Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.12.2013 13:52 - Дружбата на България с Британия, които са Велики!
Автор: antikom Категория: Лайфстайл   
Прочетен: 4031 Коментари: 2 Гласове:
10

Последна промяна: 23.12.2013 20:36

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
_______________________________________________________________________________________________________________
image
 

     Авторството на този прелюбопитен текст се преписва на англичанин на име Стивън, който е щастливо женен за българка. Според коментиращи обаче автор, на най-споделяното четиво в социалната мрежа през последните дни, е българин.
     Главният герой е взел в дома си двама наематели – българи и в текста разказва за общите им приключения.
     Предлагаме ви го заради симптоматичния поглед към нашенското. Изводите може да си ги направите сами.


     "Казвам се Стивън и съм от Улвърхямптън – града и отбора.
     Сега ще ви разкажа за двамата си квартиранти от България.
     Студент съм в Бирмингам – уча корпоративно право. Работя като стажант в престижна фирма, но с майка решихме да си помагаме, като вземем наематели вкъщи.  
     Искахме да са бели, за да не трябва да се съобразяваме с културните различия.
     Имаше кандидати, но се спрях на двама българи. Изглеждаха надеждни. Платиха два наема(800 паунда) с всевъзможни банкноти, монети и 17 долара по курса. Бяха облечени с маркови спортни дрехи(единия даже имаше кожено яке връз анцуга), но явно я бяха окъсали здраво.  
     Вечерта ги поканихме да хапнат с нас.
     Майка беше направила любимото ми говеждо.
     Българите донесоха шише с бледо жълтеникава течност. Викаха му ракия, а аз отрова. Пиха и се натъпкаха здраво, искаха допълнително без срам. Майка беше много доволна, колко много са харесали гозбата и. Изпиха и всичката бира, а аз се бях запасил за седмица. С учудващо добрия си английски благодариха за вечерята, помогнаха за дигането на масата и слязоха в стаята си на долния етаж – утре били на на работа в консервната фабрика.
     Забравих да ви кажа имената им – Александър и Георги.  
     После разбрах, че българите имали по две първи имена – по паспорт и такова за пред хората.
     Така, че моите хора всъщност се казваха Сашо и Жоро. 
     Егати странното.
     Но имаха и прякори – Сашо Багажника и Жоро Бухала.    
     Всъщност не използваха и третото си първо име, а се обръщаха един към друг с названия като: хуйо, педер, лайньо, братле, льохман… и мн. други.
     Първоначално българите бяха много тихи и някак угрижени. Виждах ги, да купуват само хляб и бульончета.Но когато взеха първата си заплата – шок, пълна промяна и го разбра целия квартал. Напиха се брутално на шантавата си музика.
     В неделя ни поканиха с майка на български обяд.
     Бяха ни предупредили да не закусваме.
     В 12:00 почуках на вратата им.
     Отвори Багажника, беше неприятно изненадан, че сме дошли навреме. Каза да си събуем обувките. Да ми нареждат да се събуя в собствения си дом, тоя е мръднал, в България по какво ходят ?! Как да е, събухме се. Тръгнахме да седнем, но се оказа, че имало задачи и за нас – ти измий онова, ти донеси това.
     Единия правеше салата по най-безумния начин – реже марулята на ситно и после я хвърля в купата с все изтеклата от нея вода !? Сложи вътре ряпа и краставици – лудост. После изля вътре стабилно количество олио и оцет, сложи шепа сол и разбърка.
     Другия беше изнесъл скара на прозореца и печеше огромни топки кайма пълна с хляб, лук и магданоз – поредното безумие.
     Към един часа седнахме, наляха от отвратителната си спиртна отвара.
     На майка много и харесваше ракия със салата.
     На мен не.
     Егати изродите, бяха толкова весели и изобщо не им пукаше от сдържаното ми поведение. Надуваха музиката, припяваха, говореха на висок глас, разсмиваха майка с просташките си истории – забавляваха се. Онова с каймата беше фантастично(забравих му името), но изядох само едно от яд.
     Мразех ги, някакви бедняци дошли да блъскат от другия край на света, че и ще са щастливи.
     Аз представителят на Британската Империя не съм щастлив, та тия източноевропейски отрепки ли ?!
     Денят на българите минаваше така: сутрин са нервни и се карат(може и да се сбият), подреждат и чистят стаята, после отиват на работа в последния момент.
      Връщат се вечер с огромно настроение и няколко торби ядене и както му казват „резервно пиене” – имат страх пиячката им да не свърши. Къпят се набързо, а после готвят.
     Всичко е организирано до секундата – по закон трябва да са седнали в девет.
     Веселбата почва с метъл и завършва с тяхната телевизия Планета. Филми не гледат, на игри не играят, само си говорят и се смеят на простотиите си.
      Идиоти, ненавиждах ги.
      В почивния си ден обикаляха околността с новозакупената си хладилна чанта. Прибираха се изморени, но весело пияни.
     Само в неделя вечер не се наливаха, а гледаха телевизия.   
     Винаги пресичат дворната алея на диагонал – направиха пътека. Баси, за няколко метра по-малко – малоумници.
     От къде се бяха запознали с момичета не знам, но редовно водеха дами у нас. Я пакистанка, я украинка или полякиня.     
     Чу*аха даже и местни. Англичанки представяте ли си. Аз чу*ам 2-3 пъти годишно, а тия лузъри всяка седмица, че понякога и повече. И то да беше секс или любов, а то живо е*ане(както те му викат) – девойката все едно я колят – викове, стенания, падат предмети – добре, че майка е леко глуха.
     После съм виждал момичето как излиза – все едно е преживяла вселенски катарзис.
     Оплита си краката по ши*аната им пътека, а българинът доволно си чеше корема след нея. Сяда на пейката пред нас, а от там тръгва другия с поредната си избраница.
     Писна ми от тия смотаняци. Те знаят ли, че англичаните сме покорили тая планета, че цял свят говори езика ни. А те нещастниците идват да ни слугуват от 60 годишната си държавица.
     Реших да проуча в Гугъла пропадналата им кратка история.
     Пак проблем – тия имали държава преди нашата.   
     Пребивали авари, хазари и византийци, като на последните режели главите за чаши, поради непригодността на стъклените сервизи за транспортиране от коне.
     И така през вековете българите се занимавали основно с кланета, онождане и дестилация високо алкохолни продукти.

      ***

     Да си футболен фен е страхотно.
     Вълнението и огънят преди мач са несравними.  
     Всякакви хора сме обединени от религията – нашия отбор. Всички сме равни пред него. Обичаш клуба си до гроб – там няма развод, смърт или колебания в степените на любовта – обичаш и толкоз.
     Понякога ти се хлъзга мисълта: ако бях от Ман. Юнайтед(примерно), колко повече победи и успехи щях да съм преживял, вместо с Уулвс дето обикаляме дивизиите.
      Но това преминава светкавично, както е и дошло. Не ми пука за шибаните успехи на другите отбори, интересува ме само моя си.
      И така една слънчева събота паднахме като домакини от най-омразния ни враг Уест Бромич. Болката е ясно различима, от другите видове духовно страдание – просто ти е мнооого тъпо. Крив си като дрисня(чудесна българска дума).
     Прибрах се, а вкъщи беше странно тихо за уикенда.
     При българите светеше, но нямаше следа от обичайният им съботен порой.
     Почуках на вратата и несъзнателно си свалих маратонките. Отвори ми Георги-Жоро-Бухала-Петров-Кожухаров. Вика: „хазяин(имена не съществуват за тях), горе главата, другия път ще биете”. Седнах на дивана и се огледах – стаята беше изчистена до болница, пердетата изпрани, фугите в бокса лъснати със скъп препарат, всичко беше подредено повече от обичайното.
      Лигавеха се с някакво намалено вино и правеха хранителни заготовки.
     Утре бил мачът с големия им враг – подготвяха се.  
     Полюбопитствах, как се казва този български отбор. Егати, носеше името на човек ?!
     Бързо се качих в стаята си, видях в нета кога е двубоя – щях да стискам палци за съперника им, демек(яка българска дума) да злорадствам.
     В неделя ме извикаха спешно на работа, но следях на живо срещата в един сайт. Отборът с име на човек загуби – просто летях, щях да размажа веселите българчета. Директно си извиках такси, нямах сили от вълнение, да чакам автобуса. 120 паунда – ебал съм ги, както казват балканците.
     Пристигнах, платих, слязох… чугунен студ вкамени тялото ми – българите пееха.
     Нямах нерви.
     Нахлух в стаята им, а те ликуваха.
     Крещях несвързано- защо мамка му се радвате дебили долни… единия спря музиката и рече: „хуй сплескан, за нас победите и тъпите футболисти нямат значение, единственото което си струва е славата, донесена от нас феновете, ние сме клуба” !!
     Вече нямах сили – исках да умра от срам, исках да съм силен и различен… исках да съм българин.
     Тия двамата си купиха Ауди А6 99-та производство. Задължително взели бензинова, че да и сложат газ(как тъй газ не разбрах). Беше пълен трошляк(български израз) – изпод нея течаха разнообразни течности, нямаше огледала, чистачки, ляв фар и задна броня. Колата беше преживяла и удар отпред. На българите им беше все тая – гледаха я с впечатляваща гордост.
    Първо я измиха – водата се смеси с автомобилните флуиди и моравата ни внезапно умря.
     Поканиха ме да участвам в ремонта.
     Умирах от кеф – бяхме нужни един на друг. Което не можахме да намерим втора употреба, залепихме или „фанахме” с тел. Никой от нас не беше квалифициран, но това за моите хора не беше проблем, а вече и за мен.  
     Слагахме ракията на тавана и задружно се борехме с механичните предизвикателства.
     Когато чукът срещнеше пръста ми казвах „фак”… ако това се случеше с някой от българите, той ревеше: „майка ти тъпа да еба, да еба” и добавяше: „в гъзъ да еба” – балканците не допускаха, че може да са виновни за несполучливото си действие – чукът беше за ебане.
     Но тая псувня как облекчаваше само, как се свързваше с междузвездното лъчение, облекчавайки алгоритъма на човешкия дух.
     Лятото ме поканиха на гости в България.
     Щяхме да пътуваме с колата, която незнайно от къде вече беше оборудвана с чистачки, огледала(в различен цвят) и всичко останало. Дни наред правих планове, откъде да минем, за да разгледаме най-много забележителности. Българите обаче казаха, че нямало нищо интересно в просташки поселища, като Париж, Виена и т.н… В родината им имало къде по-знаменити места.
     Пътувахме общо 30 часа до селото им в България, спирахме само да отидем до тоалетна, гориво бяхме заредили в туби от някакъв албанец в Лондон.
     Посрещнаха ни като крале – прегръдки, целувки, сълзи в очите. Баси топлите хора – за сефте ме виждаха, а ми се радваха, все едно им бях дете.
    Леко ръмеше, но не успяхме да се изкъпем, защото когато в България валяло спирала водата, а когато времето било най-хубаво, спирал токът – интересно. Аномалии като тези, ми обясниха домакините, били характерни само за тази страна, единствено в Слънчевата или коя да е друга система.
      Примерно не желаеш да ползваш парно и си махаш радиаторите. ТЕЦ-ът обаче продължава да ти начислява всевъзможни „потребителски”(?!) такси и няма вселенска сила или Бог, който да го спре.
     Седнахме на дългата отрупана софра.
     Пуснаха музика и веселбата започна.
     Бях понаучил български и ми беше супер интересно да общувам с тези хора. Оказа се, че моите квартиранти имали приятелки у дома, но съществувала местна поговорка, че на пияно не се брои – няма проблем, че са чу*али в Англия. 
     Същата вечер продадоха Аудито с  хиляди техни пари печалба. Дадоха ми хиляда, за дето съм бачкал с тях – бях толкова горд.
     Кръстили котарак на мое име – Стефан.
     Естествено не се обръщаха към него с рожденото му име, а му викаха Чефо.
     Това бяха най-хубавите две седмици в живота ми. Обиколихме всички роднини на моите, запознах се с приятелите им – навсякъде ме гледаха като принц. Срещнах и много български момичета – не са като нашите с кръгли глави и тела. Българките са слаби, с издължени лица и големи очи на сърни – няма такава красота.
     Осъзнах, че българин няма да стана, но исках поне да си намеря съпруга от тяхната кръв.
      С годините това се оказа доста трудно, но след като почти се бях преселил в България, успях.
     Тя се казва Вяра – типична българка – красива, остроумна и леко крива.
     Сега живеем в Лондон и имаме двама сина – Калоян и Симеон.
     Българските ми приятели още живеят при майка, но без наем. Издигнаха се в консервния бизнес и също имат деца.   
     Щастлив съм, че ги срещнах.
     Когато вкъщи пускам чешмата, несъзнателно поглеждам дали навън вали…“

     Край на разговора



   


 

_______________________________________________________________________________________________________________




Гласувай:
10



1. theeconomist - Боре, и ти
24.12.2013 07:56
си................!
цитирай
2. alchemist - Това го прочетох някъде из нета п...
24.12.2013 12:21
Това го прочетох някъде из нета преди много време. И отвсякъде си личи, че е писано от българин - тип "Иво Сиромахов".
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: antikom
Категория: Политика
Прочетен: 1118517
Постинги: 202
Коментари: 1330
Гласове: 3330
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031