Антикоминтерновски пакт :: Четиридестте безотговорни дни 1 944

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

26.02.2012 19:46 - Четиридестте безотговорни дни 1 944 - 1; (Никола М. Николов)

Автор: antikom Категория: Политика

Прочетен: 1559 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 29.02.2012 20:19

                                 - 1 -
Като съвременник аз приемам първата.
В началото споменах за отваряне вратите на затворите и сега се връщам да обясня едно важно обстоятелство: при всички режими, през всички времена криминални престъпници са съпътствали развитието на обществото, за което са консумирали съответни санкции! Такива имаше в българските затвори в началото на септември 1944 г., и то немалко. Сега те имаха рядкото щастие да излязат от килиите безпрепятствено, като се сляха с потока от така наречените политически. Сляха се и станаха едно! Ще се старая да споделя откровено и честно събитията така, както се развиваха, без да натрапвам своето мнение. Нека читателят преценява и мисли сам. В тази връзка ще спомена един случай на приобщен криминалист, като същевременно пояснявам, че като него бяха хиляди!
През 1929 г., в с. Галиче, Врачанско, Нино Къчов, скрит под селския мост, застреля брат си Горан Къчов за бащин имот. Осъден на доживотен затвор, той излиза през широко отворената врата на Врачанския затвор в тоя фатален момент, когато една власт се сменя с друга. Убиецът се вля в редиците на политическите затворници и стана политически потърпевш, за което получи народна пенсия. Бедата е там, че като него бяха хиляди. Всички, които излязоха през широко отворените врати на затворите, се нарекоха политически и стана трудно, даже не-възможно да се отдели чистото от фалшивото!
Правителството на Константин Муравиев се указа лишено от външна подкрепа, особено от страна на СССР, който на 05.09.1944 г. обяви война на България без каквото и да е предизвикателство, с единствената цел да се постави на власт послушната на Москва БКП. Това правителство нямаше друга алтернатива освен да подаде оставка и да предложи властта на отечественофронтовската коалиция, както повеляваха традиционните конституционни изисквания. Това стана по изричното настояване на СССР. Как се извърши промяната? Безкръвно и без съпротива. Приказките за революция са груба измислица и лъжа от начало до край! Регентите издаваха на регенти, министрите на министри. Войската беше арбитър и всичко стана по нейно искане и контрол. Това бе внушено от грижата за опазване единството на нацията. Генералите бяха тези, които предадоха властта в ръцете на отечественофронтовския кабинет - без да подозират, че се прощават с националната независимост, че извършват чудовищно предателство, че се разделят с всички конституционни свободи!.. Влиятелните генерали бяха подло подведени от комунистическата агитация и заложиха авторитета и военната си чест, за да бъдат впоследствие обесени и разстреляни.
Самият девети септември - сух, топъл, есенен ден! Първите жълти листа се показаха в короните на дърветата. Избуялата от пролетта трева беше засъхнала, а отдолу побождаше младата. Организираните партийни и ремсови членове заемаха овакантените места в държав-ния апарат, особено във ведомството на Вътрешното министерство. Там всичко беше ново!
Малкото въоръжени хора - партизаните, които слязоха в населените места от горите и полетата, бяха плахи и неуверени. Страхуваха се от оръжието, което имаше в населението, а то не беше малко, страхуваха се от полицията и войската, от миналото си. Там, където имаше во-енни части, партизаните се предаваха на тях - представяха се, ръкуваха се, обещаваха си сътрудничество за доброто на Родината. Лошото и примитивно оръжие на партизаните беше сведено с цевите към земята. Първите дни те не заплашваха никого, защото бяха застрашени от минали провинения. Любовта на народа към тях беше почти никаква, следваха ги млади неориентирани хора! Подкрепяха ги тези, които в условията на свободната конкуренция не се изявиха. Никой не смяташе правителствената промяна за революция. Тази дума не се споменаваше, тя дойде по-късно по указание на Съветското посолство, което ръководеше дейността на ЦК на БКП под формата на братско сътрудничество и консултация. Иначе е необясним фактът, че ръководителите, като се започне от регентите и министрите, 272-ата депутати и останалите министерски отговорници и областни ръководители не пожелаха да емигрират въпреки неповторимо благоприятната възможност за това. Всички останаха по мес-тата си - вярваха в несъществуващата искреност на комунистите, вярваха в лозунгите за свобода, правда и човешко достойнство! Старите ръководители бяха прекалено добри  патриоти и предпочетоха да чакат неизвестното, да умират в Родината, но не и като емигранти. Емигрираха малцина и те се спасиха. Направиха го тези, които познаваха по-добре морала на комунистите. Останалите преценяваха своята дейност като патриотична от гледна точка на националните интереси на страната, запазена от пожара на войната и постигнала национално-то обединение по мирен път. Никой не се страхуваше от 2000-те убити атентатори и конспиратори, те бяха нищо, те бяха oт средата на обществената утайка, която убиваше по улиците невинни хора, създаваше несигурност и дезорганизация.
Заразяващ пример в това отношение беше принц Кирил, княз Преславски, регент след смъртта на цар Борис. Той можеше да емигрира в много страни, защото в жилите му течеше синя кръв и беше обезпечен с богатствата на баща си - бившия цар Фердинанд. Не го направи по две причини:
1. Вярваше в добросъвестността на дълга си към отечеството.
2. Не познаваше моралния облик на комунистите.
Всички, които го последваха, станаха жертва на отмъщението и произвола, а те бяха хиляди и умираха години наред, та до наши дни, но най-важното - УМИРАХА ПРАВИ!
Войнишките комитети в казармата се изградиха от хора от втора ръка. Най-дейните, след като се увериха в лоялността на командирите, заминаха на нови длъжности, в частите останаха да действат неопитни млади хора, повечето от които се приобщиха на самия 9 септември или по-късно.
Капитан Минков не прояви интерес към състава на комитета, той не се предложи, не беше и поканен.
- Разчитайте на Минков, приобщете го! - поръча Кенарски на ремсовия секретар, преди да напусне частта. Той или не го разбра, или се страхуваше да приобщи около себе си по-влиятелни хора.
Първата заповед след правителствената промяна от главното командване гласеше:
—Да се извърши самолетно разузнаване по артериите на западната граница, като се отбележат на картата позициите на противника! Пилотът да бъде проверен, честен отечественофронтовец; ако не е сигурен, с него да летят двама души от проверените с оглед да не премине на страната на врага!
Командирът и хората от комитета прочетоха телефонограмата и прехапаха устни, в кабинета настана тягостна тишина.
- Търси се един предан, ако такъв липсва, още двама от сигурните! - Повтори като в просъница полковник Ангелов. - Последните какво ли биха направили, те първо, не могат да се ориентират в полет, не могат да предотвратят нищо, но ... заповед! Сега няма верни - разсъждаваше командирът, като подкани хората от комитета да предлагат. Мълчанието беше продължително и тягостно.
- Ако нямате против, да предлагам аз - наруши мълчанието той.
- Предлагайте, другарю командир - глухо каза председателят на комитета.
- За тази задача аз вярвам в един пилот - инженер капитан Минков.
- Минков ли? - изненадано откликна фелдфебелът от комитета. Убедени ли сте, че е достатъчно чист, той още не е проучен, не е разпитан по наша линия! Данните, които имаме за него, са от старата власт, а тя си отиде! Известен е като националист!
По гладкото лице на командира се появиха червени петна, в гърлото му заседна гневна вълна, веждите се накъдриха нервно и една отвесна жила между веждите преполови високото мрачно чело на две и той отговори:
- Фелдфебел, нас ни възпитаваха в дух на чест и доблест, ние така служехме на България! Честния е винаги честен, а безчестният остава завинаги такъв! Който не е служил вярно на първия си командир, ще бъде такъв и на последния! Златото на бунището да го хвърлиш, оста-ва пак злато, а боклука на луната да го вдигнеш, остава боклук!
Командирът с явно усилие се стараеше да говори спокойно, въпреки това се задъха и разкопча теленото копче на куртката си.
- Щом така мислят за Минков, то за мен не мислят по-добре, но аз съм пред тях и те още спазват някакви норми на приличие - мислеше Ангелов. Отново в широкия кабинет властваше тишина и подозрение и всеки мислеше по своему. Фелдфебелът огледа петчленния комитет и прецени качествата на всички. Двама от тях бяха обрали лавката, за което бяха в карцера, но 7
не бяха съдени по снизхождението на дивизионния генерал. Третия беше излежал криминална присъда като малолетен. Четвъртият като артелчик с негово съдействие бяха продавали от склада продукти, но това стана известно в началото на месеца и преписката потъна неизвестно къде.
- Ето нашето лице, това сме ние от първия до последния - помисли той. - Командирът ни знае, но е принуден да мълчи, защото основата, върху която стоеше, е съборена. Ако се опита да говори, ние ще го принудим да мълчи, защото притежаваме най-ценното качество - безре-зервно подкрепяме новата власт. Трябва да се търпим! Принудени сме да работим заедно! Нито той, нито Минков са толкова черни, нито ние сме много чисти, затова ще се сработваме, без да притъпяваме бдителността, ще изпълняваме задачите отгоре, а там е ЦК - те си знаят работата!
Така разсъждаваше фелдфебелът, който беше най-авторитетен между тях. Той реши да търси компромис.
- Другари, отговорността е обща и решението трябва да бъде общо, единодушно. Другарят командир познава качествата на състава и аз смятам да подкрепим неговото мнение. Ако сте съгласни, да се спрем на капитан Минков, и да преминем към втората задача от телеграмата. Кои ще бъдат придружители?
- Аз вярвам в качествата на летеца, а в обсъждането на придружителите няма да участвам - това е ваш политически въпрос.
Започнаха пазарлъци, доводи и отводи. Никой не желаеше да прелети над позициите на противника, всеки съзнаваше, че ще лети над военни части, а там, където се стреля, няма гаранция за живот.
- Щом гласуваме на Минков доверие, то нека бъде докрай! Най-добре е да бъдеш сам! – предложи един и пет ръце се изправиха нагоре.

   следва

Нагоре