Преди време един бивш президент - партийно назначен за десен „политик“, реши да обясни какво неглижирало дясното в България. Нещата според него стоели така - в България „дясното“ било пазарна икономика и път към Европа. Толкоз. И тъй като лявото вече било приело и пазарната икономика и пътя към Европа, мисията на дясното била иззета. Точка. Какво стахановско прозрение. В две изречения - три тези. И трите фалшиви.

Първо - защото „дясно” като политическо представителство в България все още няма.

Второ - защото икономиката в България е непазарна.

Трето - защото мисията на дясното тепърва предстои.

Най-кратката дефиниция за дясното (вън от дотираните социалистически речници и енциклопедии) като философия и политика е - капитализъм. А точно „капитализъм“ е думата, която 17 години българските „десни“ партийни другари и другарки избягват. Избягват, защото няма как с капитализъм да обяснят явното си участие в потискането на българските граждани с данъци, регулации и режими, и най-вече - социалистическата лакомия да делят и преразпределят през държавния бюджет парите и имуществото им.

Непокътнатият монопол на балсамираните 17 години некапиталови соц-системи - здравна, образователна и пенсионна, са не само оперативно средство за контрол и експлоатация на масите и доказателство за непазарна икономика. Те са нагледно доказателство за партийните амбиции за още повече власт над хората и живота им, чрез държавата.

Но независимо от лъжата за политическото „дясно“ и социалистическите средства, с които то борави, икономическото дясно в България съществува. Това са дребният и среден бизнес и предприемачество, необвързаният с партийните приватизационни кражби бизнес, който противно на правовия и административен разврат, работи по свои, неписани закони на реда, морала и честта. Това е моралът на 1.4 млн. човека, заети в частния сектор, които създават почти целия брутен вътрешен продукт на страната и с който те би трябвало по право да разполагат. В среда на псевдопазар и псевдокапитализъм, обаче, техният морал е поставен на изпитание.

Техните материални права и принос са системно ограбвани от армията бюрократи на Държавата на партиите, която нарасна с 370% от бюрократите на Партията-държава, отпреди 1989 г.

Ето как ерозира мотивацията за всяка човешка дейност. И не случайно, а за да се улесни несправедливостта, на създателите на материалните и духовни ресурси в страната са отнети индивидуалните политически права (чл.11, ал.1 и чл.12, ал.2 от българската конституция). А без политически права те не могат да защитят икономическите си права. И това също го знаят така наречените „десни“. И точно за това се страхуват да изрекат думата капитализъм. Защото после трябва да го признаят. Да признаят и че капиталът в материален смисъл, и неговият произход в среда на правила, не е резултат от кражби, а от реализацията на личностния капитал на отделния човек. Такъв, какъвто на тях осезателно им липсва.

Свободният пазар е езикът, на който разговарят способните и свободни хора. Този език е непознат за крадците, за лъжците, за лицемерите и лентяите. Ето защо те завземат езика, понятията, обсебват ги - за да се самопосочат като представители на нещо, за което никой не ги е избирал. Да кажеш, че си ЗА капитализъм, означава, че си за по-малко държава, по-малко намеса, по-малко данъци, че искаш конкуренция, че си за свободен пазар. Това е двигателят на прогреса в едно общество - личността и идеите, на които е носител, идеи, които никога не могат да се родят колективно в социалистическия мозък.

Свободният пазар е икономическата система на капитализма. Ключовата дума обаче не е пазар, а свобода. А свободата се осигурява и защитава с политически средства. Всяко ограничаване на доброволната размяна между хората е насилие и проява на тоталитарност. Ето защо няма нищо средно между социализъм и капитализъм.

Между социализъм и капитализъм има само още социализъм. Капитализмът не ограничава свободата на индивидуалността да се развива, дава й самочувствие, осигурява простор за нейния творчески, духовен и предприемачески капитал. Социализмът, напротив, живее от ограничаването и обезличаването на хората и на тяхната индивидуалност. Обезличаването, безволието, мързелът - са хранителната среда за социализма. Така беше преди, така е и сега.

Някак съвсем приемствено, в потвърждение на по-горното, днес идва ред на българския креслив „патриотизъм“ и национализъм. Той позакърпва обруганото от партийно презрение и експлоатация гражданско самочувствие, и го снабдява с предпазна враждебност, която обаче е лесна за манипулиране. Така наивните отново са в партийния кюп - този път патриотарски, но пак колективистичен - там, вътре, в строя, в масовката, сред факлите, с провесените знамена с пречупените кръстове, където всеки освен вожда е никой, и евтиното, безличното и безотговорното гордо манифестират. И колкото повече е популизмът, толкова повече е съгласието със статуквото на лъжата. Съгласието с повече държава, с повече изземване на доходите и с повече зависимост.

В капитализма няма популизъм, но има уважение към човека, живота, и стремежите му, към миналото, настоящето и бъдещето му. В него хората живеят собствения си живот, а не животът, който някой друг им е определил.

Достатъчно е човек да се срещне със съседи от Гърция, Турция, Македония, Албания, за да разбере, че хората и у нас и извън България се делят не на турци и българи, не на цигани и останалите, а на работещи и лентяи, на хора, които зависят от труда си, и други - които ги ограбват,като си фабрикуват закони. Българският национализъм не е лекарството - той е продължение на болестта. Той няма да донесе повече лична свобода, нито щастие, нито по-малко бюрокрация. И не защото “патриотизмът е добродетел на злите” (по Оскар Уайлд), а защото национализмът живее не от любовта към ближния, а от колективната омраза към другите, към различните. Защото той противоречи на идеала за лично щастие.

Българският патриотизъм и национализъм са защитната система на статуквото, което няма да се поколебае дори „да пусне кръв“ между етносите в България, които преди комунизма мирно са съжителствали и полезно са си сътрудничели. Няма да се поколебае, защото кръвта най-добре ще прикрие следите на крадците и ще узакони кражбите им, при това по-добре от приватизационните и концесионни договори, с които беше присвоен капиталът на гладуващите днес пенсионери.

България има бъдеще. Но то не минава нито през социализма и псевдопазарната икономика, нито през национализма. България има бъдеще и то е в капитализма.

Капитализмът не е партия, не е служба, не е партийна табела. Той е жизнена философия. Той е богатство. Социализмът е бедност, защото е основан на ограбването и преразпределението, и поради тази причина, той не допуска политическо представителство на действителното дясно, на автентичния капитализъм.

Човешкият капитал, който произвежда благосъстояние в България, са 1,4 млн. души, заети в частния сектор. Тези хора, макар и да създават почти изцяло реалните блага на страната - не ги притежават. Те са робите на партийно-административната система. Тези хора, които работят по 12-18 часа на ден, трябва най-после да проумеят, че единственото им бъдеще не минава през повече държава. Нелепо е да харчат спечеленото за социалистически идеи, за социалистически лъжи, за още бюрокрация. Трябва да проумеят, че онова което са, е само малка част от това, което могат да бъдат. Но то е единствено възможно в условията на капитализъм.

Възраждането на нацията, ако някой наистина е загрижен за нея, е възможно само с разбуждане на личната отговорност с много голяма доза индивидуална свобода. Ето това е пример за дясна политика. Ето защо и мисията на дясното тепърва предстои.