Ако ви се поиска да работите в КГБ (1), отидете в който и да е областен център. На централния площад непременно стои статуя на Ленин, а зад нея задължително — огромно здание с колони: това е областният комитет на партията. Някъде там е и областното управление на КГБ. Още на площада попитайте когото и да е — всеки ще ви покаже: ей онова сивото, мрачно здание, да, да, именно към него сочи Ленин със железобетонната си ръка. Но може и да не ходите в областното управление, можете да отидете в специалния отдел по месторабота. И там всеки ще ви помогне: право по коридора и надясно, вратата е тапицирана с черна кожа. Може да станете сътрудник на КГБ и още по-просто. Трябва да се обърнете към спеца (2) Спец има на всяка затънтена железопътна гара, във всеки завод, а се случва да го има и във всеки цех. Има го във всеки полк, всеки институт, всеки затвор, във всеки партиен комитет, в конструкторските бюра, да не говорим за комсомола, профсъюзите, обществените организации и многото доброволни дружества. Върви и кажи: искам да вляза в КГБ! Отделен въпрос е дали ще те приемат, или не (разбира се, че няма да те приемат!), но пътят към КГБ не е тайна за никого и изобщо не е нужно да се търси.

А виж, да се попадне в ГРУ не е толкова лесно. Към кого да се обърнеш? С кого да се посъветваш? На коя врата да почукаш? Може би в милицията трябва да се поинтересуваш? Там ще вдигнат рамене: такава организация няма.

В Грузия милицията дори раздава автомобилни номера с буквите „ГРУ“, без да подозира, че същите тези букви могат да имат някакъв таен смисъл. Пътува си такъв автомобил по страната — никой не се чуди, никой няма да се обърне да го изгледа. На един нормален човек, както и на цялата съветска милиция, тези букви нищо не говорят и не предизвикват никакви асоциации. Честните граждани не са чували за подобно нещо, а и милицията никога не е чувала.
----------------------------------

(1) КГБ, Комитет государственной безопасности — Комитет за държавна сигурност. (Бел. ред.)

(2) Спец — сътрудник на КГБ на местно равнище. (Бел. пр.)
----------------------------------

В КГБ има милиони доброволци, а в ГРУ те липсват. По това и главно се различават. ГРУ е секретна организация. За нея никой не знае, затова и в нея не отиват по свое желание. Но да допуснем, появява се някакъв доброволец, кой знае как намира тази врата, на която трябва да се почука, и „Приемете ме“, вика. Ще го приемат ли? Не, няма да го приемат. Доброволци не са нужни. Доброволецът веднага ще бъде арестуван и го очаква тежко, мъчително следствие. Много въпроси ще има. Къде си чул тези три букви? Как успя да ни откриеш? Но главното е, кой ти помогна? Кой? Кой? Кой? Отговаряй, мръснико! ГРУ умее да изтръгва правилните отговори. От всекиго ще ги изтръгнат. Това ви гарантирам аз. ГРУ непременно ще открие онзи, който е помогнал на доброволеца. И отново ще започне следствие: а на теб, мършо, кой ти каза тези букви? Къде ги чу? За по-дълго или за по-кратко време, но ще намерят и първоизточника. Той ще се окаже онзи, комуто е поверена тайната, но чийто език е по-дълъг от определените стандарти. О, ГРУ умее да изтръгва подобни езици. ГРУ изтръгва такива езици заедно с главите. И всеки, попаднал в ГРУ, го знае. Всеки, попаднал в ГРУ, си пази главата, а може да я запази, само ако си пази езика. За ГРУ може да се говори само вътре в ГРУ. Може да се говори така, че. гласът ти да не се чува зад прозрачните стени на величественото здание на Ходинка1. Всеки, попаднал в ГРУ, свято почита закона на аквариума: всичко, което говорим вътре, нека там да си остане. Нека нито една наша дума не излезе извън прозрачните стени. И тъй като този ред съществува, малцина извън стъклените стени знаят за онова, което става вътре. А онзи, който знае, си мълчи. Затова, че всички знаещи мълчат, лично аз никога не съм чувал нищо за ГРУ.

1Ходинка — улица в Москва. (Бел. пр.)

Аз бях ротен командир. След освободителния поход в Чехословакия вихрушката от премествания ме подхвана и мен и ме хвърли в 318-а мотострелкова дивизия на Тринадесета армия на Прикарпатския военен окръг. Под своя командване получих втора танкова рота в танковия батальон на 910-и мотострелкови полк. Ротата ми не блестеше, но и не беше сред изоставащите. Виждах живота си много години напред: след ротата — началник щаб на батальон, после ще трябва да си пробия път в Бронетанковата академия „Маршал Малиновски“, а по-нататък — батальон, полк, може и нещо повече. Отклонения би могло да има само в скоростта на движение, но не и в посоката. Посоката си бях избрал сам веднъж завинаги и не се канех да я променям. Но съдбата пожела друго.

На 13 април 1969 година в 4 часа и 10 минути внимателно ме хвана за рамото моят куриер:

— Ставай, старши лейтенант. Чакат ви големи дела. — но веднага съобрази, че както съм сънен, не ми е до шеги и затова смени тона и кратко обяви: — Бойна тревога!

Приготвих се за три минути и половина: одеалото — настрана, панталоните, чорапите, ботушите. Гимнастьорката — отгоре, без да я закопчавам, това може да стане и в движение. Остава да стегна портупея на последните дупки, командирската чанта — през рамо и фуражката на главата си. С ръба на дланта — по козирката: съвпада ли кокардата с линията на носа ми. Край на приготовленията, И бегом напред. Пистолета си ще грабна от огромната каса при входа на полка. А вещевата ми торба, комбинезонът и шлемът се съхраняват винаги в танка. Бегом по стълбите надолу. Ех, да можеше да мина през душа и да дръпна един бръснач по бузите. Но нейсе. Бойна тревога! Тъмноносият ГАЗ-66 вече е почти пълен. Всички са млади офицерчета, а куриерите им — и от тях по-млади. А на небето звездите вече гаснат. Отиват си тихо, без да се сбогуват, както си отиват от живота ни хората, спомените за които тревожат със сладка болка грубите ни души.

Гърми ли гърми паркът, реве със стотиците двигатели на бойните машини. Наоколо е сива мъгла и сажди от соларовото масло. Ръмжат разтревожените танкове. По мръсния бетонен път пълзят сиво-зелени кутийки, като се подреждат в една несвършваща опашка. Отпред са широкогърдите плаващи танкове на разузнавателната рота, след тях — бронетранспортьорите на щаба и на ротата за свръзка, после — танковия батальон, а още по-нататък зад завоя трите мотострелкови батальона изтеглят колоните си, подире им е полковата артилерия — зенитната и противотанковата батареи, сапьорите, химиците, ремонтниците. А за тиловите части дори място няма в грамадния парк. Те ще започнат да изтеглят колоните си, когато главните части заминат далеч напред.

Тичам покрай колоната машини към ротата си. А командирът на полка псува някого, колкото сила има. Началникът на щаба на полка се кара с командирите на батальоните, надвиква стотиците двигатели. Тичам. И другите офицери тичат. По-бързо, по-бързо. Ето я и нея, ротата ми. Три танка — първи взвод, три — втори и още три — трети.. А командирският ми танк е напред. Цялата десятка е на мястото си. И вече чувам всичките си десет двигателя. Отличавам ги от общия рев. Всеки двигател си има свой нрав, свой характер, свой глас. И при нито един няма фалш.

Като начало не е лошо. Пред танка си увеличавам темпото, рязко скачам и по наклонения преден броневи лист изтичвам към купола. Люкът ми е отворен и радистът ми протяга шлема, вече свързан към вътрешната връзка. Шлемът ме пренася от грохота и рева навън в света на тишината и спокойствието. Но наушниците мигновено оживяват, разрушавайки крехката илюзия за тишина. По вътрешната връзка (иначе би трябвало да ми крещи в ухото) седящият до мен радист ми докладва последните указания. Все дреболии. Аз го прекъсвам с главния въпрос: война или учения? Че кой го знае — вдига рамене.

Както и да е, ротата ми с готова за бой и трябва незабавно да я изведа от парка, такъв е законът. Натрупването на стотици машини в парка е цел, за която нашите врагове мечтаят. Гледам напред. А нима може да се види нещо? Първата танкова рота пред мен стои. Навярно командирът й още не е дошъл. Всички останали напред също чакат. Изскачам на купола. Така се вижда по-добре. Изглежда, в разузнавателната рота е заглъхнал моторът на един танк, като е преградил пътя на целия полк. Поглеждам часовника си. Осем минути остават на нашия командир на полка, бащицата ни. Ако след осем минути колоните на полка не тръгнат, на командира на полка ще му откъснат пагоните и ще го изгонят от армията без пенсия, като старо куче. А сега нито един влекач от ремонтната рота не може да си пробие път към главата на колоната: целият централен проход, притиснат от сивите мрачни гаражи, е натъпкан от край до край с танкове. Гледам към запасната врата. Пътят към нея е прерязан с дълбок ров: някакъв кабел или тръба бяха започнали да вкарват там.

Скачам в люка и крещя, колкото глас имам на механик-водача: „Наляво, напред!“ И веднага — към цялата рота: „Прави като мен!“ А вляво няма никаква врата. Вляво е тухлената стена между дългите блокове на ремонтните работилници. В командирския танк е най-добрият механик-водач в ротата! Така е било много преди мен и в цялата армия. Крещя му по вътрешната връзка: „Аз, нехранимайко, те избрах. Аз, мошенико, с висша чест те удостоих — да пазиш и да се грижиш за командирската машина. Да не посрамиш командирския избор, ей! Ще те смачкам, ще те унищожа!“

А моят механик-водач няма кога да отговори: на съвсем къса дистанции той ускорява броненосния динозавър, като прехвърля предавките все по-високо и по-високо. Страшен е ударът на танка по тухлената стена. Всичко вътре затрепери, зазвъня и заскърца. Изпочупените тухли се стовариха върху бронята като лавина, чупейки фаровете, антените, събаряйки сандъците с инструментите, мачкайки външните горивни резервоари. Но танкът ми изрева и омотан с паяжината на бодливата тел, се измъкна от тухления прахоляк на сънената уличка сред тихо украинско градче. А аз гледам в задния обзор. Танковете от моята рота тръгнаха весело и хулигански през прохода. Към него бяга дежурният по парк. Маха с ръце. Крещи нещо. Устата му е широко отворена. Но нима ще чуеш какво си вика? Налага се както в нямото кино по мимиката да се досещаш. Предполагам, че псува на майка дежурният. Твърде изразително е изписана мимиката му. Не можеш да я сбъркаш.

Когато десетият танк от ротата ми излизаше от прохода, там вече регулировчици се появиха: формата им е черна, портупеите и шлемовете — бели. Те ще въведат ред. Те знаят кого първи да пуснат. Разузнаването — ето кого. Във всеки полк има специална разузнавателна рота със специална техника, със специални войници и офицери.

Но освен нея във всеки мотострелкови и танков батальон на полка е подготвена още по една рота, която няма нито специална техника, нито специални войници, но и те могат да се използват за разузнаване. Ето тези роти трябва да се пускат напред. Нас пускайте, белошлемци! Ние сега трябва да сме далеч напред.

Като погледнеш ротите в дивизията или в полка — всички са еднакви за един външен човек. Но не. Във всеки батальон първа рота си е първа. Колкото и лоши войници да има в батальона, всичко по-добро командирът на батальона събира в първа рота. И ако има недостиг на офицери, то задължително на първа рота ще дадат новото офицерско попълнение. Защото първа рота винаги по главната ос на батальона върви. Тя първа забива глава във враговете. А от това как се е завързал боят, много зависи и неговият завършек

Втора рота във всеки батальон е средна. Офицерите във вторите роти са без особени отличия — като мен, и войниците — също. Затова пък всяка втора рота има допълнителна разузнавателна подготовка. Тя има нещо като сродна професия. Преди всичко си е бойна рота, но наложи ли се, може да води разузнаване в интерес на своя батальон, а може и в интерес на полка да работи, като заменя или допълва специалното разузнаване.

В Съветската армия има 2 400 мотострелкови батальона. И във всеки от тях третата рота не е само по номера си трета. В третите роти обикновено служат онези, които не са попаднали нито в първа, нито във втора рота: съвсем млади неопитни офицери или презрели, безперспективни. В третите роти никога не достигат войници. Нещо повече, на територията на Съюза третите роти в преобладаващото мнозинство изобщо нямат войници. Бойната им техника е постоянно консервирана. Почне ли война, хиляди от тези роти ще се попълнят със запасняци и бързо ще ги подготвят до равнището на обикновени бойни поделения. В тази система има дълбок смисъл: хиляди пъти е по-добре дивизията да се попълни със запасняци, отколкото да се формират нови дивизии изцяло от запасняци.

Моята втора танкова рота стремително се откъсва напред. На завоя се оглеждам и преброявам танковете. Засега всички издържат на скоростта. Веднага след последния танк на моята рота, изсичайки искри от бетона, неотстъпно се движи верижният бронетранспортьор с бяло знаменце.

И на мен ми олекна на сърцето. Малкото бяло знаменце означава присъствието на посредници. А тяхното присъствие от своя страна означава учения, а не война. Значи още ще поживеем.

А над мен лети въртолет — водно конче. Плъзга се надолу. Разгръща се и подхожда право срещу вятъра, за да не го отнесе. Увисна встрани на десния ми борд. Аз изскачам на покрива на купола. Дясната ми ръка е над главата. Пилотът е съвсем рижав. Лицето му е изпъстрено с лунички като свраче яйце. А зъбите му — като сняг. Смее се. Знае той, въртолетният човек, че на онези ротни, на които сега ще разнесе заповедите, няма да им е леко. Въртолетът веднага се вдига нагоре и встрани. Само рижавият пилот се смее. Зъбите му блестят, отразяват лъчите на изгряващото слънце.

Вселената на две реже гърдестият ми танк и онова, което е било цяло, на две става. Прелитат отляво и отдясно малки горички. Вътре грохотът е адски. На коленете ми е картата. И много неща се изясняват. Дивизията е хвърлена в пробив и стремително се придвижва на Запад. Само дето не е ясно противникът къде е. Картата нищо не говори за това. И по тази причина две десетки роти летят пред дивизията — и моята е сред тях. Като разперени пръсти на ръката са. Задачата им е да напипат най-уязвимото място в отбраната на противника, където командирът на дивизията да стовари хилядатонният си юмрук. Уязвимото място на противника се търси на огромни разстояния и затова всяка от изпратените напред роти се движи в пълно усамотение. Знам, че някъде наоколо бойко и стремително се движат същите такива роти, но заобикалят огнищата на съпротива, селата и градовете. И моята рота не се забърква в изтощителни сблъсъци: срещнеш ли противника, съобщаваш в щаба и се оттегляш. Заобикаляй го по-бързо и отново напред. А някъде в далечината са главните сили, като ревящ поток, пробил язовирна стена. Напред, момчета, напред на Запад!

А бронетранспортьорът с бялото знаменце не изостава. Той, проклетникът, е два пъти по-лек от танка, а силата му е почти същата. На два пъти се опитах да се откъсна: нали високите скорости са залог за успеха. Но не се получи. Когато командвах взвод, такива неща спокойно минаваха, но с рота номерът няма да мине. Ще разкъсаш колоната, ще изпогубиш танковете из блатата. За това не си поплюват, за това ти отнемат ротата. Дявол да ги вземе, мисля си, проверявайте си колкото щете, но ротата си няма да разтягам…

— Кран има пред нас! — крещи по радиото командирът на изпратения напред шести танк.

Кран ли? Подемен? Точно така! Кран! Целият зеленичък, рамото му е окичено, замаскирано с клончета. Къде ти на бойно поле ще видиш кран? Правилно! В ракетната батарея! Такъв късмет веднъж се пада!

— Рота! — крещя. — Ракетна батарея! За бой… Напред!

А моите момчета си знаят как да се справят с ракетни батареи. Първият взвод, изпреварвайки ме, се разпръсва в бойна линия. Вторият, увеличавайки рязко скоростта си, отива надясно — буци кал хвърчат от веригите му, понася се напред. Трети взвод минава и обхваща по огромна дъга батареята вляво.

Скорост! — дера се. А механик-водачите го знаят и без мен.

Знам, че сега десният крак на всеки от тях е забит в бронирания под, натискайки до край педала. Затова двигателите завиха непокорно и опърничаво. Затова е този рев. И затова пушекът е непоносим: горивото в двигателите не успява напълно да изгори и страшната тяга на газа го изхвърля през отворите на ауспухите.

— Прекратявам разузнаването..,квадрат…13-41… стартова позиция… приемам боя… — Моят радист-пълнач крещи в ефира нашето може би последно послание. Ракетните поделения и щабовете на противника трябва при първа среща да се атакуват от всеки, без каквато и да е команда, каквито и да са шансовете, на всяка цена.

Пълначът прекъсва със щракване връзката и хвърля първия снаряд върху пълначния механизъм. Снарядът плавно отива в казьонното устройство и мощният затвор, като гилотинен нож с пронизващ сърцето удар затваря ствола. Куполата плува настрана, а под краката ми вляво политна гърбът на механик-водача и боевият комплект със снарядите. Казьонното устройство запърха нагоре. Мерачът е впил ръцете си в пулта за прицелване и мощните стабилизатори, подчинявайки се на грубите му длани, с леки придърпвания удържат оръдието и куполата, като не им позволяват да следват бесния танц на носещия се през пънове и коренища танк. Мерачът натиска плавно спусъка с палеца на дясната си ръка. За да не се стовари изведнъж върху ушите ни страшният удар, във всички шлемофони се разнася леко щракване, от което тъпанчетата се свиват, посрещайки унищожителния грохот от изстрела на свръхмощното оръдие. Щракването в шлемофоните изпреварва изстрела със стотни части от секундата и затова самия изстрел ние не чуваме.

Четиридесеттонната грамада на летящия напред танк трепна. Стволът на оръдието отлетя и изплю звънтяща задимена гилза. И веднага, следвайки командирското оръдие, залаяха и останалите. А пълначът вече хвърли втори снаряд в пълначното устройство.

— Скорост! — крещя аз.

Калта от веригите бълва като фонтан. Тракането на веригите е по-силно дори от оръдейния грохот. Пак щракване в шлемофоните — мерачът пак натиска спусъка. И отново не чуваме собствения си изстрел. Само оръдието се дръпна с гърч назад, само гилзата страшно звънти, сблъсквайки се с отбиващото устройство. Чуваме изстрелите само на съседните танкове. А те чуват нас. И тези оръдейни изстрели шибат моите доблестни азиатци, сякаш с камшик между ушите. И те озверяват. Сега мога да си представя всекиго от тях. Мерачът на пети танк между изстрелите гложди от възторг гуменото уплътнение за челото на прицела. Това го знаят не само в ротата, а и в целия батальон. Не е хубаво. Отвлича го от наблюдаването на обстановката. Затова едва не го преместих като пълнач. Но пък много точно стреля, нехранимайкото. Командирът на осми танк винаги носи със себе си брадва и когато оръдието му се задавя от бързата стрелба, той удря с тъпата й страна по бронята. А командирът на трети танк миналия път включи радиостанцията на предаване и забрави да я изключи, та заглуши цялата връзка на ротната мрежа. И цялата рота го слушаше как скърца със зъби и вие като вълк.

— Мачкай! — шепна аз. И радиовълните разнасят шепота ми на тридесет километра, сякаш прошепвам думата право в ушенцето на всеки от моите мили свирепи азиатци. — Мачка-а-а-ай!

А в ушите — щракване и гилзата отново звънти. Упоителен е ароматът на стреляните гилзи. Който вдишва тази отрова, той озверява сладострастно. Мачкай! От грохота, от необикновената мощ, моите танкисти са опиянели. И вече никаква сила не ще ги задържи. Ето и механик-водачите на всички танкове са като отвързани. Дърпат с грубите си ръчища лостовете, мъчат машините си, гонят ги, непокорните, направо към ада. А аз гледам назад: да не ни заобиколят откъм тила. В далечината е бронетранспортьорът с бялото знаменце. Изостана, не му стигат силите. Хората в него са нещастни: нямат такова свръхмощно оръдие, няма го омайващия грохот, няма го опияняващия аромат. Нямат насладата от живота си, не са я познали. Затова механик-водачът им е страхлив, внимателно заобикаля камъните и пъновете. Я не се страхувай! Ами хвани машината с лапи, дърпай, мъчи я. Бронираната машина е нежно същество. Но почувства ли могъщ ездач върху себе си, ще озверее и тя. И ще се понесе в галоп по граничните камъни, по пътищата на хилядагодишните дъбове, из дупките и ямите. Не се страхувай да не скъсаш вериги, не се страхувай, че ще изпочупиш торсионите. Дърпай и мачкай и танкът ще те понесе като птица. Той, танкът, също се опива от боя. Той е роден за бой. Мачкай!

… Оттегли ротата от боя…

Искри от веригите. Ротата влетя на позициите на ракетната батарея. Нещо скърца в ушите ми — или веригите по стоманения лист, или зъбите на моя мерач — в наушниците ми.

… Оттегли ротата от боя…

За да не се засегнат един друг, танковете прекратиха без каквато и да е команда огъня, само реват като вълци, разкъсващи на части някой елен. Удрят танковете с бронираните си чела крехките ракетни транспортьори, крановете и пусковите устройства — тъпчат в тлъстия чернозем красотата и гордостта на ракетната артилерия. Мачкай!

— Оттегли ротата от боя… — отново чувам нечий далечен скрибуцащ глас и изведнъж разбирам, че на мен самия ми говори проверяващият. Ах, дявол да го вземе! Кой в такъв момент на висше, почти сексуално блаженство, ще ти откъсва хората от любимото им занятие. Проверяващи, мамка ти, жребците ми импотентни ще направиш! Кои ти е давал правото да разваляш великолепната танкова рота? Ти враг народен ли си или буржоазен вредител? Такава псувня заслужаваш! Рота, мачкай! Удрям с юмрук по бронята и псувайки на майка в открития ефир всички щабни гадове, които не са и помирисвали барутен дим по канцелариите си, командвам:

— Рота, боеви отбой! Вляво на поляната повзводно, марш!

Моят механик-водач дърпа вбесен левия лост почти до край така, че танкът с цялата си маса почти се преобръща надясно, чупейки една красива бреза. Механик-водачът майсторски прехвърля предавките с има-няма секундна пауза, стигайки мигновено до най-горната, устремява през храстите и дълбоките ями бронирания динозавър право към поляната, завива ловко и намалява оборотите почти до нула, от което машината замира на място, изхвърляйки ни далеч напред, като самолет при внезапно спиране в самия край на стартирането. Останалите танкове един след друг се измъкват от гората с разочаровано ръмжене и, треперещи от спирачките, се строяват в отчетлива линия.

— Разреди! Оръжието за оглед! — подавам команда и изтръгвам шнура на шлемофона от контакта, а пълначът изключва цялата връзка с едно превключване.

Бронетранспортьорът с проверяващите е изостанал надалеч. Докато се дотътри до ротата, аз успях да проверя въоръжението, получих рапортите за състоянието на машините, за изразходваното гориво и боеприпаси, строих ротата и замрях по средата на поляната в готовност да докладвам.

Стоя, а наум пресмятам плюсовете и минусите — за какво могат да ме похвалят, за какво — да ме накажат: ротата започна излизането си от парка осем минути преди срока — за това хвалят, за това ротният командир понякога може и със златно часовниче да се сдобие. В началото на войната броенето става на секунди. Всички танкове, всички самолети, всички щабове трябва устремно да се измъкнат от удара. Тогава първият, най-страшният удар на противника ще бъде нанесен по празните военни градчета. Осем минути! Тук имам безспорен плюс. Всичките ми танкове са в изправност и целия ден си останаха такива. Това е плюс за моя заместник по техническата част. Жалко, че поради недостига на офицери в ротата си нямам заместник по техническата част. Аз сам работя вместо него. Опорните пунктове заобикаляхме с внезапен маньовър, като ясно и своевременно съобщавахме за тях. Това е плюс за командира на първи взвод. Жалко, че и той липсва в ротата: пак не достига. Не я пропуснахме ракетната батарея, усетихме я, вдън земята я навряхме. А една ракетна батарея, и най-слабата, може две Хирошими да сътвори. Като прекратих разузнаването и хвърлих своите кутийки срещу ракетите, аз предотвратих Хирошимите. За подобно нещо на война окачват орденче на гърдите, а по време на учения дълго хвалят…

А ето го и проверяващият полковник. Ръчичките му бели, чистички, ботушките му блестят. Заобикаля гнусливо локвите като котка — лапичките да не си изцапа. Командирът на полка, бащицата ни, също е полковник, само че ръчищата му са мазолести, като на палач — ръчища, свикнали на тежък труд. А физиономията му за разлика от бледоликия проверяващ полковник, е белязана от студа, слънцето и ветровете на всички известни ми полигони и стрелбища.

— Равнение! Мирно! Равнение надясно!

Но проверяващият не слуша рапорта ми, прекъсва ме по средата на дума:

— Увличате се, старши лейтенант, по време на боя. Като момченце!

Мълча. Усмихвам му се. Сякаш не ми се кара, а ми окачва медал на гърдите. А той от усмивката ми освирепява още повече. Свитата му мълчи навъсено. Знае тя, че алинея 97-ма от Дисциплинарния устав забранява да бъда руган в присъствието на подчинените си. Знаят майорите и подполковниците, че ругаейки ме в присъствието на подчинените ми, полковникът подронва не моя командирски авторитет, а авторитета на целия офицерски състав на доблестната Съветска армия — в това число и своя собствен полковнишки авторитет. А на мен като че ли ми е все едно. Аз си се усмихвам.

— Това е позорно, старши лейтенант, да не се слушат командите и да не се изпълняват.

Ех, полковник, а пък аз бих обесил на оръдейните дула онези, които не се увличат в боя, които не се опияняват от мириса на кръвта. Това са учения, ами ако в един истински бой веригите на нашите танкове бяха изпоцапани с истинска кръв, не бутафорна, не театрална, само как биха се развъртели моите славни азиатци. Това хич не е слабост. Това им е силата. Тях никой в света не би могъл да ги спре.

— Ами стената! Та вие разбихте стената в парка! Това е престъпление!

Виж за стената и през ум не ми мина. Голяма работа. Тя вече сигурно е възстановена. Колко му е. Докарай от пандиза десет арестанти и за час-два нова ще вдигнат. Откъде да знам полковник, учения ли са или война? Кой го знае по време на тревога? А ако беше война и стената си беше останала цяла, а две хиляди човека и стотици великолепни бойни машини бяха изгорели накуп? А, полковник? Голяма ти е титлата, величаеш се началник на разузнаването на 13-та Армия, ами заинтересувай се колко цели узбеките ми са открили през деня. Те по руски не говорят, а целите безгрешно откриват. Да беше ги похвалил, полковник. Ако не на мен, поне на тях им се усмихни. И аз му се усмихвам. Стоя с гръб към ротата си, няма начин да се обърна с лице към нея. Само че и така знам, че и цялата ми рота се усмихва сега. Ей така, без никаква причина. Такива са ми, хилят се в каквато и да е обстановка.

А на полковника това не се харесва. Той сигурно си мисли, че му се присмиваме. Освирепя полковникът. Заскърца със зъби като мерачът по време на бой. Не може да разбере и оцени усмивките ни. И поради това ми крещи в лицето:

— Момченце такова, вие не сте достоен да командвате рота. Отстранявам ви. Предайте ротата си на заместника, той ще я води в казармата.

— Нямам заместник — усмихвам му се аз.

— Тогава на командира на първи взвод!

— И той липсва — за да не изброявам пред полковника всички по-долустоящи командири, обяснявам: — Само Аз съм офицер в ротата.

Полковникът угасна. Мина му яростта. Мина, сякаш не я е имало. Ситуация, при която има само един офицер, в нашата армия, особено на територията на Съюза, е почти стандарт. Има много желаещи за офицери, само че всички искат да бъдат полковници. А стартирането от лейтенантска позиция не привлича чак толкова. И затова има недостиг на офицери най-долу. Недостигът на офицери е жесток. Но там, горе, в щабовете, това някак си се забравя. Ето и сега полковникът просто не помисли, че може аз да съм единственият офицер в цялата рота. Мен той ме отстрани от командването, такова право има. Но ротата трябва да бъде върната в казармата. А да се изпрати рота, и то танкова, сама, без офицери, на десетки километри, не може. Това е престъпление. Това непременно ще бъде преценено като опит за държавен преврат. Тук, полковник, те очаква смъртен изход. Щом като си отстранил един командир в обстановка, когато няма заместници, тогава ти си приел ротата под своя лична отговорност и нямаш право да я повериш никому. Ако бяха дали такова право, то всеки дивизионен командир би могъл да изведе войските в полето, да смени командирите, като ги замени с удобните му — и преврат. Но при нас преврати няма, защото не всеки се допуска до деликатния въпрос за подбора и разпределението на командните кадри. Да сваляш — имаш право. Лесно е да се сваля. Колко му е — все едно човек да убиеш. Но да се връщат командирите на постовете им, е равносилно на съживяването на умрял. Е, какво полковник, мислиш си отново ротен да ме направиш, а? Няма да стане. Не съм достоен. И това го чуха всички. Нямаш право да правиш ротен един недостоен. А ако горе научат, че близо до държавната граница си свалял законни командири на танкови роти и на тяхно място си поставял недостойни? Какво ще стане с теб? А? Така е.

Сега полковникът да можеше да се свърже с командира на моя батальон или полк и да каже — прибирайте си безпризорната рота. Но ученията свършиха. Свършиха така внезапно, както и започнаха. Кой ще ти разреши да използваш бойна връзка след ученията? Онези, които допускаха такава слободия, бяха разстреляни през 1937 година. Оттогава на никого не му се иска да си играе с подобни неща. Е, какво, полковник? Хайде, води рогата. А може би ти вече си забравил как се води? Може би никога не си и водил? Израснал си по щабовете. Такива полковници колкото искаш. Каквото и да е бойно занятие отстрани изглежда незначително. И танкова рота да се води изглежда проста работа. Само че командите трябва да се подават така, както са записани в новия устав. Хората в ротата не са руснаци, няма да те разберат. Още по-лошо става, ако те разберат не както трябва. Тогава и с хеликоптер няма да ги намериш из горите и блатата. Тежък е танкът и човек може понякога да прегази, мост да не издържи и да полети, в блато да потъне.

А разплатата винаги е една и съща.

Повече не се усмихвам. Ситуацията е сериозна и няма защо да се смея. Тъкмо сега е времето за козируване и: „разрешете да напусна, другарю полковник?“ Все едно, вече съм страничен човек — нито командир, нито подчинен. Вие забъркахте тази каша, вие си я и яжте. Прииска ви се да командвате, ето, другарю полковник, командвайте.

Но злобата и злорадството в мен угаснаха бързо. За ротата повече не отговарям, но няма да я оставя на произвола на съдбата.

— Разрешете, другарю полковник — вдигам ръка към козирката си — за последен път да поведа ротата. Нещо като прощално.

— Да — кратко се съгласи той. За момент ми се стори, че по навик иска да ми даде обичайното указание — демек не увеличавай скоростта, не се увличай, не разтягай колоната. Но не го направи. Може и през ум да не му е минало, просто на мен така да ми се е сторило.

— Да, да, водете ротата. Смятайте, че моята заповед още не е влязла в сила. Отведете ротата в казармата и там ще я предадете.

— Слушам! — Обръщам се рязко кръгом, само забелязах насмешката в свитата на полковника Как така, засега командвайте? Разбира свитата, че такова положение няма — „засега командвайте“. Командирът или е достоен за своето поделение и отговаря напълно за него, или е недостоен и тогава незабавно го отстраняват. „Засега командвайте“ не е решение. И за подобен подход полковникът може скъпо да си плати. И на мен, и на свитата му ни е ясно. Но сега не ми е до това. Имам сериозна работа. Командвам рота. И не ми пука кой и какво е помислил, как е постъпил и как ще бъде наказан.

Преди да даде първата команда, командирът е длъжен да подчини поделението си на своята воля. Длъжен е така да погледне към войниците си, че лека тръпка да премине през строя, та да застинат и всеки да почувства, че веднага ще последва командирска команда. А командите в танковите войски са беззвучни. Две знаменца са в ръцете ми — нищо повече. С тях командвам.

Бялото знаменце — рязко нагоре. Това е първата ми команда. С този кратък и рязък жест предавам на ротата си дълго съобщение: „Ротата командвам аз! Забранявам работата на радиостанциите в режим на предаване до среща с врага. ВНИМАНИЕ!“ Командите са предварителни и изпълнителни. С предварителната команда сякаш впряга подчинените си в желязната юзда на волята си. И, дръпвайки поводите, той трябва да изчака пет секунди, преди да подаде главната команда. Строят трябва да застине, всеки трябва да почувства желязната юзда, всеки трябва едва да трепне, трябва мускулите му да помръднат — както преди рязък удар, трябва всеки да чака изпълнителната команда, както добрият кон чака удара на камшика.

Червеното знаменце — рязко нагоре и двете — настрани — надолу. Трепна ротата, пръсна се, затрака с подкованите си ботуши по бронята.

Може би ротата се сбогуваше с мен, може би демонстрираше наученото пред проверяващите, може би просто злобата напираше и по никакъв друг начин не беше възможно да се изрази. Ех, да беше включил някой секундомера си! Но и без секундомер в този момент, знаех, че моята рота бие рекорда на дивизията, а може би и на още по-високо ниво. В този момент знаех, че в свитата на полковника има много истински танкисти и че всеки сега се любува на моите азиатци. И аз самият съм виждал много рекорди в танковите войски и зная цената на такива рекорди. Виждал съм и счупени ръце, и избити зъби. Но на момчетата им вървеше в този момент. И някак си предварително знаех, че нито един няма да се подхлъзне, да се спъне от немислен скок в люка. Знаех, че и никой няма да си притисне пръстите. Не в този момент.

Десетте двигателя завиха в хор. Аз съм в командирския люк. Сега бялото знаменце горе в ръката ми означава: „Готов съм!“ В отговор виждам девет други знаменца: Готов! Готов! Готов! Рязък кръг над главата ми и отчетлив жест в източна посока: „След мен!“

Всичко това е просто. Елементарно. Примитивно ли е? Да. Но никакво радиоразузнаване не може да открие едновременното придвижване дори на четири танкови армии. А срещу другите видове разузнаване има също толкова примитивни, но неотразими начини за прикритие. И затова ние винаги се появяваме внезапно. Добре или зле, но внезапно. Дори в Чехословакия, дори със седем армии едновременно.

Проверяващият полковник се качи на транспортьора си. Свитата — след него. Бронетранспортьорът изрева, рязко зави и тръгна към военното градче по друг път.

Свитата на полковника явно го мрази. В противен случай биха му подсказали, че той трябва да се движи плътно зад моя танк. Та аз сега съм никой. Самозванец. Да ми се повери рота, е все едно началникът на полицията да повери извършването на арест на някой бивш полицай, изгонен от работа След като ти е дошла на ум такава идея, то поне бъди редом, та да се намесиш навреме. Ако вече си предал ротата някому, ако не умееш да я управляваш, бъди поне редом, за да натиснеш спирачките овреме. Но никой не подсказа на полковника, че той си е поверил живота в ръцете на младия старши лейтенант. А старши лейтенантът, отстранен от власт, може да направи каквато си иска мръсотия, той е страничен човек в ротата. Ти ще трябва да отговаряш. Пък може и всички в свитата да знаеха, че старши лейтенантът ще доведе ротата, без каквито и да било произшествия? Знаеха, че старши лейтенантът няма да проваля полковнишката съдба?

А би могъл…

Често се случва така — пляснат дивизията с камшика на бойната тревога, излезе тя сред простора и хайде — обратно. В това има дълбок смисъл. Така се изработва навикът. На истинското задание дивизиите ще тръгнат както на обикновено учение — без емоции. И същевременно противникът губи бдителността си. Съветските дивизии излизат често и внезапно от военните си градчета. Противникът престава да реагира на това.

Пътищата са задръстени с танкови колони. Ясно е, че са дали отбой на цялата дивизия едновременно. Кой знае колко дивизии са били вдигнати днес по бойна тревога и колко от тях сега се връщат във военните си градчета! Може само нашата дивизия да е, може да са три дивизии, а може — и пет. Кой знае, може и сто дивизии едновременно да са вдигнали.

Край портала на военното градче свири оркестър.

Командирът на нашия полк, бащицата, стои на танк — посреща колоните си. Погледът му е опитен, придирчив. Достатъчен му е един поглед, за да оцени ротата, батареята, батальона и техните командири. Настръхват командирите под оловния му поглед. Як мъжага е той, портупеят му е закопчан на последните дупки, едва го обхваща. А краищата на исполинските му ботуши са резнати отзад — по друг начин не може да вкара могъщите прасци. Юмрукът му е като чайник. И с този чайник той маха на някого. Сигурно на командира на трети мотострелкови батальон, чиито бронетранспортьори сега се вмъкват в лакомото гърло на портала. Ето, минометната батарея на този батальон мина през вратата и сега е мой ред. И макар да знам, че всичките ми танкове карат след мен и макар сега да ми е безразлично така ли е или не, вече не съм им командир, в най-последния момент аз се оглеждам: да, всичките са, нито един не е изостанал. Командирите на всички танкове ловят погледа ми. А аз отново се обръщам рязко напред, отмятам дясната си ръка към черния шлем и командирите на всичките останали девет танка отчетливо повтарят този древен военен поздрав.

Командирът на полка все още крещи нещо ядосано и застрашително подир колоната на трети батальон и най-после обръща свирепия си поглед към моята рота. Горска горило, главатарю разбойнически, кой може да издържи твоя поглед? Когато срещам погледа му, аз неочаквано и за самия себе си решавам да издържа на този многотонен поглед. А той разтвори грамадния си юмрук и широката му като лопата длан се вдигна към козирката. Бащицата не на всеки поздрав с поздрав отговаря. Хич не го очаквах. Стреснах се, запремигах. Танкът ми вече премина покрай него, а на мен главата ми обърната назад — гледам командира. А той взе, че ми се усмихна, физиономията му е черна като негатив и затова белозъбата му усмивка се вижда от цялата ми рота и сигурно от гаубичната батарея, която е след мен и която сега ще поздравява с юмручището си.

Ех, командире. Не знаеш, че вече не съм ротен. Свалиха ме, командире, от ротата. Свалиха ме позорно. Сякаш че публично ме набиха. Нищо, командире. Да не мислиш, че ще се разплача? Това никога няма да стане. Ще се усмихвам. Винаги. Напук На всички. Радостно и гордо ще се усмихвам, както сега ти се усмихвам на тебе, командире. Скоро нова рота ще получа. Недостига на офицери знаеш го добре. Не ми се иска само с моите азиатци да се разделям. Наистина много добри момчета се събраха. Но нищо — ще го преживеем. И това ми стига, че полкът навреме започна излизането си по тревога, че тя, командире, не излетя от полка. Стой тук и размахвай юмручището си. Затова си и сложен тук. И никакъв друг командир на полка не ни трябва. Ние, командире, ти прощаваме резкия ти характер. И ако потрябва, ще тръгнем след теб натам, накъдето ни поведеш. И аз, командире, ще тръгна след тебе, ако не като ротен, като взводен. А мога и като обикновен мерач.

Какво трябва да се направи най-напред след завръщането на бойната машина в парка? Правилно. Тя трябва да бъде заредена. Изправна или изпочупена, но заредена. Кой знае кога ще бъде обявена новата тревога? Всяка бойна машина трябва всеки момент да бъде готова да повтори всичко отначало. Затова и паркът отново бръмчи. Стотици машини се зареждат едновременно. На всеки танк му е необходим минимум по тон гориво. И бронетранспортьорите гълтат много. Пък и артилерийските влекачи. Трябва да се заредят и всички транспортни машини. Веднага трябва да се попълни боезапасът на всички бойни машини. Танковите снаряди са по тридесет килограма единият. Докараха стотици. Всяка двойка снаряди е в сандък. Всеки сандък трябва да се свали от транспортната машина. Да се извадят снарядите. Да се свали опаковката на всеки от тях. Всеки да се почисти, да му се махне заводската защитна смазка и да се вкара в танка. И патроните са също в сандъци. По осемстотин и осемдесет парчета във всеки. Патроните трябва да се поставят в лентите. В картечната лента има 250 патрона. После лентите трябва да се заредят в магазина. Във всеки танк има по 13 магазина. Сега трябва да бъдат събрани всички изстреляни гилзи, да се поставят в сандъци и да се предадат в склада. Цевта ще чистим по-късно. Целият взвод за всяка танкова цев по ред — по много часове всеки ден, като повтаряме почистването много дни. Сега засега е необходимо цевите да се напълнят с масло. Идва вече ред да се измият танковете. Това е грубо измиване. Основното миене и почистването ще са по-късно. А сега вече войниците трябва да се нахранят. Днес нямаше обяд и затова ще е заедно с вечерята. А след вечерята всички отиват на техническото обслужване. До сутринта всичко трябва да бъде проверено: двигателите, трансмисиите, окачването, ходовата част. Където е необходимо, да се сменят звена от веригата. В четвърти танк е счупен торсионът на левия борд. В осми — обръщащият редуктор не е в ред. А в първа танкова рота два двигателя наведнъж ще сменят. А на сутринта ще започне общото почистване на цевите. За да бъде готово всичко! Ще ги смачкам! И изведнъж чувствам празнота под сърцето си. Изведнъж си спомних, че няма да ми се наложи от сутринта да проверявам качеството на обслужването в моята рота. Може би утре изобщо няма да ме пуснат в танковия парк? Знам, че всички документи за мен вече са готови и че официално ще бъда свален не утре сутринта, а още тази вечер. И знам, че офицерът трябва да отиде за свалянето си в пълен ред, не по-лошо, отколкото за получаването на орден. И моята рота го знае. И докато аз се карах със зареждащите, Докато проверявах ведомостите за изразходването на боезапасите, докато лазих под третия танк, някой вече и ботушите ми до огледален блясък беше лъснал, и панталоните ми огладил, и нова якичка ми беше пришил. Хвърлих мръсния си комбинезон и бързо под душа. Дълго и старателно се бръснах. А ето го и куриерът от щаба на полка.

Паркът гърми. През портала един влекач тегли разбит бронетранспортьор. Изстреляните гилзи дрънчат. Бучат огромните „Урали“, препълнени догоре с празни снарядни сандъци. Електрозаваряването хвърля искри за поздрав. На сутринта всичко трябва да блести и да сияе. А засега — мръсотия, мръсотия наоколо, шум и грохот, като на голям строеж. Не можеш да различиш войника от офицера. Всичките са в комбинезони, всички са мръсни, всички псуват. И сред този хаос върви старши лейтенант Суворов. И всички млъкват. Танкистите с изцапаните лица гледат подире ми. На всеки е ясно — старши лейтенантът отива да го свалят. Никой не знае за какво е изхвърчал. Но всеки знае, че напразно го свалят. Всеки има такова чувство. В друг момент в чуждите роти не биха забелязали старши лейтенанта, а и да го забележеха, щяха да се направят, че не са. Щяха да си бърникат в двигателите, излагайки на показ изцапаните си с масло задници. Но човекът отива да го свалят. И затова чуждите, непознати танкисти вдигат за поздрав изпоцапаните си ръце към мърлявите пилотки. И аз им козирувам. И им се усмихвам. И те ми се усмихват — и по-лошо има, дръж се.

А оттатък стената на парка е цялото военно градче. Кестените — трима души да ги обхванат. Новобранците крещят някаква песен високо, но нестройно. Стараят се, но не ги бива още. Един смелчага ефрейтор отвреме навреме им крясва по нещо. Ето и новобранците ми козируват. Теленца са си още. Нищо още не разбират. Старши лейтенантът за тях е много голям началник, далеч по-голям от ефрейтора. А щом като ботушите ми така особено блестят, някакъв празник сигурно ще има…

Ето го и щабът. Тук винаги е чисто. Винаги е тихо. Стълбата е мраморна. Румънците са строили преди войната. По всички коридори има килими. А ето я и полукръглата зала, залята от светлина. В непробиваем за куршумите прозрачен конус, запечатаното с гербови печати, е знамето на полка. Под знамето е застинал часови. Късият плосък щик разпилява последния слънчев лъч, посипва го като искри по мрамора. Козирувам пред знамето на полка, а часовият под знамето не помръдва. Та той е с автомат. А въоръженият човек не използва никакви други форми за поздрав. Оръжието му е и поздравът към всички останали.

Куриерът ме води право по коридора в кабинета на командира на полка. Това е странно. Защо не при началник-щаба? Куриерът почука на командирската врата. Влезе, като я затвори плътно след себе си. Веднага излезе и мълчаливо ми направи път — влизайте.

Зад дъбовата командирска маса седи непознат, дребен на ръст подполковник. Забелязах го днес в свитата на проверяващия полковник. Ама че работа, чудя се, къде е бащицата ми, къде е началникът на щаба? И защо подполковникът седи на командирския стол? Нима положението му е по-високо от това на бащицата? Ами, разбира се, че е по-високо. Иначе нямаше да седи зад масата му.

— Седнете, старши лейтенант — предлага подполковникът, без да изслуша рапорта ми.

Седнах. На крайчеца на стола. Знам, че сега ще последват гръмки думи и ще се наложи да стана. Затова и гърбът ми е изправен. Все едно, че стоя в строя, на парад.

— Доложете, старши лейтенант, защо се усмихвахте, когато полковник Ермолов ви сваляше от ротата.

Гледам подполковника, новата му якичка на вече поизносената, но чистичка и изгладена гимнастьорка. Какво да му отговориш?

— Не знам, другарю подполковник.

— Жал ли ти е да се разделяш с ротата?

— Жал ми е.

— Ротата ти работеше майсторски. Особено най-накрая. А за стената — всички са съгласни: по-добре е тя да се събори, отколкото целият полк да се изложи на удар. Стената лесно се възстановява…

— Вече я възстановиха.

— Ето какво, старши лейтенант, казвам се подполковник Кравцов. Аз съм началникът на разузнаването на 13-а Армия. Полковник Ермолов, който те свали от ротата, си мисли, че той е началник на разузнаването. Но е свален, макар още да не се досеща за това. Аз съм назначен на неговото място. Сега обикаляме дивизиите. Мисли си, че той проверява, а в действителност аз поемам работата, запознавам се със състоянието на разузнаването в дивизиите. Всичките му решения и заповеди нямат никаква сила. Разпорежда се всеки ден, а вечер аз представям документите си на командирите на полковете и дивизиите и всичките му заповеди стават невалидни. Не се досеща за това. Не знае, че крясъците му са като шумоленето на гората. В системата на Съветската Армия и на цялата ни държава той вече е нула, частно лице, неудачник, изхвърлен от армията без пенсия. Заповедта за това ще му бъде обявена скоро. Така че неговата заповед за свалянето ти от ротата няма никаква сила.

— Благодаря, другарю подполковник!

— Не бързай да ми благодариш. Той няма право да те отстрани от командването на ротата. Затова аз те отстранявам — И като смени тона си, тихо, но властно каза: — Заповядвам ти да предадеш ротата!

Имам стар навик да посрещам ударите на съдбата с усмивка. Но ударът се оказа внезапен и усмивката ми не излезе както трябва.

Станах, отметнах длан към козирката и отсечено отговорих:

— Слушам! Да предам ротата!

— Сядай. Седнах.

— Има разлика. Полковник Ермолов те свали, защото смяташе, че рота е много за теб. Аз те свалям, смятайки, че рота ти е малко. За тебе имам длъжност началник-щаб на разузнавателния батальон на дивизия.

— Аз съм само старши лейтенант.

— И аз съм само подполковник. А ето, извикаха ме и ми заповядаха да поема разузнаването на цялата армия. Сега не само поемам работата, но и формирам отбора си. Някой и друг прехвърлих от предишната си служба. Бях началник на разузнаването на 87-ма дивизия. Но сега стопанството ми е многократно по-голямо и са ми необходими твърде много схватливи изпълнителни момчета, на които можеш да се опреш. И щабът на разузнавателния батальон е твоят минимум Ще те изпробвам — и на по-висок пост. Ако се справиш… — поглежда часовника си. — Давам ти двадесет минути да си събереш нещата. В 21,30 оттук ще тръгне за Ровно, за щаба на 13-а армия; нашият автобус. В него е запазено място и за тебе. Ще дойдеш при мен в разузнавателния отдел на щаба на 13-а армия, ако утре вземеш; изпитите.

Изпитите ги взех.