Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.08.2011 09:48 - Аквариум (Виктор Суворов) - глава 2 (продължение)
Автор: antikom Категория: Политика   
Прочетен: 1454 Коментари: 1 Гласове:
8


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Продължене на Глава ll



13.

През онази нощ ми се присъни старият добър евреин, чичо Миша. Тогава бях на 15 години. Ходех на училище и работех в колхоза. Зиме работех отвреме-навреме, а през лятото — наравно с яките селяни. Затова когато започна обсъждането на един сериозен въпрос, ме повикаха и мен на събранието. Ето каква беше работата: всяка година в края на август нашият колхоз изпращаше за две-три седмици някого Да продава дини. Краят на август наближаваше и трябваше да се реши кой от мъжете тази година ще ходи да продава колхозните дини.

Седят селяните в клуба, а времето е скъпо — прибирането на реколтата е в разгара си, но на тях не им е до това. Спорят всички, викат. Председателят предложи да прати зет си Серьожа с дините. Първите редове мълчат, а от задните го освиркват, тропат с крака и по пейките. Председателят поставя въпроса на гласуване. Разгорещи се, загуби самообладание. В такива случаи трябва първоначално да се попита; „Кой е против?“. Никой, разбира се, няма да вдигне ръка. Тогава — край на гласуването, значи всички са съгласни. Но председателят пита по погрешка: „Кой е за?“ Той е свикнал да поставя така въпроса, когато трябва да се одобри мъдрата политика на нашата родна партия. Но тук въпросът опира до семейния интерес. Няма всичките ръце да се вдигнат.

— Кой е за? — повтаря председателят.

А залата мълчи. Не се вдига нито една ръка. Криво си направи сметката председателят. Не постави въпроса както трябва. Не можело, значи, председателският зет Серьожка да се праща. Махна с ръка: решавайте си сами тогава. Отново шум и викове. Всички скочиха от местата си. Пак всички са недоволни.

А аз си седя в ъгъла. Изобщо не проумявам за какво се карат тия хора. Мъжете, които през миналите години са ходили да продават дините, убеждават всички, че това е опасна работа: пазарната сган може и да те заколи. Ако сгрешиш в сметките, милицията ще те арестува или после ще ти се наложи със собствени пари да се разплащаш с колхоза. Но чудно нещо, нито един от продавачите вече май хич не би се замислил, само отново да го предложат за тази опасна, неблагодарна работа. Затова пък всички останали започват да тропат с крака и да крещят, че той е мошеник и лъжец, че от него колхозът само загуба ще има.

Пак е странно — щом работата е опасна и неблагодарна, защо пък него да не накиснат наместо себе си? Но не! Не пуска колхозното събрание нито един от споменатите.

Обявяват все нови и нови кандидати и все така решително събранието ги отхвърля. Чудно нещо! Да бяха изпратили първия посочен от председателя на това проклето място. Всички щяха да си отдъхнат спокойно. Но не, на никого не му се ще да изпратят там нито врага, нито приятеля, нито съседа му. Имаш чувството, че всеки се бори самият той да отиде, но другите не го пускат. А щом като не съм аз, то и теб няма да те пусна.

Караха се, караха се и се умориха. Изброиха всички. Отхвърлиха всички.

— Кой тогава? Може пък Витя Суворов? Малък е още.

Но селяните имаха друго мнение по въпроса. Не мога да се сравнявам с тях нито по възраст, нито по опит, нито по авторитет — за тях все едно съм никой. И да ме пратят мен за тях означава почти същото — да не изпратят никого! Нека Витя отиде, разсъждаваше всеки, само врагът ми да не е. Така и решиха. Гласуваха единодушно. Председателят и дори зет му, Серьожка, и те вдигнаха ръце.

Закараха ме двама рошави мъже в три часа през нощта в града. Разтоварихме заедно дините, сложихме ги в дървения сандък под зеления дървен навес, в който ми предстоеше да работя шестнадесет дни и да преспя петнадесет нощи.

В пет часа сутринта пазарът вече гъмжеше от хиляди гласове. Селяните отдавна бяха си заминали и аз бях сам с дините си. Търгувам. Не излизам извън тезгяха. Стеснявам се. Бос съм, а в града никой не ходи така.

Търгувам, проклинам съдбата. Още никой не се е наканил да ме коли, а животът вече е черен пред очите ми. Дините ми са първо качество. Опашката пред тезгяха е огромна. Крещят всички, сякаш са на колхозно събрание. А аз смятам. Цената на дините ми е 17 копейки за килограм. Това е държавната цена, отклоня ли се от нея, ще ме пратят в затвора. Смятам. Обичах математиката. Но става пълна каша: да допуснем, че една диня тежи 4 кг и 870 гр — по 17 копейки килограма, колко ще струва тогава? Ако тълпата не вдигаше такъв шум, ако онази дебелана не се опитваше да ме хване за косата, веднага щях да пресметна. А така нищо не се получава. Нито молив, нито хартия имам. Откъде да знам, че ще ми потрябват?

Дебеланите от опашката се ядосват, че съм бавен, напират към тезгяха. Онези, които вече са купили, пресмятат рестото настрана, връщат се пред тезгяха, крещят, заплашват ме с милицията. А дините са най-различни — и теглото им е различно, и цената и тя, а копейката не се дели на две. Спомних си думите на мъжете от събранието: сгрешиш ли, от джоба си ще плащаш на колхоза. А къде ти у мен мои пари? Нищо не става. Крясвам на тълпата, че затварям търговията. Само дето не ме разкъсаха. Дините ми наистина бяха добри.

А срещу мен в будката седи един стар евреин с космати бели вежди. Връзки за обувки продава. Гледа към мен, мръщи се, сякаш зъб го боли. Непоносимо е за него да гледа подобна търговия. Ту се обръща, ту вдига очи към небето, ту плюне на пода.

Сума време седя така, мъчи се. Не издържа. Затвори будчицата си, застана до мен и започна търговията. Аз му хвърлям дините, към които той посочва с дългия си костелив показалец и още докато вадя динята от купчината, той вече е хванал предишната във въздуха, премерил я е, подава я, получава парите, връща рестото и ми сочи с пръст към следващата, та дори и да се усмихне успява. Пък и посочва не към коя да е диня, а с разбиране: ту ме кара да се кача на върха на купчината, ту да подам най-отдолу, или да изтичам от другата страна, ту после — обратно отпред. А той все си се усмихва на всички. И на него всички му се усмихват. Всички го познават. Поздравяват го. „Благодаря, чичо Миша“, казват.

За един час се справи с цялата опашка. А купчината намаля наполовина. Едва се оправихме с опашката, той ми изсипа купчина пари: смачкани трирубльовки, скъсани по рубла, тук-там и по петарка. Монетите в отделна купчинка подреди, за ресто да има.

— Ето — вика — печалбата ти. Сложи я в десния си джоб, достатъчно са да се разплатиш за днес с твоя колхоз. А всичко, дето спечелиш отсега нататък, слагай смело в левия джоб.

— Е, чичо Миша — казвам му — никога няма да те забравя.

— Това не е всичко — продължава. — Аз ти преподадох само практиката, а сега слушай теорията.

Донесе ми един лист хартия. Написа на него цените: 1 кг — 17 копейки, 2 кг — 34… и така до десет. Но не с килограмите, а с грамовете имах проблеми. Ето, че той и тях ги пише в отделна колонка: 50, 100, 150…

— Копейката на части не се дели, затова за 50 грама може нищо да не вземеш, а може — и цяла копейка. Правилно е и така, и така. За сто грама можеш да вземеш една копейка, а можеш — и две. От добрите хора вземай винаги минимума, а от нормалните — винаги максимума.

Бързо ми пише цените: 750 — минимум 12 копейки, максимум — 13.

— Как смятате толкова бързо, чичо Миша?

— Ами аз не смятам, аз просто знам цените.

— Дявол да го вземе — казвам, — ами цените се променят!

— Ей какво — вика — ако утре ти наредят да ги продаваш по 18 копейки, значи за 5 кг и 920 гр, например да вземеш минимум рубла и шест копейки, а максимум — рубла и осем копейки. Грамовете също трябва да се закръгляват по посока на минимума за добрия човек и максимума — за нормалния. На добрия човек давай хубава диня, а на нормалния — нормална.

Как да позная хубавата диня от нормалната — знам. Опашката на; хубавата диня е изсъхнала, а отстрани има жълто петно. Но как да различа добрите хора от обикновените? Ако го попитам, нали ще ми се изсмее. Въздъхнах, нали все някога ще трябва да проумея и… го попитах.

Той чак седна, като чу въпроса ми. Дълго въздиша, клати глава, на глупостта ми се чуди.

— Запомни жените от съседните къщи, които всеки ден купуват от теб. На тях им давай най-хубавите дини и по минимална цена. Не са много, но те ще ти разнасят славата, реклама ще ти правят, демек честен, точен и дините му са сладки. Те ще ти направят опашката. Застанат ли две-три край теб, значи още десетина ще се наредят след тях. Но те вече ще са еднократни купувачи. Та на тях им давай обикновените дини, по-лошите, а им вземай максимума. Разбра ли?

Картона с цените над главата ми намести. Отстрани не се вижда, но стига само да вдигна глава, сякаш смятам — и всички цени са пред мен.

Така търговията ми тръгна. Бързо и доходно. Добри са ми дините! Ох, добри са! Идвай, граби! След ден съседките-домакини започнаха да ме забелязват. Усмихват ми се. Аз им продавам дини по минималната цена — усмихвам се. На всички останали — по максималната, и също се усмихвам.

От един купувач — части от копейката, от следващия — също. Изведнъж разбрах израза, че пари при пари отиват. Не лъжех хората, просто закръглявах в моя полза частите от копейката, но в левия ми джоб се появиха смачкани трирубльовки, скъсани по рубла, а понякога — и петарки.

Пресметна дохода и всички останали пари — при мен. Предам на колхоза спечеленото, а моят собствен джоб се пълни. Появи се в него и една нова десетолевка. Отидох при чичо Миша и му я подадох.

— Благодаря ти, чичо Миша — казвам. — Научи ме как да живея.

— Глупчо — отговаря чичо Миша, — ей там стои един милиционер. Дай му я на него. А на мен ми стигат и моите.

— Защо пък на милиционера? — чудя се аз.

— Просто така. Приближи се и му я дай. Няма много да загубиш. А на милиционера му е приятно.

— Аз не върша престъпление. Защо да му давам?

— Дай, ти казвам — сърди се чичо Миша. — И когато му я даваш, недей да говориш. Просто я мушни в джоба му и се махай.

Тръгнах към милиционера. Стои суров. Ризата му — сива, шията му — потна, очите му — оловносиви. Приближих плътно до него. Чак страшно ми стана. А той не помръдва. Мушнах свитата на тръбичка десетачка в малкото му джобче. А той дори не забеляза. Стои като истукан, окото му не трепва. Не помръдва. Отидоха си, мисля си, паричките ми. Дори не почувства как му ги дадох.

На следващата сутрин същият милиционер е отново на пост:

„Здравей, Витя“ — ми казва.

Чудя се откъде е научил името ми.

— Здравейте, гражданино началник — отговарям.

Камионът на колхоза идваше всяка вечер. Стоварят селяните два-три тона дини за следващия ден, а аз им се отчитам за изминалия: бяха точно два тона, продадох 1816 кг, останалите не са продадени — сцепени и натъртени, 184 кг. Ето печалбата — 308 рубли и 72 копейки. Премерят мъжете брака, запишат го на хартия и обратно вкъщи. А аз мъкна с кошницата натъртените дини през целия пазар към боклука. Чичо Миша ме завари, тъкмо когато се занимавах с това. Охка, пъшка, чуди се на тъпотията ми. Защо, вика ми, си се хванал с тая мръсна работа, че и без каквато и да е полза за тебе?

— Че каква полза от тях? — недоумявам. — Кой ще ти ги купи — гнили и натъртени?

Той пак се тюхка, вдига очи към небето. Да ги продаваш, казва, не трябва. Но и да ги мъкнеш на боклука не е необходимо. Остави ги, запази ги. ще пристигне утре контролата, а ти вземи и ги покажи за втори път и то заедно с онези, които утре ще бъдат сцепени. Да допуснем, че утре продадеш 1800 кг, а ще кажеш, че са само 1650. А след още един ден пак ще продадеш 1800 кг, но показваш всичките бракувани, които са се натрупали за три дни и казваш, че си успял да продадеш само 1500 килограма.

Така и стана.

— Не прекалявай — учи ме чичо Миша. — Алчността погубва тарикатите.

Това го разбирам и сам. Не прекалявам. Ако през деня има 150 кг ударени дини, аз показвам само 300 кг, не повече. А бих могъл да покажа и половин тон. От тези натъртени дини аз слагах всеки ден по 25 рубли в левия си джоб. В колхоза и за цял месец не изработвах по толкова. А и от онези, дребните копейки, оставаше по нещо в джоба ми. Пък и чичо Миша ми каза някои тайни.

Последната вечер взех шест бутилки с коняк, обух си новите лачени обувки и отидох при чичо Миша.

— Глупчо — казва чичо Миша. — Ти — вика, — тези бутилки дай на председателя си, та да предложи кандидатурата ти и следващото лято.

— Не — отговарям му аз, — ти може и да си имаш много, но и моите ще вземеш. Вземи ги за спомен. Ако не ти харесват, счупи ги в стената. Но аз съм ти ги донесъл и няма да ги взема обратно.

Взе ги.

— Аз — казвам му — продавах две седмици. А вие колко?

— Аз съм — отговаря — на седемдесет и три години, а влязох в търговията на шест. При цар Николай Александрович,

— Сигурно с всичко сте търгували през живота си?

— Не — вика — само с връзки за обувки.

— А ако се наложеше със злато да търгувате, бихте ли се справили?

— Бих. Но не мисли, че със злато по-лесно се правят пари, отколкото с останалите неща. А на всичко отгоре всички предварително знаят, че си нелегален милионер. С връзките за обувки може да се спечели повече, пък е и по-спокойно.

— А с какво се търгува най-трудно?

— С кибрит. Изключително сложна наука е. Но овладее ли се, за една година може милион да се натрупа.

— Вие, чичо Миша, ако живеехте в капиталистическия свят, отдавна щяхте да сте милионер… Той премълча.

— А при нас в социализма не можеш да се разгърнеш, бързо ще те разстрелят.

— Няма — не се съгласява чичо Миша, — и при социализма не разстрелват всички милионери. Трябва само да свиеш на тръбичка десетачката и… в джобчето на милиционера. Тогава няма да те разстрелят.

Чичо Миша още казваше, че парите не трябва да се трупат. Те трябва да се харчат. Не си струва да се върши престъпление заради тях, както и да се рискува. Не го заслужават. Друг е въпросът, ако сами идват в ръцете ти — тук вече не трябва да се противиш на съдбата. Вземай ги и се наслаждавай. А на земята няма такова място, няма и такъв човек, на когото милионът сам да не му идва в ръцете. Наистина мнозина просто не виждат тези възможности, не ги използват. И казвайки ми това, повтори три пъти, че щастието не е в парите. А в какво е, не ми каза.

Чичо Миша го сънувам понякога. Трудно ми е да кажа защо, но през нощите, когато добрият старец идва при мен на прашния пазар, аз плача на сън. В живота си рядко съм плакал, дори и като дете. А на сън — само когато го видя. Шепне ми чичо Миша на ухото мъдростта на живота, а аз запомням всичко и се радвам, че нищо не съм пропуснал. И всичко, казано от него, се старая да запазя в ума си, докато се събудя. Всичко е просто, истините му са известни. Но се събуждам и не помня нищо.

 

 

Събуди ме ярък светлинен лъч. Протегнах се и се усмихнах на мислите си. Дълго си припомнях какво ми шепнеше на ухото чичо Миша. Не, нищо не помня. А беше нещо важно, което в никакъв случай не трябваше да забравям. От хилядите правила остана само едно малко парченце: трябва да се усмихваш на хората.

..................................................




Гласувай:
8



1. dmv - хубава книга е:)
26.08.2011 13:30
хубава книга е:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: antikom
Категория: Политика
Прочетен: 1118406
Постинги: 202
Коментари: 1330
Гласове: 3330
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031