват с мръсни танкове в прекрасните мирни градове, без всякакво съмнение са шизофреници. Онези, които живеят в прекрасните градове, знаят, че някога, рано или късно, тези танкове ще се появят на Шварценберг плац и не правят нищо, за да предотвратят това — също са шизофреници. Дявол да го вземе, а къде е моето място? Аз вече бях сред освободителите. Не е толкова приятно, колкото може да изглежда отстрани. Повече не искам да бъда в тази роля. Какво да правя? Дали да избягам? Прекрасна идея. Ще живея в този удивителен свят на наивни и безгрижни хора. Ще седя в кафенето, изпънал краката и подпрял буза на юмрук. Ще слушам тази чаровна мелодия. Когато пристигнат мръсните танкове на бели черти, ще стоя сред тълпата, ще крещя и ще размахвам юмрук. Лошо е да бъдеш гражданин на страна, по чиито пътища със скърцане и дрънчене се движат бронираните колони на освободителите. А нима е по-добре да си сред освободителите?

6

Смята се, че младият шпионин, който се представя за дипломат, журналист, търговец — не може да бъде активен в първите месеци от своята работа. Той трябва да се вживее в ролята си: да изучи града и страната, в която работи, нейните закони, обичаи и ред. Младите разузнавачи от много разузнавания точно така се и държат в първите си месеци — подготвят се за отговорните операции. През това време местната полиция почти не им обръща внимание: на нея и стигат проблемите с опитните шпиони.
Но ГРУ е особено разузнаване. То не прилича на другите. След като в първите месец не те следят, трябва да се възползваш от това.
През първия месец от работата си аз поставях някакъв пакет в едно скривалище, в продължение на седмица контролирах мястото, където трябваше да се появи сигнал от някого си, получавах през нощта в гората някакви сандъци и ги доставях в посолството, свалях от операции нашите офицери, когато групата за радиоконтрол откриваше висока активност на полицейските радиостанции в района на операциите ни. Всичко, което правя, е осигуряване на нечии операции, помощ за някого, участие в операции, чиито предназначение и смисъл не знам. От четиридесетте добиващи офицери на ГРУ в нашата резидентура — повече от половината вършат същото. На това се казва „да прикриваш опашката“. Онези, които го правят, ги наричат презрително „хрътки“. Хрътката е ловджийско куче, което не трябва много да се храни, но може да се разкарва по полета и гори, преследвайки лисици и зайци. Хрътката може да се пуска и срещу едри зверове, но не сама, а в глутница. Хрътката — това са дълги крака и малка глава.
В живота всичко е относително. Аз съм офицер от Генералния щаб. По отношение на милиони други офицери от Съветската армия съм висш елит. Вътре в Генералния щаб съм офицер от ГРУ, тоест от по-висша класа по отношение на десетките хиляди други офицери от Генералния щаб. Вътре в ГРУ съм офицер с право на излизане. Офицер, който може да бъде изпращан на работа в чужбина. Офицерите с право на излизане са от много по-висока класа, отколкото просто офицерите от ГРУ, неизпращани в чужбина. Сред офицерите с право на излизане съм също сред висшата каста: аз съм добиващ офицер, това е много повече от нашата охрана, от механиците, от техниците, от службата за радиовръзка и радиозасичане. Но затова пък вътре в този най-висш елит аз съм плебей. Добиващите офицери на ГРУ се делят на две класи: хрътки и варяги. Хрътките са подтиснатото безправно мнозинство във висшата каста на добиващите офицери. Всеки от нас работи под пълния контрол на един от заместниците на резидента, като почти никога не се среща лично с резидента. Ние сме ловци на тайни, по-скоро на хора, владеещи тези тайни. Това е основната ни работа. Но освен за нея ни използуват безпощадно и за осигуряването на секретни операции, за чието истинско значение ние можем само да се досещаме.
Варягите са по-горе от Хрътките. Варяг — на езика на древните славяни означава неканен отвъдморски гост. Коварен, свиреп, предизвикателен, весел, дързък. Варягите работят под личния контрол на резидента, уважавайки неговите заместници, но в повечето случаи работят самостоятелно. Най-преуспелите от тях стават заместници на резидента. Те вече не работят самостоятелно и получават под пълната си власт група хрътки.
Първият заместник на резидента — Младши лидерът — контролира всички. Той самият е много активен и умеещ да добива офицер, но освен работата по добиване на информация и ръководството на собствената си група хрътки, отговаря за охраната на резидентурата и сигурността й, за работата на всички офицери, включително техническите и оперативно-техническите. На него не са подчинени само шифровчиците. Тях ги командува лично резидентът. Резидентът — той е и командирът, той е и папата, той е и Навигаторът, е отговорен за всички. Пълномощията му практически са неограничени. Има власт например да убие всеки от подчинените му офицери, включително и първия си заместник, в случай, че сигурността на резидентурата е в опасност, евакуацията на офицера, създаващ опасност, е невъзможна. Правото да убива офицери от ГРУ освен резидента има само Върховният съд и то, ако такава е волята на Централния комитет. Така че по някои въпроси нашият папа е по-силен от Върховния съд, на него не са му нужни ничии съвети и консултации, не му трябва гласуване или подкрепа от страна на пресата. Той взема решенията си сам и има достатъчно власт и сили да ги претворява в живота, по-точно, в смъртта. Нашият Навигатор е подчинен на началника на 5-то направление на 1-во управление на ГРУ. Но по редица въпроси е подчинен само на началника на ГРУ. Освен това, при несъгласие с ръководството на ГРУ в някои екстремни случаи, има право да се свърже с Централния комитет. Необятната мощ на резидента се уравновесява само от съществуването на също толкова могъщата, независима в враждебна резидентура на КГБ. Двамата резидента не са подчинени на посланика. Посланикът е измислен, само за да маскира съществуването на две ударни групи в състава на съветската колония. Естествено пред хората двамата резидента демонстрират известно уважение към посланика, защото са дипломати от висок ранг и с непочтителността си към посланика биха се отличавали на фона на другите. С тази почит свършва и цялата им зависимост от посланика. Всяка резидентура има в посолството своя територия, отбранявана от външни като непристъпна крепост.
Вратата на резидентурата е като вратичката на добра каса. Някакъв шегаджия много отдавна е донесъл от Съюза една желязна табелка от стълб за високоволтова линия: „Не се качвай! Ще те убие!“ И съответно, разбира се, череп с кости под надписа. Тази табелка я бяха заварили към зелената врата и вече много години охранява нашата крепост от чужди хора.

7

— Обърни внимание, че в нашата армия по време на войната имаше две категории летци: едни (малцинство) с десетки свалени самолети в сметката си и други (мнозинство) — почти с нищо. На първите цялата им гръд е в ордени, а вторите са с по едно-две медалчета. Повечето от първите са преживели войната, а вторите са загивали с хиляди и десетки хиляди. Статистиката на войната е сурова. Мнозинството е било по десет часа във въздуха, а след това — смърт. Ако се усредни, летецът-изтребител е загивал в петия си боен полет. А от първата категория — обратното, пилотите имат стотици бойни полети и по хиляди часове във въздуха… — моят събеседник е Героят на Съветския съюз, генерал-майорът от авиацията Кучумов, въздушен ас по време на войната, един от най-свирепите вълци на съветското военно разузнаване след нея. Сега по заповед на началника на ГРУ той извършва проверка на отделенията на ГРУ в чужбина, скрити зад легални маски. В някои страни той отива като член на различи делегации по разоръжаване, съкращаване, доверие и така нататък, в други се появява като член на съвета на ветераните от войната. Но самият той изобщо не слага себе си в групата на ветераните, той е активен боец на тихия фронт. Инспектира ни и, залагам си главата, извършва мълниеносни и главоломни тайни операции. Сега двамата с него сме в „каютата“. Той ни привиква един по един. Разговаряйки с нас, естествено, контролира нашия командир и едновременно му помага.

— Съществуваше пропаст между двете категории летци по време на войната. Нямаше никакво свързващо звено, никаква средна класа. Или ас, герой, генерал, или убит още в първия му полет младши лейтенант. Средно положение нямаше. Това ставаше ето защо. Всички летци получаваха еднаква подготовка и идваха в бойните поделения на приблизително едно и също ниво. И още в първия бой командирът ги разделяше на активни и пасивни. Онзи, който напираше да се бие, който не се криеше из облаците от противника, който не се страхуваше да се насочи в челна атака, него веднага го определяха за водещ, а на останалите заповядваха да прикриват активните. Често отделянето на активните бойци ставаше още при първия въздушен бой. Всички командири на звена, ескадрили, полкове, дивизии, корпуси и въздушни армии хвърляха силите си, за да помагат на активните в боя, да ги охраняват, да ги пазят по време на най-горещите схватки. И колкото повече успехи имаше някой от активните, толкова повече го охраняваха в боя, толкова повече му помагаха. Виждал съм Покришкин по време на бой, когато му се събираха по над петдесет свалени германски самолета. По лична заповед на Сталин по време на бой го прикриваха две ескадрили. Той тръгва на лов, зад гърба му е прикриващия го, а зад него още две ескадрили летят: едната малко по-високо, другата — малко по-ниско. Сега той има на гърдите си три златни звезди и една брилянтова на врата, маршал на авиацията е, но недей да си мислиш, че всичко това му е дошло наготово. Съвсем не. Просто е проявил активност в първия бой и са започнали да го прикриват. Проявявал е повече дързост и умение и все повече са му помагали и ценили. А ако не се е било случило така, то още в началото щяха да го отнесат към пасивните и щяха да го поставят на неблагодарната работа да защитава нечий гръб по време на бой. Така щеше и да си лети като младши лейтенант зад опашката на някой друг самолет. И според статистиката по време на петия му полет, а може и по-рано, щяха да го свалят. Статистиката е такава: на някого му се усмихва, а някого се плези.

— Всичко това — продължава Кучумов, — ти го казвам, защото нашата разузнавателна работа почти с нищо не се отличава от въздушния бой. Съветското военно разузнаване подготвя хиляди офицери и ги хвърля в боя. Животът бързо ги дели на активни и пасивни. Едни достигат сияйни висоти, други изгарят по време на първата си командировка в чужбина.

Аз се запознах с досието ти и ми харесваш. Но ти прикриваш опашките на другите. Работата по осигуряването е тежка, опасна и неблагодарна. Някой получава ордени, а ти рискуваш кариерата си, изпълнявайки най-мръсната и тежка работа. Запомни, че никой няма да те освободи от това. Всеки командир от нашата организация в чужбина, получавайки ново попълнение от млади офицери, ги използува в операции по осигуряване и те бързо „изгарят“. Арестуват ги, изгонват ги от страната и после цял живот дремят в службата по информация на ГРУ или в нашите „братски“ страни. Но ако сам проявиш активност, сам започнеш да търсиш хора и да ги вербуваш, командирът веднага ще намали твоята активност по осигуряването и обратното — някой друг ще те прикрива, рискувайки себе си, като защитава твоя успех. Такава е нашата философия. Преди няколко години командирът ни в Париж заповяда на пасивния помощник на военния аташе да се пожертвува в името на успеха на няколко офицери. Бъди сигурен, че командирът е пожертвувал един свой пасивен офицер. На активния, на този, който има успех, никога няма да постави такава неблагодарна задача и ние напълно го подкрепяме. Ръководството на ГРУ се стреми да създаде колкото може повече активни, дръзки, имащи успех асове. Не бой се, винаги ще намерим сума пасивни, малодушни, инертни, за да прикрием такива хора. И не мисли, че ти казвам всичко това, защото те предпочитам пред другите. Съвсем не. Казвам го на всички вас, младите. Работата ми е такава — да повишавам бойната активност и производителност. Лошото обаче е там, че това не става ясно за всички, Имаме много добри момчета, които цял живот така и не стават водещи, прикриват чуждите опашки и безславно изгарят в пясъка. Желая ти успех и попътен вятър. Всичко е в ръцете ти, старай се и теб по време на бой ще те прикриват по две ескадрили.

8

Съветското посолство във Виена много прилича на Лубянка. Същият стил, същият цвят. Типична чекистка безвкусица, фалшиво величие. Лубянски класицизъм. Имаше време, когато цялата ми страна беше изпълнена с това фалшиво чекистко величие — колони, фасади, корнизи, заострени върхове на покривите, кулички и бутафорни балкончета. Вътре в посолството е също „Лубянка“ — мрачно и скучно, фалшив мрамор, гипсови корнизи, колони, тапицирани с кожа врати, червени килими и миризма на евтини български цигари.

И все пак не цялото посолство е филиал на Лубянка. Има и тук един независим остров — суверенният и независим филиал на Ходинка, резидентурата на ГРУ. Ние имаме свой стил. Имаме свои традиции и закони. Презираме стила на Лубянка. Нашият стил е прост и строг. Никакви украшения, нищо излишно. Но стилът ни е скрит под земята. Виждаме си го само ние. Всичко е както в Москва: огромното здание на КГБ е в центъра на града, пред очите на всички. А зданието на ГРУ — Аквариума — е скрито от външни погледи. ГРУ се отличава от КГБ по това, че ГРУ е секретна организация. Тук, във Виена, стилът на Лубянка също се вижда от всички. Стилът на ГРУ е скрит от всички.

Но в съветското посолство има и трети стил. До него, в гъстата градина, тържествено се извисява един голям православен храм. Той стои гордо и самотно и златните му кръстове са по-високо от червеното знаме. Първият слънчев лъч пада в утринната мъгла върху най-високия златен кръст и се разпилява, разпръсквайки се на хиляди искри. Знам твърдо, че няма Бог. Никога през живота си не съм ходил в църква. Никога не ми се е налагало да пребивавам дълго време покрай някаква църква, дори и разрушена. Но тук, във Виена, всеки ден ми се налага да бъда край нея. Не знам защо, но тя ме смущава.

В нея има нещо тайнствено и очарователно. Тук е повече от сто години. В строгия й външен вид няма и частица фалш. Колко цветове и колко шарки са събрани заедно, но всяка шарка и всеки цветови нюанс са неотделими от другите и заедно образуват онова, което се нарича „хармония“. Минавам край нея и гледам в краката си. Това ми се отдава трудно, защото църквата привлича властно погледа ми…

9

„От името на Съюза на съветските социалистически републики Министърът на външните работи на СССР моли правителствата на приятелските държави и подчинената им военна и гражданска администрация да пуснат безпрепятствено дипломатическата поща на СССР, без да я подлагат на контрол и митнически оглед в съответствие с Виенската конвенция от 1815 година. Министър на външните работи на СССР А. Громико.“

Полицаят чете документа, отпечатан на шумяща банкнотна хартия с водни знаци и герб. Ако не разбира, същият текст може да се прочете на френски или английски език. Тук е напечатано всичко. Кратко и ясно: дипломатическа поща на СССР. Полицаят скърца със зъби и хвърля поглед към огромния контейнер. Странно му се вижда. Съветската дипломатическа поща върви през Виена като поток. Като водопад. Като Ниагара. Маршрутът й е през Виена. Това означава, че веднъж седмично въоръжените съветски куриери спират във Виена и продължават по-нататък — за Берн, Женева и Рим. После се връщат по същия маршрут. По пътя си натам оставят контейнери в съветските посолства. На връщане приемат контейнерите в посолствата и ги откарват в Москва. От Москва обикновено донасят по пет-десет контейнера, всеки — по 50 килограма. А на връщане карат по 30–40 контейнера. Понякога се случва броят им да е и 100. При загубването на контейнер, куриерите са заплашени със смърт. За всеки контейнер отговаря с главата си съветският посланик. Той е длъжен да организира посрещането и изпращането на дипломатическата поща. И затова ние я посрещаме и изпращаме. На тази работа ни изпращат по списък. Докато куриерите пътуват с контейнерите си из страната, с тях винаги има съветски дипломат, за да напомни в случай на необходимост, че при опит за завладяване на контейнера, Съветският съюз. може да използува санкции, включително и военни. А колкото до малките групи желаещи да се запознаят със съдържанието на контейнера, куриерите имат право да се разправят, както си знаят. Това е тяхна привилегия. Защитата на контейнерите със силата на оръжието е предвидена в конвенцията и затова куриерите са силни и имат достатъчно оръжие.

Много неща карат дипломатическите куриери. Много. Всичко, събрано от нас, всичкото това карат в контейнерите: патрони и снаряди, оптика и електроника, парчета от броня и части от ракети, и документи, документи, документи, Различни документи: военни планове, технически описания, проекти за ново оръжие, което някога ще бъде произвеждано или няма да бъде произвеждано никога и от никого. Куриерите карат онова, което е прието от Запада и онова, което е отхвърлено от Запада. Ще видим. Ще обмислим. Може да приемем нещо, отхвърлено от Запада, може и да измислим противоотрова за нещо, което Западът има намерение да произвежда. Информацията пътува в зелените сандъци. Полицията скърца със зъби. Много свитъци. Строго секретно. От името на Съюза на съветските социалистически републики! В съответствие с Виенската конвенция от 1815 година!
Пътуват куриерите. Карат контейнери. Полицията скърца със зъби.
Но днес скърцането е особено. Случаят е необикновен. Днес с нашите куриери не са 50-килограмовите контейнери, не, днес контейнерът е много голям — 5 тона! От името на Съюза на съветските социалистически републики! Събра се цялото полицейско началство. Проклетисват. Поглеждат накриво нашия контейнер. Аз придружавам контейнера.
Вече им представих всичките документи. А съм приготвил и фразата: „Задържането на дипломатическата поща на Съюза на ССР, както и опитът за нейното завладяване, контрол или оглед, води след себе си…“ и така нататък.
Контейнерът го докараха във Виена на специална вагон-платформа, като показаха в митницата, че е празен. Но сега той е пълен. Сега е запечатан с огромни червени печати. „Дипломатическа поща на СССР. Изпращач: Посолство на СССР, Виена.“ Сега край контейнера са нашите куриери. Сега куриерите имат оръжие. Сега край контейнера стои съветски дипломат. Дипломатът е с невисок дипломатически ранг. Винаги е така. И все пак той е неприкосновен представител на СССР. Опитайте се само — докоснете го. Нападението върху дипломата е обида за държавата, която той представлява. Обидата на дипломата може да бъде оценена като нападение срещу самата държава. Полицейските чинове скърцат със зъби.

— Може ли да огледаме правилното закрепване на контейнера върху платформата?

— Това е ваше право — съгласявам се аз. Но те нямат право да докосват с ръце контейнера ни. Само опитайте. Аз имам пряка връзка с генералния консул на СССР във Виена, а той — с Министерството на външните работи на СССР. Огледайте.

Полицейските чинове се разхождат около контейнера. Ах, колко им се иска да научат какво има вътре! Но нямате шанс, господа. Което е изпаднало от каруцата, пиши го избягало.
Когато изкарваха контейнера от портала на посолството, всичките ни съседи от КГБ псуваха завистливо: ама че мошеници, изпревариха ни. Откраднало е ГРУ само част от ядрен реактор. Местната полиция сигурно е на същото мнение. Ей там един, лепнал се до контейнера, тъпче ли тъпче. Не може да няма радиометър в джоба си. Решил е да провери дали не караме атомна бомба. Не мога да спра този полицаи. Не пипа контейнера с ръце — просто се разхожда край него.
Е, голяма работа. Разхождай се. Имаш право. Но радиометърът ти няма да защрака — вътре няма атомна бомба, нито парче от ядрен реактор. Ето, още един полицай се е залепил за контейнера. Денят е горещ. Но той е със шлифер. Няма начин шлиферът му да не е „брониран“ с електронна апаратура. Няма начин да не се мъчат да определят има ли метал вътре или не. Може пък да сме свили двигателя на някой секретен танк? Но и ти, братле, нямаш шанс. Нищо няма да определиш с електрониката си. Ето че и кучета се появиха. Уж за нашата сигурност. Душат ли, душат кучетата. Ех, и вие нямате шанс, сивчовци. Спрете да душите.
Нашите куриери ме гледат с уважение. На тях им е от ясно по-ясно, че аз имам пряко отношение към всичко това. Но какво има в контейнера — на куриерите не им се полага да знаят. Ясно им е, че контейнерът го е пълнило не КГБ, а ГРУ. Дипломатическите куриери имат особен нюх в това отношение. Вършат тази работа от години. Знаят кой ще приема багажа, а оттук им е ясно и кой го изпраща. В конкретния случай те трябва само да препратят контейнера през границата и веднага в Братислава ще ги посрещне съветски военен конвой, комуто трябва да предадат контейнера.
Ах, колко биха се учудили дипломатическите куриери, ако бяха научили, че попадайки в Братислава, контейнерът ще бъде изпратен до най-близкия съветски военен аеродрум и там цялото му съдържание ще бъде изгорено в печка. Точно така и ще стане.
Отдавна нашият Навигатор молеше посланика за таванския етаж. Отдавна посланикът отказва на нашия Навигатор. Не, казва му, и точка. Но стопанството на нашия Навигатор се увеличава. Всяка година се увеличава броят на сивите кутии с лампички и различни антени. Трябва му таванският етаж на Навигатора. Моли той посланика, умолява. Мястото стои празно, а аз няма къде да поставя под-слушвателната електроника. Вдигна ръце посланикът. По дяволите. Вземай таванския етаж. Но там е като в авгиевите обори. Трябва да се изчисти. Успееш ли, таванският етаж е твой. Само че да си имаме уважението, не ме подвеждай. И боклука от таванския етаж махни със собствени сили. Много ли боклуци има? — интересува се Навигаторът. Всичко, което е там, твое е — отговаря посланикът. Как може да се почисти, нямам представа. Ако знаех, отдавна да съм го сторил. От предшественика ми е останало наследство там… Разбраха се. Даде посланикът ключето на Навигатора и още веднъж го помоли да не разказва за онова, което е там, горе. Навигаторът отвори таванския етаж, счупи личния печат на посланика, запали фенерчето си и замря. Натъпкано с книги. Красиви книги. Хартията — качествена, суперобложките — гланцирани. Заглавията на книжлетата са различни, а авторът — един: Никита Сергеевич Хрушчов. Навигаторът разбра ситуацията. Преди много години партията искаше гласът й да бъде чут по целия свят. Затова речите на най-умния човек в партията се отпечатваха на най-добрата хартия и се разпращаха по цял свят. Посолствата ги подаряваха на всички желаещи, изпращаха ги във всички библиотеки. А партията внимателно следеше кой посланик добре разпространява партийното слово и кой — не много. Между посланиците имаше съревнование: кой повече книги ще разпространи безплатно. Посланиците рапортуват: Аз разпространих сто хиляди! Аз — двеста хиляди! А аз — триста!!! Е, хубаво, казват в Москва, щом е толкова лесно да се разпространяват, щом като народите по света толкова се интересуват от съчиненията на скъпия ни вожд, ето ти още сто хиляди! Разпространявай и помни, че в Париж посланикът работи по-добре от тебе! А в Стокхолм има необикновен интерес! А в Канада хората дори се натискат да получат от тези книги… Как там в Париж или в Отава са ги разпространявали, не знам, но във Виена ги открихме след много години на таванския етаж. Навигаторът отиде при посланика:

— Да ги изхвърлим на боклука, а? — казва.

— А, какво приказващ. — примоли се посланикът. — Ще разберат за това буржоазните вестници, ще кажат, че сме лъгали предишния лидер на родната партия, може и сегашния по същия начин да лъжем. Какво ще стане, ако се появи подобна статия?

— Ами да ги изгорим! — предлага Навигаторът. Но веднага млъкна. Сам разбра, че не може да се изгори такава камара с книги. Всеки знае, че ако в посолството изгарят няколко тона документи, значи ще има война. Ще започне паника. А кой ще отговаря? Да се изгарят по-малко също не става — таванския етаж и за година не можем изчисти.

Изпсува Навигаторът, натрака шифрограма до Аквариума: ще получим тавана за електрониката, ако помогнем без особен шум на посланика. Аквариумът даде съгласието си. Изпрати контейнер и съответните документи.
Две нощи ние, хрътките, носихме на гърба книгите от таванския етаж в контейнера. Докоснеш ли ги — после два часа кихаш. Прах, жега на тавана. Стълбите — стръмни. Като пробягаш нагоре-надолу и сърцето ти заподскача. Пот се лее. Ех, Никита Сергеевич, колко псувни отнесе.
Наложи се да докараме контейнера до портала и да затулим с брезент процепа между вратата и контейнера, и то с караул. Гледат съседите от КГБ охраната и огромния контейнер и подсвирнат завистливо.
Полицейските чинове погледнаха още веднъж към контейнера, провериха документите още веднъж и махнаха с ръка — минавайте, дяволите да ви вземат. Какво да правиш. На полицията е ясно, че съветското военно разузнаване е свило нещо много важно и е неясно как е успяло да го вкара в посолството. А щом като е успяло, нищо не може да се направи. Минавай!