Украйна

На другия ден след абсолвентския бал нас, двестата млади лейтенанти — абсолвенти на Харковското гвардейско висше танково командно училище, ни строиха на плаца и ни прочетоха заповед на министъра на отбраната за провеждане на преподготовка за нова бойна техника.

Обикновено веднага след абсолвентския бал младите офицери получават един месец отпуск и след това заминават за своите дивизии и полкове, пръснати из цял свят, от Хавана до Южносахалинск, на когото където е заповядал министърът.

Сега тази дългогодишна традиция бе нарушена. Това се дължеше на факта, че няколко месеца преди произвеждането ни в офицерски чин на въоръжение в Съветската армия бе приет новият танк Т-64. Преди производството ни не остана време да го изучим най-подробно. Затова било взето решение да се преобучат младите офицери само от едно танково училище, а не от всичките пет, и те да се разпределят не по всичките ни безкрайни простори, а само в онези дивизии или окръзи, чието превъоръжаване ще започне най-напред.

Тук трябва да кажа, че най-новата бойна техника винаги се дава на войските от втория ешелон, а не от първия, тоест Прибалтийския, Белоруския и Прикарпатския военен окръг, а не на Групата съветски войски в Германия и другите войски в чужбина. Там тази техника ще се появи едва след 5–8, та дори и повече години, след като бъде приета на въоръжение от крайграничните окръзи. Нашият Т-64 се появи в Германия точно две години след като започна серийното му производство. В момента, когато на Запад за пръв път го споменаха като нов съветски експериментален танк, серийното му производство отдавна беше прекратено.

Подобна система преследва много цели. Първо, рязко увеличава секретността и в случай на война поставя противника в доста затруднено положение; второ, облекчава продажбата на остаряла техника на съюзниците, от полските до арабските: техниката, с която е въоръжена Групата съветски войски в Германия, в такъв случай може да бъде представяна като най-съвременна.

За изучаване на техниката, оборудването, електрониката и въоръжението на новия танк ни бяха отпуснати четири месеци и половина: от 1 юни до 15 октомври 1967 година. В края на септември трябваше да вземем участие в големи маневри и на практика да затвърдим умението и навиците си.

Вечерта преди да ни натоварят на композицията, пред строя бе прочетена заповед, че по време на преподготовката на всички млади офицери се забранява да носят офицерска униформа, а само танкистки комбинезони. Танкистките комбинезони в нашата армия са стандартни и без никакви отличителни знаци, така че никой не може да различи войник от млад офицер. Сега тази заповед беше съвсем естествена — маскировка. При всяко превъоръжаване се вземат драконови предпазни мерки. Нямаше нищо учудващо в това, че ни преоблякоха като войници. Учудващото започна малко по-късно. Оказа се, че с нас за преподготовка тръгват повече от сто души на свръхсрочна служба, инструктори водачи. За двеста ученици сто инструктори са твърде много. Втората изненада ни очакваше в композицията. След натоварването ни по вагоните бе разгласена заповед за сформирането на 100-тен гвардейски учебен танков полк. Заместник-началникът на училището, който прочете заповедта, ни представи един млад полковник — командира на новосформирания полк. Бе съобщено освен това, че полкът ще има 94 бойни и 19 учебно-бойни танка.

Беше дълбока нощ и композицията равномерно и приспивно тракаше по релсите, но никой не спеше. И имаше защо: за какво са му на учебен полк толкова бойни танкове? 30–40 напълно щяха да стигнат за всички ни, а бойни изобщо не ни трябваха.

Шепнешком се изказваха предположения какво ли би могло да означава всичко това. Някой допусна, че може би ни карат при арабите. През последните дни обстановката там се изостряше със светкавична бързина.

— Не ще е зле, братлета, поне веднъж през живота си да се озовем в чужбина. В Полша или в тоя, как се казваше, Египет.

— Тя Полша е една чужбина... А в ГДР или в Египет наистина е интересно. Само че сега с нашия 64-ти танк години наред има да сънуваме чужбина.

— Може пък наистина да ни карат на помощ на арабите? Ще ни подготвят и ще хвърлят елитен офицерски полк с небивали, невиждани танкове?

— Там и без нашата помощ ще се оправят. Танкове там и бездруго има предостатъчно, пък и по качество те далеч превъзхождат допотопните израелски „Шермани“.

— А и съветниците ни там са хиляди. И плановете за война изцяло са разработени в нашия Генерален щаб.

— Арабците здравата ще натупат еврейците!

— Аз пък съм чувал, че арабците не ги бивало за войници.

— Да не мислиш, че евреите по ги бива? При първите изстрели ще се разбягат.

— В Америка сега май отслужват панихида на Израел.

— Не бързайте да празнувате победа. Ако не бъдат махнати войските на ООН между евреите и арабите, само ще си мечтаем за победа.

— Нашата дипломация все ще измисли нещо.

— Да разкарат час по-скоро тия войски на ООН, та да започне комедията.

Комедията си е комедия, ама кой ще се смее последен?

Следващата нощ се разтоварвахме под проливен дъжд на една малка гаричка в Черниговска област. Чакаше ни колона покрити с брезент камиони. След още три часа в сивата предутринна дрезгавина, в топла мъгла ни стовариха край нашите палатки в една гора.

Майко мила! Толкова палатки на едно място никога не бяхме виждали. Гледката приличаше на ордата на Батий в последния лагер пред портите на престолния град Киев. Докъдето стигаше погледът, покрай горските просеки се бяха сгъчкали сиво-зелени палатки. Мерне се малка горичка и пак безкрайни редици от шатри под маскировъчни мрежи. Палатки, палатки, палатки. Отвъд хоризонта и по-нататък. Във всички посоки островърхо еднообразие. Десетки, а може би и стотици хиляди хора. Артилеристи, ракетчици, зенитчици, сапьори, пехота, десантници.

Дявол да го вземе, къде сме се озовали? Какво е това войнство наоколо, по какъв повод?

До нашите палатки — прави редици от съвсем същите палатки на някакъв мотострелкови полк. Полкът не е обикновен — всички войници разговарят на руски, значи полкът е „придворен“, за парлама. Мутрите на пехотинците са нахални, приказките им — също:

— Чухте ли, момчета, излязъл нов указ, за великия юбилей щели да пуснат нови монети.

— Как да не сме чули?

— Трябва да се запасяваме с тия монети — след новата революция цената им щяла да подскочи.

В пехотинската пушалня се превиват от смях.

В живота си чуваме антисъветски лафове ежедневно и на всяка крачка. Такива приказки обаче на висок глас и сред толкова много чужди хора не ни се беше случвало да чуваме. Пехотинците или не се плашеха от доносници, или доносниците им бяха със свободомислещ уклон.

Както и да е, по време на закуската решаваме да изпратим при пехотинците наша делегация и деликатно да им обясним че не сме обикновени войници, а офицери, ама без отличителни знаци, и по този начин да сложим край на всякакви техни опити за фамилиарничене. Официално на равнище командири на полкове това, естествено, не можеше да стане — секретността пречеше.

В делегацията включиха и мен.

Пехотинците ни посрещнаха с възторжени вопли.

— Пехотински привет за танкистите!

— Бронята е яка, танкът ми е бърз.

— Всяка майка танкист не ражда!

— Дайте пиене на танкистите! — нареди един висок строен войник и трийсетина войнишки манерки, пълни с нещо ароматно и много познато, ни заградиха отвсякъде.

Но ние бяхме сериозни и не приехме поканата. Къде се е видяло офицер да пие с войник, на всичко отгоре с чужд?

— Другари — строго започна лейтенант Охрименко, водачът на нашата делегация, — макар и да нямаме отличителни знаци, ние сме офицери.

Отвърна му задружен кикот.

— И ние, братле, сме офицери, само че с войнишки пагони. От Киевското висше общовойсково командно училище „Фрунзе“. Току-що ни излюпиха, ама не ни дават да се поперчим със златните пагони. Вчера и ние изпратихме делегация при съседите ни десантници. Мислехме да ги вразумим: наша милост сме офицери, а вие сте войници. Но излезе, че и те били офицери. Току-що завършили Рязанското висше десантно училище. А по-нататък са випускниците на Полтавското зенитно-артилерийско училище. Ей там пък са сумските артилеристи. И всичките също с войнишки пагони.

— Щом е тъй, дайте по една манерка. Нека си пийнем. За вашето пехотинско здраве. Пийнахме си.

— Е, какво правите тук, юнаци?

— Официално го наричат преподготовка за нова бойна техника, а неофициално е театро в чест на славния юбилей на родната ни съветска власт.

Пак си пийнахме. Сутрин пиенето не върви кой знае колко. Но потръгна.

Такава, значи, била работата! За великата петдесетгодишнина се подготвя грандиозно представление, а ние сме негови участници. Статисти в масовите сцени.

— Предстои невиждан „балет“. Ще съберат толкова войски, колкото никога не са събирали.

— И ще покажат всичката секретна техника, която дори не бива да се показва.

— На главното направление ще минат две дивизии изцяло от млади офицери и свръхсрочници инструктори, камуфлирани като войничета. На второстепенните направления — дивизии, комплектувани от току-що завършили курсанти, кажи-речи, офицери.

— А на третостепенните направления — „придворните“ дивизии с елитни войници. Те ще вдигат пушилка на хоризонта, ще демонстрират численост и ще разтърсват въздуха със задружни викове.

— А на нас ни казаха, че сме щели да минаваме преподготовка.

— И на нас така ни казаха. В пехотата също се появи приказна машина. БМП-1, чували ли сте за нея?

— Как да не сме чували?!

Настроението ни независимо от изпитата водка се влоши. Много добре знаехме какво значи театро и как трябва да се готвиш за него.

През нощта в лагера ни довтасаха безбройните колони на 120-а гвардейска Рогачовска мотострелкова дивизия — „придворната“ дивизия на командващия Белоруския военен окръг. Във всеки окръг има такава „придворна“ дивизия. В Москва това е 2-ра гвардейска Таманска мотострелкова дивизия „Калинин“. В Прикарпатския окръг — 24-та Желязна Самаро-Уляновска мотострелкова. В Киевския — 41-ва гвардейска танкова. Тези дивизии са създадени за парлама. Паради, демонстрации на мощ, тържествени церемонии, височайши посещения — това им е амплоато. Придворните дивизии в Съветската армия са девет. Те са напълно комплектувани, тоест във всяка има по 12 000 души.

Сега, в навечерието на великия юбилей, бяха сметнали за необходимо да разредят „придворните“ дивизии и с млади офицери, изпълняващи ролята на войници.

На грамадни територии се извършваше преформиране на войските, предназначени за действия в главното направление. Някъде съвсем близо се намираше полевото управление на 38-а армия. През периода, докато се провеждаше операция „Днепър“, в състава на 38-а армия влизаха най-добрите „придворни“ дивизии на Съветската армия: 41-ва гвардейска танкова, 79-а, 120-а и 128-а гвардейска мотострелкова, а освен това N-та ракетна бригада, N-та зенитно-ракетна бригада, 27-а гвардейска оръдейно-артилерийска щурмова бригада, 963-ти изтребително-противотанков артилерийски полк и многобройни части за бойно подсигуряване: армейска подвижна ракетно-техническа база, армейска подвижна зенитно-ракетна база, свързочен полк, понтонно-мостови полк, няколко сапьорни, химически, ремонтни, транспортни, евакуационни и други батальони. 38-а армия имаше в състава си няколко самостоятелни мотострелкови батальона, пряко подчинени на командващия армията. Тези батальони имитираха дисциплинарните пехотински поделения и трябваше да бъдат използвани там, където разузнаването е проспало или артилерията не си е свършила работата..

В съседство с нашата 38-а армия се извършваше преформирането на още три армии, образуващи заедно 1-ви Украински фронт, който представляваше част от силите на „Източните“.

На десния бряг на Днепър се разгръщаха „Западните“. Вярно, те не разполагаха с такава мощ. И като войници използваха обикновени войници.

А войските не преставаха да прииждат. Всеки ден, всяка нощ, всеки час. Докато траеше подготовката за операция „Днепър“, Червената армия беше напълно небоеспособна, защото за комплектуването на „балетните“ дивизии випускниците от военните училища не бяха достатъчно много и затова към парламата бяха привлечени десетки хиляди офицери от Прикарпатския, Киевския, Белоруския и Прибалтийския военен окръг. А окръгът е група армии. Представяте ли си група армии почти без офицери? А войниците къде да се дянат? Нека идат да вадят картофи.

Всяка година Съветската армия хвърля за прибиране на реколтата стотици хиляди войници. През годината на великия юбилей се появи възможност да бъдат хвърлени не стотици хиляди, а милиони войници. И затова тази година на рекорди беше и година на рекордна реколта. Тук му е мястото да кажем, че у нас всяка година реколтите са рекордни. Само че няма кой да ги прибира.

Това фриволно отношение на съветския Генерален щаб към офицерите и войниците от най-мощните военни окръзи, противопоставени на агресивния блок НАТО, още веднъж потвърди идеята, че в Генералния щаб не вярват кой знае колко в агресивността на НАТО.

Знаеш ли как вървят танковете под вода? Ако не знаеш, да ти разкажа. Танкът се херметизира, а на кулата му се слага кюнец. През този кюнец въздухът се всмуква в бойното отделение, а оттам стига до силовото отделение, до двигателя. Отработените газове се изтласкват от двигателя право във водата. Преди да нагази във водата, водачът насочва специалния прибор — жирополукомпас, към който си иска предмет на отсрещния бряг. Стрелката на прибора под водата показва на водача посоката към този ориентир. А на брега освен това се разполага команден пункт, който наблюдава движението на всеки всмукващ кюнец над повърхността на водата. Ако потрябва, командният пункт помага по радиото на водачите точно да спазват посоката на движение под водата: „212-и, по-наляво, още по-наляво... мамка ти.“ Ако двигателят загасне под водата, водолази ще закачат танка със стоманени въжета и влекачи ще го изтеглят обратно на брега. Това е цялата философия. Лошото е, че танкът, колкото и тежък да е, все пак представлява мехур с въздух. И затова сцеплението му с терена под водата е значително по-малко, отколкото на суша. Пък и дъното на реката не е отъпкан път. Затова кормуването под вода изисква голяма практика: натиснеш ли малко по-силно лоста за завиване, танкът веднага започва да танцува под теб, насочва се дявол знае накъде. С танк на бетон стават същите фокуси. Водачът е свикнал да натиска лоста с цялото си тяло. А на бетон съвсем лекичко да го натиснеш — и танкът се катурва в канавката. Само в Чехия що танкове са осеяли крайпътните склонове!

На войника му втълпяват, че под водата е най-добре изобщо да не пипа лостовете. А ако ще ги пипа, то съвсем лекичко. Колкото и да му обясняваш, той все едно натиска с тяло, както е свикнал. В по-късната ми практика едно доста схватливо войниче, което дори знаеше руски, разкарва танка час и десет минути при прекосяването на една рекичка, широка шейсетина метра. Първо насочи танка срещу течението. Командват му наляво, то насочва танка по течението — и се заразхожда насам-натам по реката, без да й застане нито веднъж напряко. Това донякъде се дължи и на скоростта: не бива да намаляваш оборотите — двигателят ще загасне. И момчето сума време се разхожда: по течението, срещу него, докато най-сетне не се измъкна на брега, от който беше нагазило. Докато то „танцуваше“ във водата, две роти от батальона го чакаха, не можеха да влязат във водата, а едната рота, която беше се прехвърлиха преди него, естествено, бе обявена от посредниците за унищожена, тъй като нямаше никаква подкрепа.

На ученията „Днепър“ такива „танци“ бяха недопустими. Затова всички схватливи войничета бяха заменени с офицери и инструктори на свръхсрочна служба.

Но Днепър е голяма украинска река. Не е нито Ворскла, нито Клязма. И предстоеше форсиране на Днепър не от танков батальон, а от четири армии едновременно. По онова време във всяка общовойскова армия се наброяваха по 1285 танка, а във всяка танкова — по 1332. В състава на нашия фронт имаше една танкова и три общовойскови армии, тоест 5187 танка. И цялата тази армада трябваше да прегази Днепър под водата за броени часове. И всичко това пред очите на Политбюро, а най-важното, пред очите на драгите чуждестранни гости, които Политбюро специално беше поканило, за да ги стресне с несъкрушимата мощ на армията освободителка.

Нещо повече, пред самите правителствени трибуни бе решено не просто да се прехвърлят танкове, ами и артилерия да мине по дъното, теглена на буксир от танкове.

Ами ако на някого му прилошее под водата? Ами ако на някой танк му загасне двигателят? Ами ако един-два танка тръгнат по течението? Ами ако започнат да се сблъскват? Ами ако буксираните артилерийски оръдия под водата се закачат едно за друго? Ами тогаз? Какво ще си кажат чуждестранните ни братя за нашата мощ? А, там е работата. Трябва да се позамислим.

Мислиха, мислиха и измислиха. Да павират дъното на реката.

Докато хиляди офицери тренираха, хиляди войници именно павираха дъното на участъците на форсирането. Хиляди тонове стоманена арматура и мрежи бяха настлани под водата. А от двете страни на всяко подводно, невидимо от брега шосе се слагаха бетонни плочи, образуващи бариери, нещо като мантинелите на автострадите. Стоманените решетки по дъното даваха на танковете по-сигурно сцепление, а бетонните бариери не им позволяваха да се отбият от правия път, та по този начин, да возят като по жлеб. Такива жлебове бяха построени поне стотина. Колко стомана, бетон и човешки труд са били хвърлени за това, не знам. Знам само, че по производство на леки коли Съветският съюз все не може да надмине Испания.

Изпреварвайки събитията, ще кажа, че петте хиляди танка, повечето от които теглеха и по едно артилерийско оръдие, тежко понякога до осем тона, прегазиха Днепър без нито едно произшествие, което доста смая чуждестранните ни братя. Нещо повече, съветските маршали на трибуната по време на форсирането не пребледняваха, не почервеняваха, не трепереха за маршалските си звезди и предварително бяха сигурни, че произшествия няма да има и не може да има. Между другото войските на другите настъпващи фронтове прехвърлиха танковете си просто по мостове и със салове. Когато чуждестранните гости не виждат, това се допуща.

На строежа на въпросните подводни тайни пътища срещнах моя приятел Юрка Соловьов, който завърши училището една година преди мен.

— Юрка, ти ли си?

— Витя, магаре такова, здравей!

— Как е животът? Къде те отнесоха мътните?

— Мътните ме отнесоха в Белорусия, в 7-а гвардейска танкова армия. А животът е като генералски пагон.

— Нещо не те разбирам.

— Само ъгли и зигзази и нито една цепнатинка между тях.

— Колко нагоре се издигна?

— До командир на батальон. А Саша Старков помниш ли го?

— Как да не го помня?!

— Той ми е началник-щаб. След производството и двамата получихме роти — поради недостига на офицери. А сега покрай тоя „балет“ изобщо забърсаха всички офицери. В целия батальон само ние двамата останахме от офицерите. Аз командвам, а Сашка управлява щаба. Редник Абдухмаев!

— Аз, другарю лейтенант!

— Доведи началник-щаба при мен.

— Слушам!

— А ти, Витя, докъде стигна в службата?

— Мерач на оръдие в танк! — отчетливо му се представих аз.

Разсмяхме се. Чисто чеховска ситуация. Само че и двамата сме тънки. И не може да се каже кой е по-добре: дали който седи на подполковнишка длъжност и командва батальон, или който на длъжността младши сержант върти ръчките на оръдието. На него са му подчинени стотици хора, отговорността е огромна. А аз нямам никаква отговорност. Но получаваме еднакви заплати: и двамата сме лейтенанти.

Дотича Саша Старков. Прегърнахме се.

— Какво ще кажеш, командире — Саша извади манерката, -да поканим ли оръдейния мерач? Тъкмо ни липсваше трети.

— Наливай!

Пийнахме си. Пак си пийнахме. Пихме за първите ми офицерски звезди. Пихме за бъдещите ни звезди. Пихме за техния батальон. После за моето най-модерно 125-милиметрово оръдие и за новия танк Т-64. Пожелахме му щастие. После пихме ей така, без повод.

— Как се оправяте с цял батальон, братлета? Тая банда не можеш я озапти и когато всички офицери са си на местата. А вие сте само двамцата...

Те се споглеждат хитро. Хилят се.

— Хич не ни е грижа за реда. Вместо нас работи тричленката.

— Нима?

— Така е. Като забърсаха всички офицери — едни при арабите, други за „балета“, трети за реколтата, в дивизиите тутакси въведоха полеви трибунали. Всяка седмица най-малко по един Ахамбек осъждат и го изпращат в дисциплинарния батальон. Порадвай им се...

Наистина, войниците работеха. Не чак пряко сили, но работеха, докато командирите им на пясъчния бряг се черпеха с водчица.

— Отбивай се при нас, Витя. Запасите ни са неизчерпаеми.

— И не се главозамайвай, мерачо, щом свърши „балетът“, и теб ще те сложат да командваш рота. Ще разбереш тогава какво е да си командир.