Четиридестте безотговорни дни 1 944


                                                         Никола М. Николов



      Посвещавам на нашата българска младеж с пожелание да разбере страданията на родителите си и да не допусне същите върху самата нея.


        
                                              Въведение


Преди години ми бе подхвърлен един ръкопис от мой неизвестен сънародник. След като го прочетох разбрах, че същият този човек е от моя Видински край. Той бе много добре запознат със събитията около 9 септември 1944 година. Имената на инквизираните, както и на инк-визиторите през 40-те безотговорни дни напълно отговаряха на всички тези, които лично познавах.
Точността, с която той описва тези тревожни и злокобни за народа ни събития ми подсказва, че самият този човек е имал близък достъп до тях.
Дали той е участвал в тях или не? Дали се дължи на непостигнати амбиции и власт, също не зная. А може би и той, както и много други действащи лица в тези варварски събития, е разкаян и чувства необходимостта да доведе до знанието ни една малка част от трагедията на нашия народ, настъпила на 9 септември 1944 година с нашествието на комунизма в България.
Независимо от всичко аз благодаря на този анонимен ремсист за картинното обяснение на тези кървави и печални събития за нашия народ. Аз му благодаря, така както досега имах възможността да благодаря и на много други разочаровани комунисти, прозрели в същността на комунистическата идеология.
Чувствам, че с всеки изминат ден постигам целите си - да отворя очите на още заблудени-те, за да разберат, че комунизмът е рожба на една шепа международни банкери, които го използват най-рационално за техни цели.
Книгите ми се четат вече в много страни по света на различни езици. Получавам много писма отвсякъде, от което е ясно, че светът не спи.
Мисля, че тази книга с анонимен автор е много належаща за настоящия момент в България. Ще допринесе до голяма степен българските младежи да разберат какво представлява комунизмът и кои бяха тези, които избиха родителите им и унищожиха българската интелигенция и култура.
Нашата младеж не бива повече да стои апатична и инертна. Родителите им бяха добри националисти и патриоти и те са длъжни да следват техния честен пример за спасението на родината ни България.

                                                             1-4 ноември 1994 година




           Те умираха прави


Нищо необикновено не се случи в първата десетдневка на месец септември 1944 година с изключение на общата възбуда, че вратите на затворите се отвориха за политическите затворници по заповед на последното конституционно правителство на Константин Муравиев, просъществувало само няколко тревожни дни. Първата външнополитическа стъпка на това правителство беше скъсването на нормалните политически връзки с Хитлерова Германия и обявяването на война на същата.
Малко преди това получиха свобода и хората от концентрационните лагери, където бяха задържани заподозрени конспиратори, атентатори и хора с криминални улики.
Имаше ли невинно осъдени и задържани хора? Тогава, когато политическите процеси се редяха и на обвинителните подиуми заставаха уплашени и смутени хора, обвинени в предателство, конспирации, саботажи и атентаторство, човек би се усъмнил, би повярвал в тяхната невинност и думите им:
- Не знам! Не съм! Клевета е! Невинен съм!!!
Сега, близо четири десетилетия по-късно, всички признаха и подробно разкриха това, в което бяха обвинени, но не за да търсят оправдание, а признание за „особени" заслуги, след които следват морални и материални награди.
Никъде не чух, не видях и не прочетох да каже някой:
- Съдиха ме, биха ме, а бях невинен!
Читателю, спирам вниманието ти само на един факт. В книгата си „Ремсови години" авторът Живко Живков подробно и естествено без физическо насилие, прави пълни признания и описание на конспиративната си дейност като функционер на ЦК на РМС (Централен комитет на Работническия младежки съюз), за която бива съден и осъден само 7 години затвор, а за такава дейност по Закона за защита на държавата се предвиждаше смърт!
Изниква въпросът - защо е процедирала така старата власт? Тук има само две предположе-ния, от които едното е вярно, а може би те се допълват: или е мислела, че е силна и господар на положението и това я правело снизходителна, за да дава възможност за покаяние и за зав-ръщане на блудните синове, или е била прекалено слаба, за да се справи с непоправимите!
Сега, след написването на книгата, в мен се пораждат съмнения, че читателят ще се отнесе с недоверие към случаите и събитията. Затова сложих истинските имена на хората, така че ако любопитен читател желае да провери моята добросъвестност и автентичността на изне-сеното, нека си направи труда и да проучи съдбата на споменатите герои. Имало ли е такива хора, заемали ли са споменатите длъжности и къде и как са загинали? За улеснение ще посоча местожителството на някои и местоработата, макар че в книгата почти всичко е казано:
1. Офицерите - полковник Ангелов - командир на 3-ти пех. Бдински полк, гр. Видин; 2. Поручиците Стефан Райков, роден в с. Гомотарци, и Апостолов от Дряново също от 3-ти полк; 3. Капитан Димитров, роден в с. Раяновци, от 3-ти полк; 4. Фердинанд Симеонов - роден в гр. Кнежа - от 36-ти пехотен полк; 5. Поручик Орленкин -роден в гр. Димово - 3-ти полк; 6. Стефан Андреев от с. Гложене - от 36-ти полк; 7. Герги Гюлгелиев - съдия в окръжната колегия - гр. Бяла Слатина; 8. Коста Инанов от с. Макреш, Видинско, селянин, кръчмар; 9. Петко Николов, роден в с. Цар Петрово - Видинско; 10. Цветан Макшутов и Първан Кръстев от с. Галиче - Врачанско.
Смятам горните имена за достатъчни. Един любопитен читател при сегашните условия на туризъм и дислокация на хората не е трудно да влезе в контакт с човек от посочените населени места и да провери истинността на фактите.
Изтъкнатите по-горе факти отнемат правото на този, който би се почувствал засегнат и би протестирал срещу книгата. Той трябва да доказва къде са гробовете на посочените лица и как умряха те.
Съдбата на хилядите българи, които станаха жертва на комунистическия терор, ме възмути и аз обещах пред себе си да напиша в тяхна чест тази книга, за да разкажа на поколенията, че                       
                              „ТЕ УМИРАХА ПРАВИ".

Самата книга написах в България, тъй като се налагаше непрекъснато да сверявам факти, имена, време, реплики, а и друго - исках да се приближа колкото се може по-плътно до самата истина! Така, написана на ръка, аз поех риска да я пренеса през границата като турист и успях! Ако бяха я открили митническите власти, които бъркаха в чантата ми, щях да получа от 5 до 10 години затвор и тя щеше да бъде унищожена. Когато митничарят ми даде знак с ръка да отминавам едва се сдържах да не заплача от радост, че книгата ще види бял свят!
Много трудно взех решението да емигрирам! При социалистическия стандарт на живот аз бях постигнал всичко (луксозна къща на два етажа и сутерен, със собствено парно, в центъра на града, в двора гарираха три коли, моята, на сина и на зета, имах хубава вила с един декар лозе, но най-важното - прекрасна жена, деца и внуци, които ми липсват много!).
По много поводи човек се разделя с близки, но когато това става без да го знаеш, ненадейно, човек си спестява едно малко познато чувство - на страшната тъга!
Колкото по-близък ставаше денят за екскурзията, която исках да използвам за емигриране и изнасяне на книгата, толкова по-мило ми ставаше всичко, което беше около мен (хората, жилището и вещите). На хората не се доверявах, всеки от тях би ме спрял! С другото споделях, защото говорех само аз, то запази моята тайна и аз съм благодарен. С голяма мъка се разделих с колата, която обичах като човек. Измих я, макар че беше чиста. Вкарах я в гаража, бяхме сами, защото моята кола домуваше на вилата извън града. Дълго седях в нея, знаех, че е за последен път...
Внучетата играеха пред къщата и аз поисках да ги целуна, момчето- Деянчо, подложи послушно бузка, а момичето - Веселка, побягна, едва докоснах косичката й. Жената бързаше за нещо, целунахме се и тя каза:
- Ще те чакаме след 5 дни!..
Не знам как се въздържах. Тя, мидата, не подозираше нищо! Сигурно още чакат да изминат петте дълги дни...
Втората ми подбуда за написването на книгата, която е извън личното и националното - е да предупредя чрез съдбата на истинските герои какво очаква всяка нация, всеки индивид, когато попадне под комунистическо управление. Няма добър и лош комунизъм - комунизъм ли е, това означава жестока диктатура и нечувана експлоатация на работника! Добър пример в това отношение са самите народи в комунистическите страни, нисък стандарт на живота и никакви човешки свободи. Нескончаем поток от политически и икономически бегълци. Концентрационни лагери и телени ограждения. Синоними на жестокост и варварство. Това е комунизмът на всички езици и във всички форми! Апелирам към свободния свят да се обедини, за да се предпази от това световно зло!
На комунистите, които живеят при капиталистическия начин на производство и държавна уредба, препоръчвам да отидат като емигранти в социалистическите страни. Уверявам ги, че ще бъдат приети навсякъде, и че ще трябва да доказват, че при капитализма е по-зле. За съжаление никой не бяга от загниващия и умиращ капиталистически начин на живот. От комунистическия бягат стотици хиляди!
                                              
                                                           Авторът


                          

              следва продължение

прочета и продължението.

Преди много години я прочетох за първи път и останах изумен, брат убива брата си за имот... Проверих за това село и останах учуден- истина е, хората помнят! Николов е уникален, навремето се разнесе слух че е убит заради книгите си, писанията... Не знам... Няма да се изненадам ако е така! Поздрави!

Интересно защо никой не написа сценарий и не направиха един филм..?!Така паметта и реалната представа за събитията,чиито последици преживяваме до днес щеше да се увековечи по достоен начин.
Нищо не ме учуди от книгата ,не знам дали има други издания,освен това ,че се е появила на пазара в тази ненормална и извратена република.А иначе са ми разказвали за онези дни и от дете съм знаел за какво става въпрос.

г-н Николов не съм живял в тези години.Роден съм много след 1944г.Това което са вършили е наистина възмутително,но наскоро гледах лекции на Джон Перкинс ,трябва да изгледате тези серии и да разберете ,че комунягите са най-малкото зло за човечеството.След като прочетох ,по тези въпроси за ,,ПОМОЩТА"на ,,ДЕМОКРАТИЧНИТЕ" СИЛИ разбрах защо няма да можем да живеем добре докато не унищожим тези,,благодетели".Вижте защо там където са дошли на власт в латинска Америка социалисти и комунисти,народа живее по добре и тези ,,демократични"помощи само целят да грабят народа.В този смисъл разбирам защо е било необходимо да се наложи диктатура.Вижте какво става в Китай ,Бразилия дори Виетнам който беше след нас ,народа там живее по добре и има перспектива за по -добър живот.А при нас? Къде отиваме?В природата има един показател за средата на живот на популацията- това е прираста.Забележете,че всички западни ,,демокрации" имат отрицателен естествен прираст.Смятате ли ,че това е случайно?Това,че има материални блага не значи ,че могат да се ползват от НАРОДА .Там е проблема.Не може един продукт да се произвежда от 100 човека и на края 2-3 човека да приберат всичко ,а другите -кучета ги яли.Сякаш те нямат деца и близки .Така ,че голяма грешка сме направили след 1989г.тогава сме имали дълг около 1300$ на човек и работеща икономика,а след ,,демократичната '" помощ сме с дълг по 5000 евро и разорени. С две думи по добре в комунистически Китай отколкото в ,,демократична" Европа.Голяма грешка са направили комунягите ,че не са били твърди до край.

Господин АНТИКОМ, да имаше отмъщение заради 1923 година. Защо не направите един пролог за събитията през 1923 година, за преврата, който извърши Александър Цанков. Тогава членовете на тесно социалистическата партия не са взели никакво участие, нито на страната на Цанков, нито са помогнали на земеделците. Защо превратаджиите по най-жесток начин се разправиха със земеделците. Между тях нямаше комунисти. Защо през 1925 год. не избиха анархисти и леви комунисти, участвували в атентата на "Света Неделя", а посегнаха на поети и журналисти. Не е ли това политичеса саморазправа с другомислещите. За това се мълчи гузно. Именно поради жестокоста на десните партии през периода на 1923 - 1944 година, комунистическата партия нарасна по брой членове и симпатизанти. В села, където не е имало нито един комунист, са се създавали комунистически партийни ядки. Причината за Партизанското движение през периода 1941 - 1944 год. е войната на Германия срещу Съветския съюз. Запомнете добре вие десните. Българския народ в своята основа си е русофилски, колкото и да се мъчите да отречете това. Тези връзки датират още от древноста, преди Кубратово време. Няма славянство, но има Скити, Сармати, Саки, Траки - там е разковничето на древните ни общи връзки. Те са в подсъзнанието на Българина. През периода 1941 - 1944 год. като отражение на две воюващи държави, в България има паралел на две воюващи общности - германофили и русофили. Власта бе при първите. Вторите ставаха партизани. В тая битка помежду им, имаше жертви. Най-вече от партизани и ятаци. Победителите бяха германофилската власт. След 9-ти септември положението стана обратното. И тогава дойде отмъщението за жертвите през периода 1923 - 1944 год., независимо дали са били комунисти или земеделци. Докато нашият народ не избегне политическото противопоставяне, докато не изглади политическите противопоставяния, добро не го чака. А това означава да се спре ровенето в миналото, в интерес на Бъдещето, което никак не е розово, а твърде тежко.