Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.05.2013 13:23 - „Отечествена война“? Баси отците и баси отечеството…
Автор: antikom Категория: Политика   
Прочетен: 1405 Коментари: 5 Гласове:
10


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 




 
      автор: Милен Радев


Отново е 9 май и отново от страната на доскоро „победилия пролетариат“, а днес страната на победилите „воры в законе“ и на кагебистките им началници ще се понесе грохот на солдатски ботуши и скърцане на танкови вериги.

Русия пак ще се отдаде на носталгични спомени от миналото и на агресивен делириум за настоящето и бъдещето. Нейното ново/старо ръководство пак ще се направи, че дълбоко почита ветераните и пак ще се възползва от мита за „великата победа“ за да закрепи собствения, провиснал само на нефтени и газови тръби и на ръждясващи ядрени ракети режим.

Наложи ми се наскоро да газя из подгизналото от лъжи и пропаганда

 

 

тресавище на руската мемоарна и историческа литература

за Втората световна война. Известно е, че в него само тук и там се издигат островчета на истината, на почтеността и разкаянието.

Така, подскачайки от хълмче на хълмче, попаднах на забележителните според мен спомени на един почти безименен, редови участник във войната – художника и поета Леонид Рабичев, писани от 1999 – 2004 година и публикувани

 

 

 

 

в сп. Знамя през 2005 г. под заглавие „Войната ще оправдае всичко“.

 


 

 

 

 

Леонид Николаевич Рабичев е роден 1923 г. в Москва. Воюва от 1942 г. като лейтенант, командир на свързочен взвод. Участва в боевете за Ржев, Борисов, Гродно, навлиза в Източна Прусия, в Силезия и стига до Прага. Старши лейтенант от запаса. Живописец и график, автор на 13 поетични сборника.

Спомените на Рабичев разрушават ползваната активно до днес сталинска пропагандна щампа за някаква си „отечествена война“ (всъщност става дума чисто и просто за Втората световна война, разпалена от двамата съюзника – хитлерова Германия и сталинския СССР – с нападението над Полша, в която по-късно двамата тирани се хванаха за гушата по стара бандитска привичка).

Не съм срещал толкова безжалостни мемоари на човек, който в преклонна възраст осъзнава

 

 

нечовешките безчинства,

в които и сам е участвал, страда и от своята вина и се покайва за нея.

В навечерието на поредното лъжовно честване на някаква „победа“ в Москва искам да представя на вниманието на читателя превод на няколко откъса от спомените на Леонид Рябичев. В тях той описва като очевидец ужасяващите злодеяния на съветската армия (поголовно – от редници до генералитет!) в завладяваните от нея земи, геноцидални, не отстъпващи на разискваните в Нюрнберг престъпления.


 

 


Майсторът на четката и на словото създава пред читателя картини от преизподнята, които трудно могат да бъдат забравени. Предупреждавам по-слабонервните наистина добре да си помислят преди да продължат от тук нататък. Свидетелствата на Рабичев правят описанията по същата тема на Солженицин или на Лев Копелев да изглеждат като четиво от пионерски стенвестник.

И така. Започвам с кратък откъс от спомена за първото настъпление, в което участва лейтенант Рабичев. Март 1943 г. Съветската армия разкъсва фронта в Калининска област, германците бягат, освобождават се едно след друго, окупирани досега от Вермахта села.


„Поемам към щаба на армията, разположил се зад село Ново Дугино. На крайпътния насип лежи мъртво момче, после научавам, че се опитало да бяга, а германците му отрязали ушите и носа. В селото, около три коли се тълпят нашите генерали и офицери. Вдясно от пътя догаря колхозният хамбар. Генералите и офицерите са пристигнали от щаба на фронта и съставят протокол за престъпленията на германските окупатори. Отстъпвайки те подгонили всички старци, баби, момичета и деца, заключили ги в хамбара, залели покрива с бензин и го запалили. Изгорели всички обитатели на селцето.

Стоя край пътя, гледам как войниците изнасят от димящата купчина черни греди и пепел обгорелите трупове на деца, момичета и старци и в главата ми се върти фразата: „Смърт на германските окупатори!“ Как са могли? Та това не са хора! Ние ще победим, на всяка цена ще ги открием. Такива не бива да живеят.

И се почва все така по целия ни път нататък: сред полето стърчат белите комини на опожарените села и градчета и всяка вечер моите свързочници и телефонистките обсъждат как след победата ще се отмъщава на фрицовете. А аз възприемам тези разговори като нещо нормално и справедливо. Съд, разстрел, бесилка — каквото и да е!

Но само не това, което наистина се случи година и половина по-късно в Източна Прусия.

Нито в съзнанието, нито в подсъзнанието на хората, с които воювах заедно, които обичах през 1943 година, онова, което предстоеше да се случи през 1945 го нямаше. Тогава как, защо и откъде възникна то?…“

 

    „Февруари 1945 г. Източна Прусия…

Радистът пак носи заповед за настъпление. Трябва да осигурим връзките на зенитно-артилерийска бригада. Вървим шест километра. Навлизаме в Траутенау. Свечерява се. Влизаме в крайната къща. Там са наши артилеристи, но съвсем не от нашата бригада и даже не от нашата 31-ва армия. Селцето се състои от двайсетина къщи.

Пресичаме улицата. Влизаме в следващата къща. Три големи стаи, две мъртви жени и три мъртви момичета, полите на всички са обърнати над главите им, а между краката им с дъното навън стърчат празни винени бутилки. Вървя покрай стената на къщата, стигам до втора врата, коридор, пак врата и две свързани стаи. На всеки креват, а те са общо три лежат мъртви жени с разчекнати крака и навряни между тях бутилки…

Добре, да предположим, че са изнасилили всичките, после са ги застреляли. Възглавниците са подгизнали от кръв. Но откъде това садистко желание — да ги намушкат с бутилка? И това е нашата пехота, това са наши танкисти, селски и градски момчета, всички те имат у дома семейства, майки, сестри…

Мога да разбера, да убиеш в бой – ако ти не убиеш, ще убият теб. След първото убийство едни ги втриса, друг повръща. После се свиква. Но това тук е някаква ужасна садистка игра, било е нещо като съревнование: кой ще натика повече бутилки, и същото продължава във всяка от следващите къщи. Не, не, не сме ние армейските свързочници. Били са пехотинци, танкисти, минохвъргачи. Онези, които първи са влезли в селото.

Заповядвам да се преместят петте трупа от предните стаи в по-задните, натрупваме ги една върху друга на пода. Разполагаме се да нощуваме в предните стаи…“

<…>

„Застигаме цивилното население, бягащо от напуснатите от германската армия източнопруски градове Голдап и Инстербург. На каруци, на коли, пеш, старци, жени, деца, големи патриархални семейства бавно пъплят на Запад, задръстват всички пътища и магистрали.

Нашите танкисти, пехотинци, артилеристи, свързочници са ги изтласкали от шосето, преобърнали са в канавките натоварените им каруци с покъщина, с вързопи, куфари, прогонили са настрана старците и децата и в целия този хаос от хора, коне и коли, забравили за дълг, срам и чест, не мислещи за отстъпващите без бой германски подразделения, с хиляди са връхлетели жените и момичетата.

Жени, майки и техните дъщери са нахвърляни една до друга вляво и вдясно по протежение на цялото шосе, и всяка от тях е обградена от кикотеща се тълпа мъжаги със спуснати гащи.

Облени в кръв, губещи съзнание ги отмъкват настрани, децата, които се хвърлят на помощ на майките си ги разстрелват на място. Кикот, квичящо хилене, смях, викове, стенания. А командирите на тези войници, майори, полковници стоят на шосето, едни се подсмиват, други даже дирижират, насочват — играят ролята на регулировчици. Явен е стремежът всичките им войници да се включат, да не остане никой, който да не е поучаствал. Този адски смъртоносен групов секс няма нищо общо с мъст над проклетите окупатори.

Това е вакханалия на всепозволеността, на безнаказаността, тук цари обезличеността и жестоката логика на обезумялата тълпа. Потресен седя в кабината на камиона, моят шофьор Демидов припва да се нареди и той на опашка, а на мен пред очите ми е Картаген на Флобер. Сега разбирам, че войната съвсем няма да оправдае всичко.

Накрая и полковникът, този, който току що дирижираше, не издържа и сам си проправя път в тълпата, а майорът отстрелва един по един свидетелите, истерически тръшкащите се и крещящи деца и старци.

— Приключвай! По колите!

А след нас вече се задават следващите части. След малко колоната пак спира и аз вече не мога да удържа своите свързочници, които също се нареждат на новите опашки. Около мен моите мили телефонистки се давят от смях и кикот, а на мен ми се повдига и ми причернява пред очите. До хоризонта се простират купища обърнати каруци, разхвърляни мебели и покъщина, трупове на жени, старци и деца…

Стъмва се вече. Вляво и вдясно от пътя се редят германски стопански дворове. Пристига команда да се разположим за нощувка. Моят взвод е разпределен в чифлик, разположен на два километра от шосето. Във всяка стая лежат трупове на деца, на старци и на изнасилени и застреляни жени. Толкова сме капнали, че вече не им обръщаме внимание, лягаме на пода между тях и заспиваме…“

<…>

На 7 май 2002 г, петдесет и осем години по-късно след описания земен ад, причинен от неговите сънародници-войници в армията на СССР, Леонид Рабичев лежи в московска болница за ветерани от войната и предлага на навестилата го негова близка, също писателка, да прочете току що написаните горни пасажи от неговата книга със спомени.

След първите няколко реда поетесата Олга Илницкая изпада почти в истерика и не желае да чете или да слуша нито ред повече:

„Не, не, не! Не искам да слушам това, Леонид Николаевич! Този текст трябва да го унищожите незабавно, той не бива никога да бъде напечатан! — обръща се към мен с пресекващ глас моята приятелка. На лицето й е изписана гримаса на отвращение. Аз съм озадачен…

Докато пишех и през ум не ми беше минавало да се замислям над реакцията на бъдещия слушател или читател. Мислех за това колко е важно да не пропусна нито детайл от онова време преди повече от 50 години.

Озарението ме споходи внезапно. За мен писането на тези спомени не е нито игра, нито самоутвърждаване. Тук става дума за нещо от съвсем други измерения.

За покаяние.

Старата вина е заседнала като ръждива кука не само у мен, но и у цялото ми поколение, а вероятно и у цялото човечество. Става дума за частен случай, за фрагмент от целия престъпен век. С тази вина не може да се живее достойно. Същото се отнася и до разкулачването през трийсетте години, до ГУЛаг и гибелта на десетките милиони невинни хора, до окупацията на Полша през 1939 г. – ако не се решиш на покаяние, не може да напуснеш по достоен начин този живот.

Не мога да забравя, че бях командир на онзи взвод, гадеше ми се, гледах на всичко онова сякаш отстрани, не вземах участие, но там бяха моите войници, те си чакаха реда в престъпните опашки, хилеха се вместо да изгарят от срам и по същество вършеха престъпления срещу човечеството.

А полковникът-регулировчик? Щеше да достатъчна и една негова команда. Но по същото шосе минаваше на своя джип и командващият на Трети белоруски фронт генерал Черняховски. И той виждаше и знаеше всичко това, влизаше по къщите, където на креватите лежаха мъртвите жени, със забитите бутилки между краката. Нямаше ли да е достатъчна една негова команда? Така че върху кого пада по-голяма вина: върху войника от тълпата на гаврещите се, върху майора-регулировчик, върху смеещите се полковници и генерали, върху мен, наблюдаващия отстрани, върху всички онези, които тогава разправяха „да става каквото ще, войната оправдава всичко“?

<…>

„Една безумна мисъл ме мъчи: Сталин вика при себе си генерал Черняховски и шепнешком му казва: — Я да вземем и да изтребим до корен всички тези източнопруски империалисти, територията им и без това по международните договорености ще бъде наша, съветска. А Черняховски отговаря на Сталин: — Тъй вярно, ще бъде изпълнено таваришч генерален секретар!

Това е разбира се само моя фантазия, но нещо много прилича на истина. На онова, на което сам станах свидетел през 1945 г.

Не, не бива нищо да скривам, правилно е и е нужно да пиша за онова, което видях със собствените си очи. Нямам право, „не мога да мълча!“. Извинявай, приятелко Олга Илницкая! …“


Превод от руски: © Милен Радев





Гласувай:
11
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. danailvdimitrov - тук има една дума която повечето не разбират -покаяние.
09.05.2013 18:27
Това е неразбираемо и за читателите и за комунистите и за нацистите и за демократите

Нея я разбират само нормалните хора.
цитирай
2. antikom - 1. danailvdimitrov
09.05.2013 22:51
Нормалните са демократи - тоест - антикомунисти и антинацисти!
цитирай
3. vencivaleri1951 - Постинга ти е правдив и силен
10.05.2013 12:26
Само уверен ли си, че ако учавстваше ти във войната наямаше да бъдеш в редиците на тези от които сега се гнусиш. Уверен ли си, че предките ти ако са учавствали в корпусите в Гърция и Югославия са били праведни. Щтото аз съм слушал от участници/и от двете страни/имам и сръбски корени/ нелицеприятни истории/ Имал съм състуденти от Виетнам които са ми разказвали, а и показвали ужасни неща. Състудентите ми янки пък разказваха ужасни истории за пленени техни сънародници. Чел си предполагам и задеянията за иначе симпатичните, работливи и винаги усмихнати японци. Тук няма нацисти, комунисти, демократи...Има война и последствия от нея. В името на Христа само какво се е правело...След това в името на аллах Какво правят само в подобни ситуации миролюбивите индуси???
Това всичко е истина което си прочел и написал. Баща мистига до Виена. Бил е на ненавършени 19 и пълен с идеали. Видяното го ужасява и след войната въобще не мисли за военна кариера , но го заставят. Работата му после го задължава да учиоста Военна история, тактика и проче. От него знам, че страданията на мирното население е далеч по силно и ужасно от това на войника и тук няма идеология, религия , злобни хора ,нации и т н Войната отключва всички демони и низки страсти у нас. Така че не Курт, Володя, Джон, Венцислав са изначални съдисти. Те по скоро са жертва . Виномните са други-планиралите и осъществилите войните.

Впрочем по време на война го има и другото. Героизъм, саможертва, необяснимо милосърдие и проче. Пак действия които в мирно време трудно биха излезли наяве. Бъди здрав антимене:)))
цитирай
4. danailvdimitrov - а знаеш ли къде е измислен фашизма и комунизма ???? в демократичните страни
11.05.2013 20:47
antikom написа:
Нормалните са демократи - тоест - антикомунисти и антинацисти!



Много наивно "нормалните са демократи" - Трябва да се чете повече!
цитирай
5. danailvdimitrov - доста точно определение -войната е демонична сила
11.05.2013 20:49
"Войната отключва всички демони и низки страсти у нас"
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: antikom
Категория: Политика
Прочетен: 686215
Постинги: 202
Коментари: 1325
Гласове: 3275
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31