— Другарю генерал, имах връзка по вода с 299-ти. Той съобщава, че през близките месеци в неговия хотел едва ли ще има клиенти от местата, които ни интересуват.
— Лошо.
— Но 299-ти не получава даром парите си. Той е установил приятелски отношения със собствениците на съседните хотели и понякога под различни предлози има възможност да прегледа предварителните заявки.
— Ти как мислиш, не е ли опасно? — командирът знае, че не е опасно, но е длъжен да ми зададе този въпрос.
— Не, другарю генерал, не е опасно. 299-ти е хитър и опитен. Та той съобщава, че в съседния хотел — аз придърпвам към мен лист хартия и пиша името на хотела. Нямам правото да споменавам дати, адреси или имена на обекти и хора. Дори и сред защитените стаи трябва да ги пишем на хартия, като понякога произнасяме дати и имена, нямащи никакво отношение към въпроса. — В съседния хотел е резервирано място за един човек… записвам името му на хартията. Той работи в Испания. В град…
Слагам пред себе си лист хартия и тържествено изписвам с огромни букви името РОТА.
Той ме гледа, не може да повярва. И тогава върху листа отново пиша краткото очарователно название, което се присънва на всеки разузнавач нощем, което звучи като кристален звън за всекиго от нас — РОТА
Той се смее, аз се смея. По света има стотици места, които са интересни за нас, всяко от тях е находка, всяко е усмивка на съдбата към разузнавача. Аз извадих истински късмет — РОТА „.
— Да те проверя ли? — смее се той. Това е шега, естествено. Защото не можеш да си офицер от ГРУ и да не знаеш характеристиките на тази база. При думата РОТА в мозъка на всеки офицер от ГРУ като в компютър се появяват кратки фрази и точни цифри: площта на акваторията й е 25 квадратни километра; пристанището е защитено от вълнолом, дълъг 1500 метра, има три пристана — по 350 метра всеки, дълбочината край пристаните — 12 метра, склад за муниции — за 8000 тона, хранилище за нефтопродукти — за 300 000 тона; аеродрум с една писта с дължина 4000 метра. А че там се базират американски атомни ракетни подводници — това всички го знаят. Навигаторът се разхожда из кабинета. Навигаторът потрива ръце.
— Пиши запитване.
— Слушам.

Човек от малкото испанско градче Рота. Нищо не знам за този човек. Дори още не е ясно: американец ли е или испанец? Но аз попълвам „запитването“. Утре това запитване ще бъде пуснато в големия компютър на ГРУ. Големият компютър ще съобщи всичко, което знае за теб.
Големият компютър на ГРУ е създаден от творческия гений на американските инженери и е продаден на Съветския съюз от късогледите американски политици. За големия компютър Америка получи милиони, а загуби милиарди. Големият компютър познава всички. Той е много умен. Той поглъща колосално количество данни относно населението на Земята. Лаком е. Поглъща книгите с телефонни абонати, списъците на завършващите университетите, списъците на сътрудниците на астрономичен брой фирми. Той е ненаситен. Поглъща милиони вестникарски обяви за раждания и смърт. Но се храни не само с тези книжни отпадъци. Достъпни за него са секретни документи и при това — в огромни количества. Всеки от нас се грижи това яшно американско дете да не гладува.
Информацията за човека от Рота може би ще бъде съвсем откъслечна и недостатъчна. Може би Големият компютър ще ни съобщи датата му на раждане, може би датата, когато това име за пръв път се е появило в секретен телефонен справочник, може би името на банката, в която държи парите си. Но и тези откъслечни данни са напълно достатъчни командният пункт на ГРУ да изпрати незабавно няколко шифровки до местата, където е възможно да се добие още нещо. Някакви хрътки може би ще намерят родителите ти, училищните ти приятели, родния ти град, твоя снимка. И когато те срещна — в малкия хотел на брега на планинското езеро, ще знам за теб повече, отколкото си мислиш. До скоро виждане, драги приятелю! Между другото, за удобство на теб вече ти е даден номер 713. А ако не се съкращава: 173-В-41-713. За да научат всички, на които им се полага, че с теб работи Четиридесет и първи офицер по добиването от виенската дипломатическа резидентура на ГРУ.

Времето лети като тракащ експрес, който оглушително и пъргаво отхвърча от насипа. Отново денят и нощта се смесиха в един черно-бял водовъртеж: транзит от Ливан, приемане хора на свръзка, завербувани в Южна Африка, връзка чрез скривалището с някакъв призрачен „приятел“, завербуван неизвестно от кого, осигуряване на нелегални и отново транзит в Ирландия. И Командирът, и Младши лидерът забраняват да бъда безпокоен за дреболии. Но твърде често има осигуряване от особена важност, тоест осигуряване на нелегални или масово осигуряване, когато за прикритието работят всички, включително и заместниците на резидента. Тогава няма богопомазани. Всички са в осигуряването! Откъде да се вземат хора ли? По два пъти на нощ ще излиза! Приемане на транзит от Франция. Приемане на транзит от Хондурас. Сам трябва да разбереш!
И изведнъж колелото спря. Прелиствам работната си тетрадка, изписана надлъж и нашир, и изведнъж отварям на една чисто бяла страница. На нея е изписано само: „Работа с 713-ти“. И този бял лист означава днешния ден. Деня, в който аз си седя във фотьойла, а в главата ми на галоп преминават срещи, операции със скривалища, безлична връзка.
Гледам продължително кратката фраза, после вдигам белия телефон и без да избирам някакви цифри, питам:
— Другарю генерал, можете ли да ме приемете?
— Не може ли да почака до утре?
— Няколко дни вече се опитвам да се добера до вас — това вече е лъжа, знам, че сега няма време да проверява — но днес е последният ден.
— Как така последният?
— Дори не последният, другарю генерал, а първият.
— Ех, дявол да го вземе. Слушай, сега не мога. След тридесет минути идвай. Ако има някой в приемната, прати го на майната му от мое име. Разбра ли?
— Разбрах.
Доложих му за маршрута на движение, за хватките и капаните, с които имах намерение да объркам полицията. Доложих му всичко, което ми е известно за него — за човека от Рота.
— Не е лошо. Желая ти успех. Стана. Усмихна ми се. И ми стисна ръката. Трети път за четири години.

Пътищата са задръстени от туристи. Бързам. Смятам да попадна в хотела вечерта, за да използвам и нея за изпълнението на задачата. Пет часа препускам по големия път. Понякога се налага дълго да стоя, когато се образуват гигантски задръствания, но освободи ли се пътят, аз отново пришпорвам колата, без да жаля нито мотора, нито гумите — изпреварвам всички. Когато слънцето започна да се накланя на Запад, се прехвърлих от големия на един тесен път и без да намалявам скоростта, полетях по него. Откъм завоя — един бял мерцедес. Спирачките истерично пищят. Над него — облак прах: беше се плъзнал в края на пътя. Шофьорът започна да ме заслепява с фаровете и да ме оглушава с пронизителния рев на клаксона. Жената от задната седалка на мерцедеса върти пръст до слепоочието си — внушава ми, че съм ненормален. Напразно се стараете, мадам, това го знам и без вас. На завоя докоснах леко педалите на спирачките, поради което те, протестирайки, изскърцаха, като колата се отнесе на насрещното платно — веднага отпуснах спирачките, а педалът за газта натиснах до долу, докато кракът ми не опря в пода. Главата си режа — те не можаха да запомнят номера на колата ми и дори нямаха време да го разгледат. Вече съм зад завоя. Хванал съм кормилото и няма да го пусна. Ако полетя към някоя пропаст, пак няма да го пусна. А колата ръмжи. Не й харесват на колата маниерите ми. На първото кръстовище аз поемам по съвсем тесен път в тъмната гора. По него, по този път, дълго се изкачвам нагоре, след това — надолу, надолу в една планинска долина. Пътят стана по-широк. Ще карам нататък. Не използвам карта. Представям си добре местността, пък и се ориентирам по аленочервеното слънце. А то вече докосна с нагорещения си край гората по скалистата верига.
Попаднах в хотела, когато вече беше съвсем тъмно. Той е на брега на едно горско езеро край полегат планински склон. През зимата сигурно тук всичко е изпъстрено с ярките скиорски костюми. А сега, през лятото, е тишина и покой. От планините идва прохлада, а над некосената ливада някой е разстлал гъвкаво покривало от бяла мъгла. Нямам време да се любувам на красотите. Бързам към стаята си. На втория етаж. А ключът ми не може да попадне в ключалката. Започвам да се самоуспокоявам. Отварям вратата. Хвърлям куфара в ъгъла и — под душа. Много съм мръсен. Цял ден съм на кормилото.
Ето, вече съм чистичък. По-здраво, по-здраво с кърпата по кожата. Костюмът е чистичък, изгладен. Едно ярко шалче на врата. А сега — към огледалото. Не, така, разбира се, няма да стане. Очите — оловни, устните — стиснати. На лицето трябва да грее безгрижно щастие. Ето, така. Така е по-добре. А сега — долу. И без бързане. Хората ме гледат и никой не подозира, че днес е един от най-натоварените дни в моя много труден живот, лишен от почивки и празници. И не си мислете, че работният ми ден вече е свършил, не, той продължава.
А в залата гърми музика. А в залата по тъмните стени се мятат ярки петна и по тавана, и по лицата на щастливите хора, изразходващи сумати енергия заради едното наслаждение. В бурния звуков водовъртеж изведнъж яростно се извисява тромпет, заглушаващ всичко с рева си и ритъмът тържествува над тълпата, подчинява всичко живо. И по властната му повеля звънти кристалът, пригласяйки на опияняващия шум от танцуващата тълпа.
Ръката ми усеща режещия студ на изпотения кристал, аз вдигам пред себе си блестящата, искряща чаша, пълна с изгаряща влага и в миг в нея се отразява целият бушуващ ураган от звук и цвят. Усмихвам се на блестящата светлина и прикривайки лице с чашата, бавно оглеждам залата, като се старая да не издам напрежението си. Ето с крайчеца на окото зърнах онзи, който в зелената блестяща папка е включен под номер 713. Виждал съм го само веднъж и само на малка снимка. Но го познавам. Той е. Поднасям бавно чашата към устните, гася усмивката, опитвам питието и също така бавно обръщам лице. И той бавно вдига очи към мен. Ето — погледите ни се срещнаха. С изражение на радостно учудване го поздравявам с величествен жест. Обръща се учудено, но отзад няма никого. Отново ме гледа с известен въпрос: кого поздравяваш? Разбутвам танцуващите, пробивам си път към него с чаша в ръката си.
— Здравей! Никога не съм мислил, че ще те срещна тук! Помниш ли онази великолепна вечер във Ванкувър?
— Никога не съм бил в Канада.
— Извинете ме — казвам смутено, като се вглеждам в лицето му. — Тук светлината е толкова слаба, а вие така приличате на един мой познат… Извинете, моля…
Отново си пробих път към бара. Наблюдавам двадесетина минути танцуващите. Старая се да схвана най-характерните движения: през живота ми никога не е имало време за танци. Когато приятната топлина се разлива по цялото ми тяло, влизам сред танцуващите и тълпата радушно се отдръпна, отваряйки ми вратата на кралството на веселието и щастието.
Танцувам дълго и екзалтирано. Постепенно движенията ми получават необходимата гъвкавост и освободеност. А може и само да ми се струва? Поне никой не ми обръща внимание. Веселата тълпа приема в редиците си всички и прощава на всички.
Кога си е тръгнал, не зная. Аз си тръгнах късно през нощта — един от последните…

Звънецът на будилника ме събуди рано сутринта. Лежа дълго, заврял лице във възглавницата. Мъчи ме хроничен недостиг на сън. И петте часа изобщо не могат да компенсират многомесечното недоспиване.
Принуждавам се да скоча рязко. Петнадесет минути се самоизмъчвам с гимнастика, а след това — душ — пърлещо студен, безпощадно горещ, отново студен и отново нетърпимо горещ. Който редовно постъпва така, изглежда петнадесет години по-млад от възрастта си. Не, не това е важно за мен. Аз трябва да изглеждам бодър и весел, какъвто би бил един скучаеш безделник.
Слизам долу пръв и се задълбочавам в сутрешните вестници — изобразявам равнодушие.
Ето, слезе за закуска възрастна двойка. Премина и жена с неопределена възраст, неопределена националност и свадливо, свръхагресивно кученце. Ето и групата усмихнати японци, окичени с фотоапарати. А ето го и него. Усмихнах му се и му кимнах. Позна ме и кимна…
След закуска отивам в стаята си. Почистването още не е започнало. Окачвам на вратата табелката „Моля, не ме безпокойте“, заключвам вратата, смъквам щорите на прозорците и, останал на тъмно, се изтягам с удоволствие в леглото. За подобен ден, когато не трябва да бързам за никъде, си мечтаех отдавна. Опитвам се да си припомня всички подробности от вчерашния ден, но резултатът е само блажената усмивка на лицето ми. С тази усмивка сигурно и съм заспал.
Вечерта танцувам екзалтирано в тълпата. Той пак е на същото място, както вчера. Сам е. Като го виждам, се усмихвам. Намигам му и с жест го каня в тълпата на буйстващите. Усмихва се и отрицателно клати глава.
На следващата сутрин слязох пръв в хола. Той беше втори.
— Добро утро — казвам, като му протягам днешните вестници.
— Добро утро — усмихва се той.
На първите страници на всички вестници може да се види президентът на Уганда Амин Дада. Обменихме по някоя, и друго фраза и тръгнахме за закуска.
Сега най-важното е да не го изплаша. Може, разбира се, до подходя и по-смело, но имам няколко дни и затова използвам „плавен контакт“. Много неща за този човек не са ни известни. Но дори наблюдаването в продължение на няколко дни дава твърде много полезна информация: сам е, не сваля жените, не пилее пари, но и не се стиска за всеки долар, весел е. Последният факт е твърде важен — най-лошото нещо е да се вербува мрачен човек. Не се напива, но пие редовно. Чете много книги. Гледа и слуша последните новини. Не носи никакви ювелирни изделия. Косата му не винаги е добре сресана — дори само това е достатъчно, за да се научи нещичко за вътрешния свят на някого. Челюстите му често са стиснати — верен признак за вътрешна стегнатост, съсредоточеност и воля. Трудно е да се вербува такъв, но затова пък после се работи лесно с него. Много дълго крадешком наблюдавам израза на лицето му. Особено необходими са ми всички подробности за очите му — разположени са широко, клепачите не надвисват отгоре им, има малки торбички под тях. Зениците преминават много бавно от едно в друго положение и се задържат дълго в едно положение. Отпуска клепачите си бавно и също така бавно ги вдига. Погледът му е дълъг, но не винаги внимателен. По-често е отсъстващ, отколкото изучаващ. При изучаването на човека се отделя особено внимание на мускулите на устата при различни ситуации: при усмивка, при гняв, при раздразнение, при отпуснатост. Но и усмивката може да бъде различна: снизходителна, презрителна, гнуслива, щастлива, иронична, саркастична, има и усмивка на победителя, и усмивка на победения, на попадналия в неловко положение или заплашителна, близка до озъбването усмивка. Работата им е нещо като огледало на душата. И тези подробности са много по-важни, отколкото познаването на финансовите и служебните затруднения, макар че и това не е лошо да се знае.
През нощта хвърлям в колата раница, дълги ботуши, въдица и тръгвам за едно далечно езеро да ловя риба. На разсъмване от тръстиките се появява Младши лидерът. Сяда до мен и мята въдицата си във водата. Наоколо няма никой. Водата на разсъмване е топла, леко се изпарява. Розова е от зазоряването, слънцето още не се вижда.
Заместник-командирът не понася риболова. Особено го дразни, че на света има хора, които доброволно пипат с ръце червеите. Той се страхува да ги докосне — виж, ако му заповядат, тогава работата е друга. Но тук той беше старши. Нямаше нужда да ги пипа с ръце и затова мята въдицата с празна кукичка. Много е изморен. Очите му са съвсем червени, а лицето му — сиво. Заради кратката си среща с мен явно е прекарал цялата нощ зад волана. А сам си има доста свои, отговорни дела. Прозява се неудържимо, докато ме слуша.
Наистина в края на разказа престана да се прозява, дори леко се усмихна.
— Всичко е добре, Викторе.
— Мислите ли, че мога да го вербувам?
За трети път през живота си бях удостоен с поглед, какъвто някой уморен учител дарява на своя рядко тъп ученик. Учителят трие зачервените от недоспиване очи:
— Слушай, Суворов, ти нещо май не разбираш. При такъв случай ти просто нямаш право да питаш за разрешение. Ако попиташ, ще ти откажа. Някога ти ще станеш Младши лидер и дори Навигатор, но запомни: и тогава не трябва никого да питаш. Ще изпратиш запитване в Аквариума, а отговорът поради технически причини непременно ще закъснее. Аз мога да знам твърде много неща за твоя човек, но не мога да го почувствам. Ти разговаряш с него и само твоята собствена интуиция тук може да ти помогне. В тази ситуация нито аз, нито Навигаторът, нито Аквариумът, искаме да поемем отговорността. Ако не го завербуваш, ще е твоя грешка, която скоро няма да се прости. Ако сгрешиш и те арестуват по време на вербуването, и това няма да ти се прости. Всичко зависи само от теб. Завербуваш ли го, орденът ще си бъде твой, ще те хвалят, ще се отрази на твоя успех и кариера. Тогава ние всички ще те подкрепим. Запомни, че Аквариумът е винаги прав. Запомни, че Аквариумът винаги е на страната на онези, които имат успех.
Ако нарушиш правилата и се провалиш, ще попаднеш в трибунала на ГРУ. Действаш ли точно по правилата, но се провалиш, пак ти ще си виновен: използвал си устава догматично. Но успееш ли, ще те подкрепят всички и ще ти простят всичко, включително и нарушаването на най-важните ни правила. „Творчески и гъвкаво е използвал устава, като е отхвърлил остарелите и отживели правила.“ Ако си сигурен в успеха си — отивай и вербувай. Ако не си сигурен — откажи се сега. Ще пратя някой друг, за подобна възможност мечтае всеки разузнавач. Твоя си работа.
— Ще вербувам.
— Това вече е друга приказка. И запомни: нито аз, нито Навигаторът, нито Аквариумът одобряваме твоите намерения. Ние просто не знаем за тях. Ако сгрешиш, ще кажем, че си едно глупаво момче, превишило пълномощията си, за което трябва да бъдеш изгонен на космодрума Плесецк.
— Разбирам.
— Тогава ти желая успех.
За да прилича на рибар, той взе няколкото хванати от мен рибки и се скри в тръстиките.

Вечерта пием със 713-ти. Той и не подозира, че отдавна има номер, че Големият компютър му е отделил специално внимание, че около планинския хотел са събрани доста сили на ГРУ, че от Аквариума е пристигнал един от водещите психолози на ГРУ, полковник Стрешнев, който направи анализ на краткия филм, сниман от мен. 713-ти не знае, че работата на лицевите му мускули са анализирали, може би най-добрите психиатри от тайния свят на разузнаването.
Пием и се смеем. Говорим за всичко. Започвам да говоря за времето, за парите, за жените, за успеха, за властта, за запазването на мира и предотвратяването на световна ядрена катастрофа. Трябва да има някаква тема, която той ще подкрепи и ще започне да говори. Главното е да говори повече от мен. За това е необходимо някакво ключе. За това е необходима тема, която го интересува. Пием отново и отново се смеем. Ключето е открито. Него го интересуват акулите. Гледал ли съм филма „Челюсти“? Не, още не съм. Ех, какъв филм само! Устата на акулата се появява, когато залата, пълна със зрители, не я очаква. Какъв ефект! Пак се смеем. Той ми разказва за навиците на акулите. Необикновени същества… Пак се смеем. Старае се да отгатне от каква националност съм аз. Грък? Югославянин? Мелез между чех и италианец? Мелез между турчин и германец? Ами не, руснак съм. Смеем се и двамата. Че какво правиш тук, руснако? Шпионин съм! Искаш да ме завербуваш ли? Да! Двамата се смеем до сълзи.
След това той изведнъж престава да се смее.
— Ти наистина ли си руснак?
— Наистина.
— Шпионин ли си?
— Шпионин съм.
— Дошъл си да вербуваш мен?
— Теб.
— Всичко ли знаеш за мен?
— Не всичко. Но някои неща.
Мълчи дълго.
— Нашата среща е снимана на филм и ти сега ще ме шантажираш?
— Срещата ни е снимана на филм, но няма да те шантажирам. Може би това не съвпада със шпионските романи, но шантажът никога не е давал положителни резултати и затова не се използва. Поне от моята служба.
— Твоята служба КГБ ли е?
— Не. ГРУ.
— Никога не съм чувал за него.
— Още по-добре.
— Слушай, руснако. Дал съм клетва да не предавам никакви тайни на чужди държави.
— Не трябва да предаваш никакви тайни на никого..
— И какво искаш от мен? — той явно никога не е срещал жив шпионин и просто му е много интересно да си поговори с мен.
— Ти ще напишеш книга.
— За какво?
— За подводниците на базата Рота.
— Ти знаеш, че аз съм от тази база?
— За това и вербувам теб, а не онези от съседната маса.
Отново се смеем.
— Струва ми се, че всичко е като на кино.
— Това винаги е така. Аз също никога не съм мислил, че ще попадна в разузнаването. Е, лека нощ. Ей, момиче, сметката.
— Слушай, руснако, ще напиша книгата и какво по-нататък?
— Ще издадем тази книга в Съветския съюз.
— В милиони екземпляри ли?
— Не. Само в четиридесет и три екземпляра.
-   Не е много.
— Плащаме по седемнадесет хиляди долара за всеки екземпляр. Договор не подписваме. 10 % плащаме веднага. Останалите — щом получим ръкописа, ако, разбира се, в него са засегнати въпроси, които интересуват нашите читатели. След това книгата може да бъде издадена и на английски език. Ако за западния читател нещо няма да е интересно, в американското издание може да се изхвърли. Така че няма никакво предаване на тайни. Има само свобода на печата и нищо повече. Хората пишат не само за подводниците, но и за по-страшни неща и никой не ги съди за това.
— И на всички тях също ли им плащате?
— На някои.
Платих сметката и отидох в стаята си да спя.