Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.08.2011 23:20 - А К В А Р И У М (Виктор Суворов) - гл. 5(продължение)
Автор: antikom Категория: Политика   
Прочетен: 1366 Коментари: 0 Гласове:
5


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                      продължение на V ГЛАВА

10

Жега. Прах. Пясъкът скърца в зъбите. От хоризонта до хоризонта — степ. Слънцето е бяло, жестоко и равнодушно — удря безмилостно в очите, като следователска лампа по време на разпит. Рядко тук-там — някое уродливо дръвче — разкривено от степните бури — нарушава тревожното еднообразие.

Добри човече, плюй, прекръсти се и се връщай в къщи. Няма какво да търсиш тук. А ние, грешниците, ще тръгнем напред, там, където опърлената степ се прекъсва от стръмния бряг на мръсния Ингул, там, където в трептящата мараня са се скупчили скелетите на караулните кули, там, където десетки редове бодлива тел са омотани около безнадеждно хилавите горички. Дървенцата са тънички. Листата им — сиви под дебелия слой прах. Може кулите да не са караулни? Може на геолозите да са? Може нефт да има? Какъв ти нефт, по дяволите? Кулите са с прожектори и с картечници! Много кули. Много прожектори. Много картечници. Значи, не сме сгрешили. Значи, че сме на прав път. На верния път сте, другари! Нататък. Жълти води. Ще дойде време и това име ще зазвучи толкова страшно, колкото Хатин, Освиенцим, Суханово, Бабий Яр, Бухенвалд, Киштим. Но още не е настъпило. И затова, чул страшното име, гражданинът не трепва. Не преобръща вътрешностите му и не го побиват тръпки. Пък и не само у гражданина, ами и у затворниците, които ги подкарват от станцията към кулите в една безкрайна колона, това име не предизвиква никакви асоциации. Мнозина се радват: това не е Колима, не е Нова Земя. Това е Украйна, дявол да го вземе, ще си поживеем, момчета. И няма скоро да научат — а може би и никога — че Централният комитет има пряка връзка с директора на „завода за глина“, на който им предстои да работят. Не им се полага да знаят, че всеки ден големци от Централния комитет звънят на директора на завода, интересуват се от производителността му. Важен е заводът, по-важен от Челябинския танков завод е. И хич не ви е провървяло, момчета, че ви карат насам. И не се радвайте на тлъстата дажба и на месната супа. Онзи, комуто започнат да падат зъбите и косата, ще го откарат на друго място. Този, който се сети, що за глина има тук — също набързо ще го отпратят. А ако ли пък всички вие там, в лагера, се разбунтувате, охраната в Жълти води е сигурна, пък и при нужда и ние ще помогнем. Имайте предвид, непосредствен съсед ви е най-големият учебен Център на Спецназа. Не си играйте с огъня. По-добре бавничко си умирайте, без много-много репчене… в „завода за глина“.

11

Прах. Жега. Степ. Скачаме с парашути. Скачаме многократно. От големи височини. От малки височини. От свръхмалки. Скачаме на два потока от АН-12 и на четири — от АН-22. А можете ли да си представите скачането с парашут в четири потока? Друг път ще си го представите. Само онзи, който е скачал, знае какво е. Скачаме денем и нощем. Жълти води — е Европа. Жълти води — е до самия Кировград. Но лете тук винаги е задушно и е засушливо. Лятото е горещо и безоблачно. Времето винаги става за полети. И затова тук се събират ротите, батальоните, полковете и бригадите на Спецназ от всички краища на страната, и ги пускат с парашути от юни до септември. Боже, прати поройни дъждове. Да прогизне проклетият аеродрум. Здрав е като гранит, но това е просто глина и затова не е нужно да се бетонира. Слънцето го е бетонирало много по-добре от който и да е технолог. Хайде, прати дъжд! Да прогизне. Ние всичките, Боже, те молим. Много сме. Хиляди. Десетки хиляди. Хайде, прати ни дъжд.

12

Бурята се приближава като световната революция: лениво и неуверено. Степта е пресъхнала. Вятърът гони прашни стълбове. Хоризонтът е почернял и небето в далечината проблясва. Далеч-далеч прогърмява тихо. Но дъжд няма. Няма. Ех, как бих си подложил лицето под едрите капки на топлата лятна буря. Но буря няма да има. И утре ще е изнурителна жега, ще духа горещ вятър със ситни песъчинки. Пак същата ще си е безкрайната опърлена степ. И с пресъхнали гърла ще крещим „Ура!“ Както правим сега. От край до край на пистата е строен цветът на Спецназ. Полюшва се едва-едва морето от прашни избелели сини барети.

— МИРНО! ЗА СРЕЩА ОТДЯСНО! ЗА… ПОЧЕСТ!!!

Гръмна тържественият марш. И ето, вече не ми трябва нито вода, нито дъжд. Маршът ме понесе на крилата си. В далечината се появи кола с един огромен маршал в нея. И като го видя, първият батальон ревна „Ура!“ и войнишкият поздрав продължи по редовете: „А-а-а!“ Сигурно с подобен вопъл батальоните са тръгвали в атака.

Ура-а-а-а!

— Другарю маршал на Съветския съюз, представям ви обединения корпус със специално предназначение за извършването на строеви преглед и марш-парад. Началник на 5-то управление, генерал-полковник Петрушевски.

Маршалът хвърли поглед към безкрайните редове на диверсантите, усмихна се.

Генерал Петрушевски представя воините си.

— 27-ма бригада за Спецназ от Белоруския военен окръг!

— Здравейте, разузнавачи! — ревна маршалското гърло.

— ЗДРАВ… ЖЕЛ… ЕМ, ДРУ… МАР… СЪВ… СЪЮЗ!!! — ревна в отговор 27-ма бригада.

— Благодаря ви за службата!

— СЛУЖ… СЪВ… СЪЮЗ!!! — ревна 27-ма.

— 3-та московска бригада на Спецназ от Черноморския флот!

— Здравейте, разузнавачи!

— ЗДРАВ… ЖЕЛ…

— 72-ри отделен учебен батальон на Спецназ!

— ЗДРАВ… ЖЕЛ…

— 13-та бригада на Спецназ от Московския военен окръг!

— 224-ти отделен батальон на Спецназ от 6-та гвардейска танкова армия!

Маршалът изкрещява поздрава и ехото радостно гони думите му към хоризонта: БЛАГОДАРЯ ЗА СЛУЖБАТА! СЛУЖБАТА! СЛУЖБАТА!!!

Сурова и строга е церемонията на военните паради. И радостна. Не напразно са измислени прегледите. Ох, не напразно.

Колата на генерал Петрушевски се движи вдясно и малко зад маршалската. Какво блести в генералските очи? Гордост! Разбира се, гордост. Полюбувай се, маршале, на моите юнаци. Нима са по-лоши от главорезите на Маргелов? О, не са по-лоши! Не, не са!

— 32-бригада на Спецназ от Закавказкия военен окръг!

— Здравейте, чудо-юнаци!

— ЗДРАВ… ЖЕЛ…!!!

Аеродрумът няма край. Спецназ стои като безкрайна стена.

— Благодаря за службата!

След всички големи учения по традиция войските се построяват за обща проверка. Тази традиция е на повече от сто години. Така след сражение пълководецът е събирал останалите, броял е загубите, поздравявал е победителите. Грандиозните учения са завършени. И само тук, в безкрайното поле, когато всички участници са събрана заедно, човек може да си представи невероятната мощ на 5-то управление на ГРУ. А още не всички са тук!

— 703-та отделна рота на Спецназ от 17-та армия!

А маршалът се вози покрай редовете и без съмнение го гложди мисълта срещу кого да „отвърже“ цялата тази войска. Срещу Европа? Срещу Азия? А може би срещу другарите от Политбюро?

Ех и ти, маршале! Както чакаш? Всички тук сме си свои. Всички сме зли. Хайде, отвържи ни. Цялата Русия ще залеем с кръв. Само дай команда. Няма, естествено, да убиваме наред, не. Ако някой има голяма вила и дълга кола, него няма да пипаме. Не е грях да имаш вила и дълга кола. И онези, които говорят за социалната справедливост, няма да пипаме. Грях е, но не чак толкова голям. Лъжат се хората, какво да ги правиш, побърканите? Ние, маршале, ще убиваме само онези, които обединяват двете неща: които за социалната справедливост дрънкат и на дълга кола се возят. Тях като бесните кучета — на лампите, на телеграфните стълбове! От тях, маршале, се сипят всички беди на земята ни, от тях. Хайде, отвържи веригите, маршале! Ех, маршале! Та нали ако не ти, то твоят наследник ще пусне Спецназ от веригите. Ще го пусне. Бъди сигурен. Много кръв ще има. Колкото повече се каните, толкова повече кръв ще има след това. Но ще има! Ще има! Ура-а-а! Ура!

Търкаля се по полето ревът. Из далечните оврази се търкаля, пресъхнали без дъжд, лае там ехото от нашия рев.

— Ще поработим ли, момчета? — пита маршалът.

— А-а-а! — реве Спецназ възторжено в отговор. Ще поработим значи. Ще поработим.

13

Ние работим. Работим денем и нощем. И вече не различаваш дните от нощите. Всичко се носи като сива виелица. Дневни скокове. Нощни скокове. Скокове от свръхмалка. Скокове от средни височини. Скокове с катапултиране, но това не е за всички. Скокове от стратосферата, но то също е за избраници. Съревнования. Съревнования. Съревнования. И отново скокове. Горчив прахоляк по устните ни. Очите — зачервени. Злобата иска да излезе навън. Понякога се стига до пълна апатия. И вече сгъваме парашутите без да трепнем. Набързо да ги сгънем и да поспим тридесетина минути. Да бяхме проверили сгъването още веднъж? Я да върви на… Учебни боеве. Напалм. Кучета. МВР. КГБ. Пак стрелби и пак скокове.

А смъртта е редом с нас. Не, не е взела никой под черните си крила. Но си е редом, старицата. Не дреме. В 112-ти отделен батальон проверяват нов парашут: Д-1-8. Лош е парашутът. Спецназите се страхуват от него. Не искат да скачат с Д-1-8. Нещо в него не е наред. На всеки сто скока има минимум едно преплитане на въжетата. Тук са и конструкторът на парашута, и изпитателите. Обясняват ни, че сме го сгънали неправилно, съхранявали сме го неправилно. А бе що не отидете всички на… ами ние ще се трепем. Един старшина от 112-ти батальон беше скочил, въжетата се оплели през купола, та ги беше прерязал със специалния нож. Добре се приземи. Меко. А на земята с вицове го посрещнаха: трябвало не да реже със замах въжетата, а да намери къде са пришити с копринен конец и внимателно да го изтегли. А пък старшината след подобен скок съвсем губи чувство за хумор. И запсува на майка шегаджиите. А заедно с тях и конструктора.

Смъртта е покрай нас. Ей там, зад онази ограда. Жълтите води са до нас. Концлагерите. Уранът. А значи и смъртта. Дали оттук не избира „куклите“ и „гладиаторите“ си всеки началник? Забранени зони. Кули за охраната. Парашутни кули. Всичко е едно до друго. Концлагерът и ние. Защо ли? За да ни плашат? А може би има някаква друга причина да държат главният учебен център на Спецназ до урановите рудници. Покрай концлагерите. Покрай смъртта.

14

И отново скокове. „Капитан Суворов. Този парашут го сгъвах сам.“ Първа операция. Закрепва се върхът на купола на „този парашут го сгъвах сам“. Готови ли сте? Скачаме. Напред. Напред. Напред. „Генерал-майор Кравцов. Този парашут го сгъвах сам.“ Дълго гледам тъпо към разписката на съседа ми, който приключи със сгъването. Нещо в тази разписка не ми е ясно. Нещо не е наред. Напрягам мъчително съзнанието си и изведнъж загрявам:

— Другарю генерал!

— Тихо, не вдигай шум. Да, Витя, да — и той се смее. — Само не вдигай шум. Аз вече 32 часа съм генерал. Ти пръв се усети.

— Поздравявам Ви…

— Благодаря.

— Пожелавам Ви много звезди…

— Недей да вдигаш шум. После ще пием. Сега не му е времето. Ех, дявол да го вземе. Съвсем се оплетох. Сгъна ли си парашута?

— И двата, другарю генерал.

— Сдай ги и двата.

— Слушам, да ги сдам — и като предчувствувам нещо, въпреки умората си, задавам излишен въпрос:

— Днес няма ли да скачам?

— Ти никога повече няма да скачаш.

— Ясно — макар нищо да не ми е ясно.

— Викат те в Киев. А оттам сигурно — в Москва.

— Слушам.

— За повикването не говори с никого. При оформянето на документите в строевия отдел ще кажеш, че повикването е от 10-то главно управление на Генералния щаб.

— Слушам — ревнах аз.

— Тогава довиждане, капитане. И — успехи.

15

— Капитане, има предварително решение на Генералния щаб да те спуснем с парашут в тила на противника за изпълнението на една специална задача — непознатият генерал ме огледа с тежък поглед. — Колко време ви трябва за подготовка?

— Три минути, другарю генерал.

— Защо не пет? — за пръв път се усмихна.

— Само да изтичам до тоалетната, три минути са ми достатъчни — и като разбирам, че може да не оцени шегата ми, добавям — Цяла нощ ме возиха дотук с автобус, никаква възможност нямаше там.

— Николай Герасимович — обърна се генералът към някого — заведете капитана.

След две минути и половина стоях отново пред генерала.

— Сега готов ли си?

— Готов съм, другарю генерал.

— За където и да е?

— В каквото и да е изпитание, другарю генерал.

— И не те интересува за къде?

— Интересува ме, другарю генерал.

— А ако бяхме взели решение да те подготвяме твърде дълго за изпълнението на задачата: пет години, например? Как би се отнесъл към това?

— Положително.

— Защо?

— Това значи, че задачата ще бъде наистина сериозна. Това допада.

— Какво знаеш, капитане, за Десето главно управление на Генералния щаб?

— То осъществява доставката на оръжие за всички, които се борят за свободата си, подготвя командири за национално-освободителните движения, изпраща военни съветници в Азия, в Африка, в Куба…

— Как би се отнесъл към предложението да станеш офицер от Десето главно управление?

— Това би било висша чест за мен.

— Десето главно управление изпраща съветници в страни с горещ влажен и горещ сух климат. Какво би избрал?

— Горещ влажен.

— Защо?

— Това са Виетнам, Камбоджа, Лаос. Там воюват. А засега където е горещо и сухо, огънят е прекратен…

— Грешиш, капитане. Воюват винаги и навсякъде. Примирие няма никъде и няма и да има. Войната е постоянна. Откритата война понякога се прекратява, но тайната — никога. Ние разглеждаме въпроса за изпращането ти на война. На тайна война.

— В КГБ ли?

— Не.

— Нима има тайна война без намесата на КГБ?

— Има.

— И тази война Десето главно управление ли я води?

— Не, води я Второ главно управление на Генералния щаб — ГРУ. ГРУ използува различни организации за прикриване на съществуването си, сред тях е и Десето главно управление. Теб, капитане, ще те изпратим на изпити в тайната академия на ГРУ, но всичко ще бъде организирано така, като че ли ти ставаш военен съветник. Десето главно управление е твоето прикритие. Всичките ти документи ще бъдат оформяни само в Десето главно управление. То ще те изиска в Москва, а там тайно ще те вземем при нас, за да се явиш на изпити…

— А ако не издържа изпитите? Той изсумтя гнусливо.

— Тогава ние наистина ще те предадем на Десето главно управление и ти наистина ще станеш военен съветник. Те ще те вземат, харесваш им. Но и на нас ни харесваш. Сигурни сме, че ще издържиш нашите изпити, иначе не бихме разговаряли с теб сега.

— Всичко е ясно, другарю генерал.

— А щом е така, необходимо е да се изпълнят някои формалности. Той извади от касата един шумящ като нова десетрублева банкнота лист хартия с герба и надпис „Строго секретно“.

— Прочети го и се подпиши.

Върху листа бяха отпечатани дванадесет кратки точки. Всяка започва с думата „забранява се“ и завършва със страшното предупреждение: „наказва се с най-тежкото наказание“. А заключението гласеше: „Опитът за разгласяването на дадения документ или на която и да е негова част се наказва с най-тежкото наказание“.

— Готов ли си?

Кимвам вместо отговор. Той приближи писалката към мен. Подписах, листът изчезна в недрата на касата.

— Довиждане до Москва, капитане.

16

Като предадох документите си на един съвсем млад старши лейтенант, аз се явих пред своя, сега вече бивш командир:

— Другарю генерал, капитан Суворов. Представям Ви се по случай прехвърлянето ми в Десето главно управление на Генералния щаб.

— Седни.

Седнах.

Той дълго ме гледа в лицето. Издържам погледа му. Стегнат и строг е и не ми се усмихва.

— Ти, Викторе, отиваш на сериозна работа. Вземат те в Десятката, но мисля, че това е само прикритие. Струва ми се, че ще те вземат някъде по-нависоко. Може — дори в ГРУ. В Аквариума. Просто нямат право да говорят за това. Но спомни си думите ми — ще пристигнеш в Десето главно, а ще те вземат на друго място. Така сигурно ще е. Ако моят анализ на това, което става, е правилен, очакват те много сериозни изпити. Ако искаш да ги издържиш, винаги бъди такъв, какъвто си. В теб има нещо престъпно, нещо порочно, но не се опитвай да го криеш.

— Няма да го крия.

— И бъди добър. Винаги бъди добър. През целия си живот. Обещаваш ли ми?

— Обещавам.

— Ако ти се наложи да убиеш човек, бъди добър. Усмихвай му се, преди да го убиеш.

— Ще се постарая.

— Но ако теб ще убиват — недей да скимтиш и да плачеш. Това няма да ти го простят. Усмихвай се, когато ще те убиват. Усмихвай се на палача. С това ти ще станеш безсмъртен. Така или иначе всеки от нас все някога ще издъхне. Умри като човек, Витя. Гордо умри. Обещаваш ли?

На следващия ден един зелен автобус докара група офицери на една празна железопътна гара, където се формираше военен ешелон Всички бяха повикани в Москва от Десето главно управление на Генералния щаб. На всички им предстоеше да станат военни съветници във Виетнам, в Алжир, в Йемен, в Сирия, в Египет. В групата бях и аз. От този момент преставах да съществувам за всички мои приятели, колеги, началници и подчинени. Първа точка от документа, които подписах, ми забраняваше каквито и да било контакти с всички хора, които познавах в миналото.





Гласувай:
5



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: antikom
Категория: Политика
Прочетен: 1118533
Постинги: 202
Коментари: 1330
Гласове: 3330
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031