XIV ГЛАВА

---

1

Дълбоко и неповторимо чувство: да се завърнеш в родните бетонни бункери след самостоятелно вербуване.

Седмицата на моето отсъствие е забелязана от цялата ни орда, от цялата глутница. Ако някой добиващ офицер отсъства три дена — ясно е, работил е по осигуряването. А ако го е нямало повече от седмица? Къде е бил? На всички е ясно — на вербуване.

И ето — вървя по коридора. Цялото наше шпионско братство ми прави път и при приближаването ми млъква. А аз хапя устни, за да не се усмихна. Не ми се полага да се усмихвам, преди да ме е поздравил командирът, неприлично е,

А те също уважават традициите. Никой няма да зададе нескромен въпрос. Никой няма да се усмихне. Никой няма да поздравя. Не е прието да бъде поздравен никой, преди командирът да го е поздравил. Никой, естествено, не знае за какво трябва да бъда поздравен, но всеки разбира, че има причина. Всеки с някакво вътрешно чувство разбира, че сега аз съм триумфатор. И сивият ми смачкан костюм е пурпурна мантия. И всеки сега вижда върху главата ми блестящ брилянтен венец.

Приятно е да си мислиш, че никой сега не ти завижда, а те гледа с разбиране, уважение, радост. И има гордост и за мен, и за всички нас: ето, ти, Витка, вървиш по червения килим право към генералския и ние се радваме за теб — и ние така сме крачили по него, а ако не сме, то непременно ей така сдържано и гордо ще минем.

Гледа ме шпионското братство, прави ми път. И всички някак са радостни и весели, че ето, върнах се и не се провалих, не ме вързаха, не ме оградиха като мечка в бърлогата й, не ме гониха с кучета като ранен вълк.

Вратата на командирския кабинет се отваря пред мен. Сам Навигаторът ме среща на прага. Простичко. Отдръпна се, за да мина: влизай, Виктор Андреевич. Уж нищо не се е случило, но подобно обръщение е доста необичайно. И затова някой в глухата тишина така дълбоко въздъхна, че командирът на вратата се обърна и се засмя.

И след него всички се разсмяха от простодушната въздишка.

Уставът на ГРУ категорично забранява да се обявява пред едни офицери нещо за работата на други, независимо дали са успехи или провали. Навигаторите свято спазват устава. Разбират, че никой не трябва да знае повече, отколкото му се полага за изпълняваните от него функции. Но как тогава да се поддържа атмосферата на жестока конкуренция вътре в тайната организация? И затова командирите измислят най-различни хитрини, за да заобиколят устава и да демонстрират пред цялата глутница своята лична симпатия към едни и недоволството си от други. Намират ги тези пътища командирите.

В моят случай — веднага след мен по коридора гордо премина шести шифровчик с бели ръкавици, с изпотена сребърна кофичка и бутилка шампанско в нея.

Братството посрещна с дружен одобрителен шум кофичката с леда и колосаните салфетки: Бащицата много смело заобикаля устава! Ама и Витка Суворов, негодникът с негодник, я на каква височина изхвръкна. С форсаж отива нагоре. Младите хрътки с блеснали очи приказват за моето издигане. Старите мъдри варяги клатят глави. Те знаят, че успехът в живота на добиващия офицер е един тежък период от време. Успехът е предшестван от страхотно напрежение, от нечовешка концентрация на вниманието за всяка дума, на всяка крачка, при всяко вдишване. Вербуващият разузнавач събира в юмрук цялата, си воля и характер, всичките си знания и нанася удар по жертвата си и точно в момента на най-голямото напрежение и концентрация на волята му срещу обекта на вербуването е длъжен и да следи всичко, което става наоколо.

Успехът — това е отпускане. Внезапното отпускане може да завърши катастрофално с провал, с истерика, с най-дълбока депресия, с престъпление, със самоубийство. Мъдрите варяги го знаят.

И Навигаторът го знае. И затова е и радостен, и строг. Навигаторът ми посочва някакви несъществуващи мои пропуски, за да не се пръсна от ликуването си. А как да не ликувам? Той е съгласен. Той взе парите. Той взе списъка с въпросите, които трябва да бъдат отразени в книгата (в английското издание много от тези подробности могат да бъдат изпуснати). Получил 10-те %, той е в лапите ни. Бързо ще пропилее 73-те хиляди и ще поиска да получи останалите. Опитът на ГРУ подсказва, че е имало мнозина, които са желаели да получат десетте процента и след това да не направят нищо. Но всеки от тях, щом почувства вкуса на парите, за които не трябва много да се труди и не трябва много да рискува, е свършвал работата си съвестно и получавал остатъка. Това е правило без изключение.

2

Не знам защо, но успехът не ме радва. Прави са сигурно хората, които казват, че щастие може да изпиташ, само докато се изкачваш към успеха. А постигнеш ли успеха, то вече не се чувстваш щастлив.

Сред онези, които са постигнали успех, има малко щастливи хора. Сред окъсаните, мръсните, гладните бродяги има много повече щастливци, отколкото сред звездите на екрана или министрите. И самоубийствата сред световно известните писатели и поети се случват много по-често, отколкото сред портиерите и боклукчиите.

Не се чувствам добре. Не знам защо. Готов съм сега на всичко. Интересно, защо нас никой не ни вербува? Да речем, че сега се приближи към мен някой американски дипломат и ми каже: Ей, ти, я да те завербувам!

Не лъжа, бих се съгласил. Той би се учудил, като знае характера на ГРУ. Ех, ти, глупако, би казал моят американски колега, даваш ли си сметката, какво те очаква в случай на провал? Давам си сметката, бих му отговорил радостно. Хайде, вербувай ме, проклет капиталист! Аз ще ти работя без пари. Всичко, което американското разузнаване ще ми дава, го слагай в джоба си! Искам просто да рискувам главата си. Нима не е опияняващо да се разхождаш по края на пропастта? Нима не е интересно да си поиграеш със смъртта? Та нали има идиоти, които препускат на диви мустанги или танцуват пред рогата на бикове. Не за пари. А за удоволствие.

— Хайде, врагове, вербувайте ме, съгласен съм!

Защо мълчите?

Проверки, проверки и отново проверки. Съвсем ме измъчиха проверките, омръзнаха ми.

Лесно е да бъдат проверени завербуваните от нас приятели. Всички тях постоянно ги контролира Информационната служба, разбира се, без да знае нито имената, биографиите им, нито заеманите от тях постове. Един и същи въпрос може да бъде разяснен, като се намираш и на хиляди километри от обекта, интересуващ ГРУ: плановете на германския Генерален щаб се разясняваха от Женева, но и от Токио, но и от Никозия. И нито един източник не подозира за съществуването на другите, за техните възможности. Ако данните от един източник рязко се различават от другите, значи с този източник става нещо нередно. Но може да бъде и обратното: да става нещо нередно при всичките останали източници: те поглъщат деза и само един казва истината. Във всеки случай, ако от различни краища на света пристига един и същ уред, който, в допълнение към всичко, дава положителни резултати при копирането му и решава проблемите на армията, може за момента да не се тревожите. Дори нашият приятел да е превербуван. Нека да е двойник. Няма страшно. Само да ни дава материалчета. Ако полицията смята да плаща така скъпо, само за да си поиграе с нас, нека да плаща. И такива подаръци приемаме. А щом подаръците се окажат негодни, щом в тях се почувства нещо гнило, информацията бързо ще ни сигнализира за това.

Но Аквариумът проверява не само приятелите ни, но и нас самите. Проверява ни често, досадно, придирчиво. Срещу нас е измислен друг метод — провокацията. По време на учението и работата получих доста подобни нещица от Аквариума. Всички те се тревожат как ще реагирам. А аз винаги реагирах правилно: незабавно за всичко, което се случва с мен, с моите приятели, всичко и точно докладвам на командира си. Видял си в гората своя приятел — доложи на командира. С приятеля ти нищо не се е случило, значи той е бил на операция там, а може и е бил там, просто за да може командирът да ме провери: ще го видя ли, навреме ли ще съобщя. Непрекъснато се опитват да ме проверят, кой ми е по-близък — Аквариумът или приятелят ми. Разбира се, че е Аквариумът! Само се опитай да не доложиш! Ами ако това е само проверка? Ето го и краят на всичко, ето, че вече си на конвейра.

Впрочем напоследък, между другото, започнаха повече да ми се доверяват. Сега аз сам постоянно участвам в проверките. Ето и сега, в тъмната нощ, изоставил надалеч колата, шляпам из локвите в тъмнината. Краката ми са студени и мокри. Когато се върна в къщи, непременно ще вляза за час във ваната, ще се затопля.

В джоба ми има пакет, в който е една Библия. Книжчицата е съвсем мъничка, отпечатана е на много тънка хартия. Печатат ги най-различни религиозни дружества специално заради по-удобното им пренасяне в Съветския съюз. Ще пусна библията в една пощенска кутия. Тя е на Вовка Фомичев — капитан, помощник на военния аташе — тоест наше момче, от Аквариума, скоро пристигна. Досеща ли се или не, но сега Аквариумът му подхвърля серия гадории. Ето, затова съм тръгнал към дома му.

Той ще вземе утре сутринта библията от пощенската си кутия — постоянно ни ги подхвърлят най-различни религиозни общини и организации. Едва ли ще знае, че този път ние пускаме пакета в пощенската му кутия. Може би книжчицата ще го заинтересува, може и да се опита да я запази и да направи бизнес: в Съюза народът си е загубил ума по такива книжки, плаща сумати пари, не се скъпи. Утре е почивен ден, не трябва да се идва на работа. Ще му се полюбуваме: ще дойде ли на сутринта с доклад или ще изчака до понеделник, а може и изобщо да не доложи: ще я запази или тайно ще я изхвърли, за да си няма излишни неприятности. Но всеки от тези варианти, освен първия, освен незабавния доклад, за него означава край. Тоест конвейр.

Студено и мокро е. Вятърът гони листата по тротоара. А попадне ли някой лист в локвата — край. Свършено е. Повече няма да литне. Сега ще го подхване лопатата на боклукчията. Ще го помете.

Няма никой на улицата. Само аз — самотният шпионин на великата система. Сега проверявам моя събрат. Впрочем трудно е да се каже кой кого проверява. Вовка Фомичев ми е приятел. Вече два пъти сме излизали на съвместни операции. Той работи майсторски и уверено. Но, дявол го знае, пристигна неотдавна, може и със спецзадача да е. Може мен да ме проверяват сега с негова помощ? Затова значи той се натиска да ми стане приятел. Иска да събере опит. Може мен да ме проверяват отново? Ще пусна пакета в пощенската му кутия, а сам по приятелски ще се опитам да го предупредя, за да изтича на доклад. Това ще ми е и краят. Тук вече мен ще ме поставят на конвейра: приятелят значи ти е по-скъп от доблестното съветско военно разузнаване?

Къщата на Вовка Фомичев е голяма, красива, в нея живеят много дипломати от различни нации и страни. Къщата, естествено, се контролира от полицията, поне парадният вход. Може и да не е, но по-добре е да,се предполага, че се контролира и на базата на това предположение да изградя своите планове. Затова минавам не през парадния вход. Аз вървя из тъмните задни дворове покрай изпразнените кофи за боклук и — в подземния гараж. Имаме ключове от твърде много гаражи и входове на къщи, в които обикновено живеят дипломатите. Ще вляза без затруднение и във всеки виенски хотел. Имаме грамаден шкаф с ключове. Откъдето и да минат нашите събратя от Аквариума, отвсякъде копия от ключовете вадят. Главното е да се установи точен ред за отчета и съхраняването им, за да бъде открито навреме нужното ключе. Днес в джоба ми има три ключа. Ако потрябва, мога и в квартирата на Вовка да се намърдам. Откъде да знае, че преди три години там живя неговият неуспешен предшественик, който и направи за ГРУ копия от ключовете? За съжаление силите не му стигнаха за нещо по-героично и той беше позорно евакуиран и изгонен от Генералния щаб.

От кофата за боклук със сърцераздирателен вой се метнаха в различни посоки котки. Това е добър знак: значи тук наблизо няма други хора. Може да има скрита телевизионна камера? Светлина няма — икономисват. Защо им е в задния двор светлина? Но телевизионната камера може да работи и с инфрачервени лъчи. Затова балтонът ми е разкопчан така, че да се вижда иглата на вратовръзката. Тя е съвсем обикновена на вид, но е покрита със специална боя и ако в тъмното бъда облъчен с инфрачервени лъчи, ще светне. Защото е индикатор за инфрачервени лъчения. А като се завъртя около оста си, мога да определя и посоката на скритата камера. Ако ме следят, ще се изпикая покрай боклукчийските кофи и ще се затътря по-нататък. Но иглата ми не блести — няма наблюдение. Изваждам ключа и внимателно го мушвам в ключалката. Вратата се плъзга тихо настрана. Аз съм в един грамаден гараж със стотици леки капи.

Стъпвам внимателно. Но походката ми не трябва да е прокрадваща се, а погледът ми — на крадец. Нека да си мислят, че току-що съм пристигнал, оставил съм колата си в парка и се прибирам вкъщи. Стоманената врата отварям с друг ключ. От подземния гараж се изкачвам с асансьора на най-горния етаж и изчаквам там няколко минути, като се вслушвам внимателно. Къщата спи. Нито врата изтраква, нито асансьорът се плъзга из шахтата. Гледам часовника. Дори и да ме следят, моето посещение трябва да остане неразбираемо. Може да съм дошъл при някой американски дипломат на среща, а може и да ме чака някоя жена? Ако ме следят, то дори и истинската ми цел — да пусна Библията в пощенската кутия — може да им се стори като маскировка и дълго да гадаят за истинската ми цел: доста се задържах горе.

Асансьорите всъщност са замрели в шахтите си, а по стълбите няма жива душа — пълна тишина.

Сега слизам внимателно надолу. Стъпвам не на пръсти и не върху цялата площ на подметката си. Не. Докосвам пода само с външните ръбове на обувките като клоун, с изкривени като обръчи на бъчва крака. Подметките ми са меки, не скърцат. Но все пак по-добре е да вървя, както са ме учили. Така стъпките никак не се чуват. Ето го и най-долният етаж. В мраморното предверие има десетки вратички на пощенски кутии. Знам коя ми е нужна, но спирам край много и разглеждам надписите с имената на собствениците. С цялото си тяло се облягам на блока с кутиите и незабележимо пускам пакета в нужния отвор. Ако ме гледат откъм гърба, едва ли ще могат точно да определят коя пощенска кутия ме е интересувала и какво съм направил с нея.

Със скучаещ вид — не съм открил нищо интересно — слизам по стълбата надолу в подземния гараж.

Онзи, който използва един и същи път за вход и за изход, демонстрира липса на вкус към конспиративната работа. Аз усещам вкуса. Той не прилича нито на вкуса на виното, нито на вкуса на любовта, нито на вкуса на борбата. Вкусът на конспиративния живот не прилича на който и да е друг, разбирам го и го ценя. Имам такъв вкус. И не липсата на вкус ме гони отново в тъмния гараж. Просто нямам по-добър път.

3

Отново не си доспивам. И кога да се наспя? Очите ми са възпалени. Появявам се рано сутринта в Забоя, макар днес да е почивен ден. Чакам Вовка. Ако беше се появил преди мен, би било просто великолепно. Но само Саша-Аерофлот се прозява в ъгъла. Очите му също са зачервени. Той сигурно също е поставял капани някому, може дори и на мен да е. Вероятно той чака някого, който трябва да дотърчи запъхтян. Оправдава се: необходимо му било срочно да завърши финансовия отчет. Аз, естествено, разбирам, че това е истина, но не цялата. В 6 часа сутринта в неделя друго го е докарало в Забоя. Казвам му, че за следващата поща три мои отчета за операции още не са отпечатани. Това наистина е така. Но и той разбира, че това не е единствената причина, накарала ме да съм тук. Дава си вид, че работи, а сам поглежда часовника. Аз също си давам вид. Сам също поглеждам часовника, но крадешком. Поставил съм документите върху работната си маса, а гледам в стената. Жалко, че не ни се полага да имаме прозорчета в работните помещения.

В 10 сутринта Младши лидерът кани Сашка-Аерофлот в кабинета си. Сега съм сам в голямата работна зала.

В 1132 се появява Навигаторът.

— Е, какво става?

— Другарю генерал, пуснах подаръка без произшествия. Но той още не е реагирал.

По израза на лицето на Навигатора разбирам, че не мен са ме проверявали, а Вовка Фомичев. Елементарна провокация. Хвана се. По някаква причина, намирайки Библията в пощенската си кутия, той не доложи незабавно на ръководството. А ако с него се случи нещо сериозно, тогава ще доложи ли или не? Ясно, че е опасен за цялата ни тайна организация и за цялата съветска система.

— Виктор Андреевич, отивай си, почивай. Ще се върнеш в 6 вечерта.

— Слушам.

Целият свят има почивни дни. Дни, когато никой не ходи на работа. Съветските дипломати имат по два такива дни в седмицата. Събота и неделя.

Но ГРУ няма почивни дни. И КГБ — също. Да си представим следната картина: през всеки почивен ден част от дипломатите не ходи на работа. А другата, по-голямата част — ходи. На всички веднага ще им стане ясно кой е само дипломат и кой — не съвсем.

За да не се случи това, са измислени много различни хитрини, за да бъде привлечен „само“ дипломатът през почивния му ден в посолството, така че зад широката му дружелюбна усмивка да се скрие активността на резидентурите. Посолството през почивния ден е като мравуняк и това не е случайно. В почивните и то само в почивните дни, раздават пощата от Съюза. Писмата и вестниците. „Известния“ трябват на всички. Там се отпечатва курсът на валутата. Всеки е зает с изчисления: сега ли да смени валутата си за сертификати или да изчака валутният курс да скочи. Каква ще е позицията на съветската държавна банка след седмица един господ знае, само той и никой друг, дори и председателят на банката.

И още нещо: в съветските посолства по целия свят през почивните дни работят специални магазини с невероятни цени — цялата съветска колония се струпва в магазина. А в неделя се изнасят и лекции в съветските посолства. Също всички се събират. Но не, защото обичат лекциите. На лекциите ги отмятат: бил, не бил. А инак никой никого не карат да ходи на лекции — негова си работа. Но ако изведнъж на някого му се стори, че Иван Никанорович примерно, проявява апатия и не се интересува особено от политиката, го чака евакуация. Ще му позвънят през нощта на вратата: баща ви е в безсъзнание, иска да се прости с вас. И ще сложат конвой за Иван Никанорович. Искаш или не искаш да се простиш с родителя си, но мястото ти е в самолета.

А и филми прожектират в неделя в съветските посолства. Нови и не много нови. Народът също се тълпи. Масовостта на посещението е признак за висока съзнателност, за неразривна връзка със социалистическата родина.

Много народ има през празничните дни в посолството. Няма къде колата да оставиш. Но аз я паркирах. За този случай имах специално запазено място.

Разхождаме се с Навигатора из парка. Паркът е огромен. Разговаряме. Поглеждаме отдалеч към вратата. Тук са и Пьотр Егорович Дунаец. вице-консулът, и Николай Тарасович Мороз, първият секретар — разхождат се. Нас уж не ни забелязват. Но те не се разхождат току-така. Подготвя се евакуация. Помощникът на съветския военен аташе във Виена, капитанът от ГРУ Владимир Дмитриевич Фомичев не е сигурен човек. Самолетът вече е извикан. В евакуацията участват много ограничен брой хора: Навигаторът — това е неговото решение, аз — защото съм участвал в проверката и знам за ненадеждността на Фомичев, полковниците Дунаец и Мороз — заместникът и първият заместник на резидента.

Ето сивият форд на Фомичев преплува плавно през вратата. Помощник-военният аташе пристигна на кино със съпругата си. Защо, Володя, не дотърча тази сутрин, изплезил език? Защо не донесе Библията със себе си? Защо я скри? Е, за какво ти е? Няма Бог, време е да го разбереш. Измислиците за Бога са гнусна антисъветска глупотевица. Раят не е след смъртта Раят трябва да бъде изграден на Земята. Ако мислиш, че раят ще настъпи след смъртта, се самоотстраняваш от активното строителство на рая на Земята. Това биха го простили на някои неграмотни бабички. На теб — не. Ще отидеш на конвейра. Ще успеят да изтръгнат истината от теб. Защо скри Библията? А може и изобщо да не си я крил? Може да си се страхувал от неприятности и затова си взел, че си я хвърлил в боклукчийската кофа, мислел си, че никой няма да разбере. А ние знаем всичко: за всичко, случило се с теб, си длъжен да докладваш. ГРУ няма да ти прости мълчанието.

Заместник-командирът бавно (разхожда се!) настъпва към вратата. В посолството може да се влезе само по един път, но и да се излезе може само през него. Този път за помощник-военния аташе вече е отрязан. На вратата има охрана. Тя не знае нищо. Охраната така и няма да разбере нищо, ако помощник-военният аташе не се опита да избяга. А ако се опита, капанът ще щракне точно под носа му. Командирът и Младши лидерът бавно тръгват към библиотеката. Те не бързат. Та те се разхождат. Там, край библиотеката, има запасен вход към бункера.

Ще почакам още малко тук.

Ето го Боря, трети шифровчик, който бърза към паркинга. Боря не е посветен в тази тайна. Задачата му е да се приближи, да поздрави и да каже: Владимир Дмитриевич, имате шифрограма.

Наблюдавам отдалеч.

Ето, Боря е до колата. Фомичев излиза. Не се вижда изразът на лицето му. Казва нещо на жена си. Леко я целува. Ето, тя тръгна сама към кинозалата. Ех, капитане, не знаеш какво те чака! Престъпник си ти. Не си доложил на командира, че буржоазният свят се опитва да те разврати, да те отклони от правия път. За това, капитане, теб, естествено, няма да те разстрелят, но ще те пратят в затвора — за опит да излъжеш резидента. А в затвора ще ти прибавят още няколко годинки. Там на такива като теб непременно им увеличават присъдата. Ако някога излезеш от затвора (при нас има специален затвор), жена ти едва ли ще пожелае да те срещне. Ще те изостави. Веднъж на един дипломатически прием видях съвсем отблизо лицето й. Сигурно ще те изостави.

Време е и за мен.

Стоманената врата. Коридорът. Стълбата надолу. Още една врата. Това е онази врата, върху която е усмихнатият череп. Отново надолу. В бункера. В забоя. Голямата работна зала. Коридорът. Малката работна зала. Още един коридор. Врати наляво и надясно. Той сега е в стаята на Младши лидера. Натискам звънеца. Лицето на Младши лидера се появява зад вратата. Прикрива се с вратата като с щит. Не можещ да разгледаш, какво има вътре в кабинета.

— Какво искаш?

— Трябва ли помощ?

— О, не. Иди, Виктор Андреевич, да гледащ филма.. Сами ще се справим.

— Довиждане, Николай Тарасович.

— Довиждане.

По коридора. По стълбите нагоре. Малката работна зала…

— Витя! — Младши лидерът бърза подире ми.

— Слушам ви.

— Витя, съвсем забравих. Ще изчакаш края на филма. Ще срещнеш съпругата му Валентина, ще й кажеш, че мъжът й заминава за изпълнение на спешна задача за два дена. Да не се вълнува. Ще й кажеш, че задачата е секретна. Ще подредиш така нещата, че тя да не заподозре нищо. И ще я закараш в къщи. А засега махни колата му от паркинга. Скрий я в подземния гараж, ето ключовете. Това е всичко. До утре.

— Довиждане, Николай Тарасович.

Валя Фомичева е особена жена. След такива се обръщат, гледат подире им. Тя е дребна, подстригана е като момче. Очите й огромни, чаровни. Усмивката е капризничка. В краищата на устните се таи нещо блудно. Но това е, само ако се вгледаш внимателно. В нея без съмнение има нещо дяволско. Но не можеш каза какво. Може би цялата й красота да е дяволска.. Ех, защо Володя, си си избрал такава жена? Красивата жена е чужда жена. Кой само от посолството не я заглежда? Всички я заглеждат. И в града същото. Особено южния тип мъже — французите и италианците — високи, яки с побеляваща коса. Тази стройна фигурка мира не им дава. Пътуваме в колата, спираме на кръстовищата, а упрекващи ме погледи ме пронизват: за какво ти е, мърльо, такава красива жена?

Не, тя съвсем не е моя; Откарвам я в в къщи, тъй като съпругът й вече е на конвейра, дава показания. От него още тук, във Виена, ще изтръгнат нужните признания. А след това ще попадне в Аквариума, в огромното стъклено здание на Хорошевско шосе.

Валя, жена му, засега не се досеща за това. Отишъл е за осигуряване през нощта! Това не я вълнува, свикнала е. Тя ми разказва за новите блестящи шлифери — цяла Виена сега ги носи. Шлиферите преливат в златист цвят и наистина са красиви. На нея много ще й отива такъв. Като Снежната кралица ще нарушава покоя ни със студения си надменен поглед. Колко власт има в свитите й тесни длани! Без съмнение тя командва всеки, когото срещне на пътя си.

Ако я стиснеш, ще я счупиш като кристална ваза. С такава жена може да се прекара само една нощ, а после човек трябва да я изостави и да си тръгне, дори и да е огорчена. В противен случай ще те зароби, подчини, превие, ще те постави на колене — познавам такива: в живота ми имаше точно такава жена. Също съвсем дребничка, и крехка. Подире й също се обръщаха. Аз сам си отидох от нея. Не изчаках да ме прогони, да ме излъже, да ме постави на колене.

Глупав си, капитане, че си тръгнал с такава. Знам със сигурност, че тя ти се е присмивала в лицето, а ти, ревнивецо, си я следил зад ъгъла. А после, подчинявайки се на моментен каприз, се е съгласила да стане твоя жена. Ти и сега на конвейра мислиш за нея. Един въпрос не ти дава мира: кой я кара сега в къщи. Успокой се, капитане, това съм аз, Витя Суворов. Тя не ми трябва, аз такива ги заобикалям. Пък и Виена не е за такива неща. Твърде строго се съдим един друг, твърде внимателно се следим един друг.

— Суворов, ти защо никога не ми се усмихваш?

— Нима само аз?

— Да. На мен всички ми се усмихват. Страхуваш ли се от мен?

— Не.

— Страхуваш се, Суворов. Но ще те накарам да се усмихнеш.

— Заплашваш ли ме?

— Обещавам ти.

Останалата част от пътя мълчим. Знам, че това не е провокация на ГРУ. Подобни жени говорят само по този начин. Пък и не може сега ГРУ да ме следи. Операциите на ГРУ са фини и изящни. Операциите на ГРУ се отличават от операциите на всички други разузнавания с простотата си.

ГРУ никога не преследва едновременно два заека. И затова ГРУ има такива успехи.

— Надявам се, Суворов, че няма да ме изоставиш край нас. Аз съм красива жена, на стълбището може да ме изнасилят — ти ще отговаряш.

— Във Виена това не се случва.

— Все едно, страх ме е сама.

В живота си тя не се страхува от нищо, познавам такива жени, зверове с поли.

Сами сме в асансьора, тя се смее:

— Ти сигурен ли си, че Володя няма да се върне през нощта?

— Той изпълнява задача.

— А не се ли страхуваш да ме оставяш сама през нощта, могат да ме откраднат.

Асансьорът спря плавно и аз отварям вратата му пред нея. Тя отключва квартирата.

— Ти какво ще правиш нощеска?

— Ще спя.

— И с кого спиш, Суворов?

— Сам.

— И аз съм сама — въздиша тя.

Престъпва през прага и изведнъж се обръща към мен. Очите и са изгарящи. Лицето й е на непорочно момиченце-отличничка. Това е най-коварната порода жени. Ненавиждам такива.

4

Евакуацията винаги се извършва само със самолет, бързо. И има само веднъж полицейски контрол.

Евакуацията винаги става през деня: нощем полицията е по-подозрителна, а новата смяна е с пресни сили. Вечер самолети общо взето не пътуват в далечни полети — затова евакуацията е денем.

Разписанията на курсовете на Аерофлот по посока на Москва са изготвени така, че самолетът да отлита през деня. Това не навсякъде е възможно, но там, където е, е направено точно така. Не с всеки полет на Аерофлот евакуират хора. Но ако се наложи, всичко е предвидено предварително.

Бившият капитан от ГРУ, бившият помощник военен аташе седи на табуретка. Главата му е паднала на гърдите. Не е вързан. Той просто седи. Но няма повече желание да крещи и да буйства. Преминал е вече през първия етап на конвейра. Признал си е: да, имаше Библия в пощенската ми кутия. Не, не съм се интересувал от религия. Да, проявих небрежност. Да, хвърлих я в една боклукчийска кофа. Третата отляво. Библията вече е на масата. Намерили са я. Доказателството! Библията е в целофанова торбичка.

Докато карах жена ти, от теб, капитане, са изтръгвали първия слой показания. Да, лъгал си Навигатора и по-рано. Четири пъти си ходил при проститутки. Не, не си свързан със западни разузнавания. Не си получавал от тях предложения за вербуване. Не, секретни сведения не си им предавал.

Евакуация,

— Спирт.

Вместо медицински спирт обикновено използваме джин „Гордън“.

От командирския бар.

— Спринцовка.

Спринцовката е за еднократно ползване. Също като в Спецназ. Но това не е „Блажената смърт“, това е просто „Блаженство“.

Мястото на инжектирането трябва грижливо да се почисти с памуче, напоено със спирт, за да няма заразяване.

Аерогарата. Грохот на двигателите. Блестящ под. Сувенири. Много сувенири. Кукли в национални костюми. Запалки „Ронсън“. Контрол на билетите. Багаж? Няма багаж. Краткотрайна командировка. Паспортите.

Нашите паспорти са зелени. „От името на Съюза на съветските социалистически републики, Министър на външните работи на Съветския съюз…“. Минавайте.

Трима сме.

Бившият капитан. Аз. Вице-консулът. Бившият капитан ще пътува,

Ние сме изпращачи. Уж. В действителност ние сме прякото осигуряване. А ей там, край павилиона с бутилките, е генералният консул на СССР. Общото осигуряване. За предпазване! За предотвратяване! За маскировка!

Сега към самолета. „Дипломатическа поща“ — това е за нас. Преминаваме.

По пистата към самолета. Съвсем наблизо е, дори автобус не трябва. Ту-134. Две стълби. Задната е за всички. Предната е за особено важни пътници и за дипломатическата поща, за нас тоест. Край стълбата има още една стюардеса. Какво си се озъбила, на какво се радваш? Но пък откъде тя, стюардесата, да знае, че бившият капитан вече не е особено важно лице? Откъде да знае, че той се усмихва, просто защото са го инжектирали с „Блаженство“?

До стълбата са дипломатическите куриери. Двама са. Едри. Те знаят що за товар имат днес. Те са въоръжени и не го крият. Такава е международната дипломатическа практика. Такива са правилата, установени още от Виенския конгрес от 1815 година…

Те помагат на бившия капитан да се качи по стълбата. Краката на бившия капитан кой знае защо не могат да улучат стъпалата на стълбата. Влачат се краката му. Е, това е нищо. Ще му помогнем. При вратата двамата големи мъже леко обърнаха настрани бившия капитан: тримата няма как да влязат. Отново виждам лицата им. Бившият съветски военен дипломат се усмихва с тиха добра усмивка. На кого се усмихва? Може дори и на мен да е.

И аз му се усмихвам.